Любомир Левчев: Мечтая Рождество да е делникът на душата
Любомир Левчев e роден през 1935 година в Троян. Завършва гимназия в София и висше обучение в Софийския университет „ Климент Охридски “, компетентност „ Библиография и библиотекознание “. Първата му книга с лирика „ Звездите са мои “ е издадена през 1957 година, като досега има издадени общо 58 книги със стихове, записки, три романа. Негови произведения са превеждани допълнително от 30 страни. Автор е и на сюжети за филмите „ Мълчаливите пътеки “, „ Гибелта на Александър Велики “ и „ Сладко и горчиво “.
Работил е в Радио София и в. „ Литературен фронт “. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 година Член на Централен комитет на Българска комунистическа партия и депутат до 1989 година От 1991 година е притежател на издателска къща „ Орфей “, издаваща стихосбирки и едноименно списание. Има доста награди за лирика и държавни награди в България, също и във Франция, Русия (СССР), Венецуела.
- Каква е магията на Рождество за вас, родения на Велика събота, по Възкресение?
-Съществува мнението, че на Запад висшият християнски празник е Рождество, а на Изток - Възкресение. Без да разясня дали тук се крие една основна отлика - Западът да уважава изгрева, а Изтокът да обожествява залеза, ще си разреша различен ход на мисълта: Трябва ли да одобряваме Рождество като еднократен празник? Повярвахме, че Христос се ражда още един път със своето кръщение. А неговата човешка крах в каменоломната на Голгота не се ли трансформира и тя в рождеството, наречено възкресение? Когато прави чудесата си, юдеите са твърдели, че Христос е възкръсналият Давид. И не са ли били по-прави от тракийските орфотелести, за които всяко пробуждане на индивида е едно ново негово раждане, или в случай че предпочитате - прераждане? Рождество, Възкресение, Прераждане - това е битието на божественото в индивида. Не защищавам за някакъв „ безконечен празник ” като Париж за Хемингуей. За нашенците пък единствено в селото на лудите всеки ден е карнавал. Мечтая за индивида, за който Рождество ще се назовава делника на душата.
- Време ли е през днешния ден за лирика?
- Поезията, въпреки да е лека форма на фанатизъм, е нужна на всяко време, с цел да съществуваме и по различен метод. А търсенето на различни пътища е евентуалната сила на реконструкцията. Е, тази дума неприятно припомня за преустрояване, ново мислене, само че в действителност реконструкцията на Универсума изисква на първо място „ нов човек ”. Ако някой ден спомените се не помнят, опитите ще продължат. Днес, несъмнено, има някаква смяна, която ще изразя с казаното от един стихотворец: Дядо му непрестанно плачел и когато го питал: „ Защо? ”, старецът отговарял: „ Защото не мога да чета ”. Днес ми се коства, че доста хора плачат, тъй като знаят да четат.
- Звездите са ваш обичан знак, в случай че съдим по заглавието на първата ви стихосбирка. Коя е обичаната ви звезда? Сънувате ли звездни сънища?
-В щастливите ми детски години, когато татко ми като добър прорицател ми показваше съзвездията и питаше виждам ли Голямата мечка, зашеметен от възхита отговарях, че я виждам. Но в действителност нищо не виждах. Никога не можах да различа съзвездията. А те ме различаваха. Обричаха ме на възторг и страдалчество.
- Пловдив, ваш обичан град, след броени дни ще стане Европейска столица на културата. Какъв е най-красивият ви спомен от тук?
- Много пъти съм казвал, че в съдбоносни моменти Пловдив - градът, който е претърпял всичко, е бил избавителен за мен с същинското другарство на толкоз ярки и почтени персони като Атанас Кръстев (Начо Културата, или както Белла Ахмадулина го наричаше, „ Мерище-Чудовище ”). Неведнъж с Начо и художниците Георги Божилов-Слона, Митьо Киров, Йони Левиев, Енчо Пиронков и с други другари съм посрещал изгрева на тепетата. Първата ми публично празнувана годишнина (30 години) чествах в Пловдив и подаръкът беше картина от Златю Бояджиев. Благодаря на този град и за другарствата с арх. Кремена Роменска, Лилия Сребрева, Божана Апостолова... Но в действителност магията на Пловдив е в това, че не може да изброиш всички другарства.
- Поетът нобелист Йосиф Бродски назовава дните в изгнание едни от най-хубавите в живота си. Какво ви даде насилственият престой в Баня, Карловско, където се озовахте да „ изучавате живота ” като „ сътрудник на империализма ”?
- Когато си уединен по-дълго време, започваш да си въобразяваш, че не ти си отстранен от света, а че той е заточен някъде надалеч вън от теб. И това отвратително нещо, което изпитваш, е в действителност неговата, а не твоята мирова тъга. И самотата на тази безмълвна безконечност е по-голяма от твоята... За мен престоят в Баня беше креативен пълноценно време. Приех го като опция за вглъбяване, а не като заточение или изгнание... И избрах Пловдивски окръг освен поради близостта до София, а поради приятелите.
- Когато се връщате в София, излиза спряната ви книга „ Но преди да остарея ”. Преди години се появи фототипното издание на сигналния образец с илюстрации на Йордан Радичков и Здравко Мавродиев. Защо Радичков е наредил да ви ударят 100 тояги?
- Да, книгата ми въпреки всичко излезе и когато се събрахме в Клуба на публицистите, с цел да почерпя, Данчо Радичков сграбчи първия образец и дружно със Здравко я „ илюстрираха ”. Финалната резолюция на Данчо беше: „ Да му се ударят 100 тояги! ”. Реших, че би трябвало да преиздам този неповторим образец, изпълнен с завършения, с цел да освободя рисунките на моите другари и това издание приключва с думите: „...посвещавам на моя безценен другар Йордан Радичков. И дано небесните девойки му ударят 100 целувки. ”
- Ключ от вкъщи Ви е имал великият Владимир Висоцки. Защо? Какъв спомен пазите от огромния бард?
- Много пъти съм писал за срещата ми с Висоцки на летището в София, когато му дадох ключ от у дома. Той гостуваше с „ Театъра на Таганка ” през 1975 година Разбира се, това беше преносен жест, само че в идващите дни домът ми беше цялостен с негови фенове, които в действителност помислили, че той живее у нас... Иначе го познавах две години преди този момент от Москва. Но и за комичната обстановка, при която се запознахме, съм писал: той седеше до мен, само че не го познах, тъй като беше без китара и не пиеше. Освен общуването аз владея един скъп спомен от Володя - единствения ръкопис, който той самичък е писал на своята пишеща машина с ремонти на ръка. Висоцки притежаваше невероятна духовна компактност и целенасоченост. Но в това време - едно прахосване в разностранността на гения. Той живееше няколко живота по едно и също време: блестящия и гибелен живот на театралния актьор; живота на артист и композитор и най-трагичния трети живот - на поета, който се разбиваше във вълнолома на литературното премълчаване. За страдание, съумях да издам фототипно издание на неговия ръкопис едвам през 2000 година
- „ Водач на миражи ” се наричате в „ Тъжна светлина ” - с кои илюзии не успяхте да се разделите?
- Изправен пред раздялата, не се деля с илюзията, че Господ, който е съчинил Светото семейство, ще запази международното семейство на хората.
- „ Убий Българина! ” е заглавието на първия ви разказ. Що за хора сме ние, българите? Фатално ли сме си изгубили крилете и хъса за хвърчене?
- Някога в учебниците по история пишеше, че българите са жилест народ. Така че аз имам вяра, че и крилете, и хъсът ни са жилави и не сме ги изгубили.
- Накъде върви България през днешния ден? Защо не ни понесе свободата?
- Моят другар Кеворк Кеворкян постоянно цитира един сърбин: „ Българите би трябвало да обичате повече себе си ”. Може би това е ключът към свободата.
- Кой е стихът, който ви окриля, топли сърцето ви?
- Бих желал да изтъквам едно малко стихотворение на великия стихотворец и другар на България Уилям Мередит, чиято 100-годишнина ще се означи през януари, 2019 година
Поезията е сложна за четене.
Картините са сложни за гледане.
Музиката е сложна за слушане и
хората са сложни за обичане.
Но дали от животинска потребност
или от божествената мощ
най-сетне разсъдъкът, очите и ушите
и огромното мързеливо сърце ще се раздвижат...
(„ Голямата творба ”, превод Вл. Филипов)
Работил е в Радио София и в. „ Литературен фронт “. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 година Член на Централен комитет на Българска комунистическа партия и депутат до 1989 година От 1991 година е притежател на издателска къща „ Орфей “, издаваща стихосбирки и едноименно списание. Има доста награди за лирика и държавни награди в България, също и във Франция, Русия (СССР), Венецуела.
- Каква е магията на Рождество за вас, родения на Велика събота, по Възкресение?
-Съществува мнението, че на Запад висшият християнски празник е Рождество, а на Изток - Възкресение. Без да разясня дали тук се крие една основна отлика - Западът да уважава изгрева, а Изтокът да обожествява залеза, ще си разреша различен ход на мисълта: Трябва ли да одобряваме Рождество като еднократен празник? Повярвахме, че Христос се ражда още един път със своето кръщение. А неговата човешка крах в каменоломната на Голгота не се ли трансформира и тя в рождеството, наречено възкресение? Когато прави чудесата си, юдеите са твърдели, че Христос е възкръсналият Давид. И не са ли били по-прави от тракийските орфотелести, за които всяко пробуждане на индивида е едно ново негово раждане, или в случай че предпочитате - прераждане? Рождество, Възкресение, Прераждане - това е битието на божественото в индивида. Не защищавам за някакъв „ безконечен празник ” като Париж за Хемингуей. За нашенците пък единствено в селото на лудите всеки ден е карнавал. Мечтая за индивида, за който Рождество ще се назовава делника на душата.
- Време ли е през днешния ден за лирика?
- Поезията, въпреки да е лека форма на фанатизъм, е нужна на всяко време, с цел да съществуваме и по различен метод. А търсенето на различни пътища е евентуалната сила на реконструкцията. Е, тази дума неприятно припомня за преустрояване, ново мислене, само че в действителност реконструкцията на Универсума изисква на първо място „ нов човек ”. Ако някой ден спомените се не помнят, опитите ще продължат. Днес, несъмнено, има някаква смяна, която ще изразя с казаното от един стихотворец: Дядо му непрестанно плачел и когато го питал: „ Защо? ”, старецът отговарял: „ Защото не мога да чета ”. Днес ми се коства, че доста хора плачат, тъй като знаят да четат.
- Звездите са ваш обичан знак, в случай че съдим по заглавието на първата ви стихосбирка. Коя е обичаната ви звезда? Сънувате ли звездни сънища?
-В щастливите ми детски години, когато татко ми като добър прорицател ми показваше съзвездията и питаше виждам ли Голямата мечка, зашеметен от възхита отговарях, че я виждам. Но в действителност нищо не виждах. Никога не можах да различа съзвездията. А те ме различаваха. Обричаха ме на възторг и страдалчество.
- Пловдив, ваш обичан град, след броени дни ще стане Европейска столица на културата. Какъв е най-красивият ви спомен от тук?
- Много пъти съм казвал, че в съдбоносни моменти Пловдив - градът, който е претърпял всичко, е бил избавителен за мен с същинското другарство на толкоз ярки и почтени персони като Атанас Кръстев (Начо Културата, или както Белла Ахмадулина го наричаше, „ Мерище-Чудовище ”). Неведнъж с Начо и художниците Георги Божилов-Слона, Митьо Киров, Йони Левиев, Енчо Пиронков и с други другари съм посрещал изгрева на тепетата. Първата ми публично празнувана годишнина (30 години) чествах в Пловдив и подаръкът беше картина от Златю Бояджиев. Благодаря на този град и за другарствата с арх. Кремена Роменска, Лилия Сребрева, Божана Апостолова... Но в действителност магията на Пловдив е в това, че не може да изброиш всички другарства.
- Поетът нобелист Йосиф Бродски назовава дните в изгнание едни от най-хубавите в живота си. Какво ви даде насилственият престой в Баня, Карловско, където се озовахте да „ изучавате живота ” като „ сътрудник на империализма ”?
- Когато си уединен по-дълго време, започваш да си въобразяваш, че не ти си отстранен от света, а че той е заточен някъде надалеч вън от теб. И това отвратително нещо, което изпитваш, е в действителност неговата, а не твоята мирова тъга. И самотата на тази безмълвна безконечност е по-голяма от твоята... За мен престоят в Баня беше креативен пълноценно време. Приех го като опция за вглъбяване, а не като заточение или изгнание... И избрах Пловдивски окръг освен поради близостта до София, а поради приятелите.
- Когато се връщате в София, излиза спряната ви книга „ Но преди да остарея ”. Преди години се появи фототипното издание на сигналния образец с илюстрации на Йордан Радичков и Здравко Мавродиев. Защо Радичков е наредил да ви ударят 100 тояги?
- Да, книгата ми въпреки всичко излезе и когато се събрахме в Клуба на публицистите, с цел да почерпя, Данчо Радичков сграбчи първия образец и дружно със Здравко я „ илюстрираха ”. Финалната резолюция на Данчо беше: „ Да му се ударят 100 тояги! ”. Реших, че би трябвало да преиздам този неповторим образец, изпълнен с завършения, с цел да освободя рисунките на моите другари и това издание приключва с думите: „...посвещавам на моя безценен другар Йордан Радичков. И дано небесните девойки му ударят 100 целувки. ”
- Ключ от вкъщи Ви е имал великият Владимир Висоцки. Защо? Какъв спомен пазите от огромния бард?
- Много пъти съм писал за срещата ми с Висоцки на летището в София, когато му дадох ключ от у дома. Той гостуваше с „ Театъра на Таганка ” през 1975 година Разбира се, това беше преносен жест, само че в идващите дни домът ми беше цялостен с негови фенове, които в действителност помислили, че той живее у нас... Иначе го познавах две години преди този момент от Москва. Но и за комичната обстановка, при която се запознахме, съм писал: той седеше до мен, само че не го познах, тъй като беше без китара и не пиеше. Освен общуването аз владея един скъп спомен от Володя - единствения ръкопис, който той самичък е писал на своята пишеща машина с ремонти на ръка. Висоцки притежаваше невероятна духовна компактност и целенасоченост. Но в това време - едно прахосване в разностранността на гения. Той живееше няколко живота по едно и също време: блестящия и гибелен живот на театралния актьор; живота на артист и композитор и най-трагичния трети живот - на поета, който се разбиваше във вълнолома на литературното премълчаване. За страдание, съумях да издам фототипно издание на неговия ръкопис едвам през 2000 година
- „ Водач на миражи ” се наричате в „ Тъжна светлина ” - с кои илюзии не успяхте да се разделите?
- Изправен пред раздялата, не се деля с илюзията, че Господ, който е съчинил Светото семейство, ще запази международното семейство на хората.
- „ Убий Българина! ” е заглавието на първия ви разказ. Що за хора сме ние, българите? Фатално ли сме си изгубили крилете и хъса за хвърчене?
- Някога в учебниците по история пишеше, че българите са жилест народ. Така че аз имам вяра, че и крилете, и хъсът ни са жилави и не сме ги изгубили.
- Накъде върви България през днешния ден? Защо не ни понесе свободата?
- Моят другар Кеворк Кеворкян постоянно цитира един сърбин: „ Българите би трябвало да обичате повече себе си ”. Може би това е ключът към свободата.
- Кой е стихът, който ви окриля, топли сърцето ви?
- Бих желал да изтъквам едно малко стихотворение на великия стихотворец и другар на България Уилям Мередит, чиято 100-годишнина ще се означи през януари, 2019 година
Поезията е сложна за четене.
Картините са сложни за гледане.
Музиката е сложна за слушане и
хората са сложни за обичане.
Но дали от животинска потребност
или от божествената мощ
най-сетне разсъдъкът, очите и ушите
и огромното мързеливо сърце ще се раздвижат...
(„ Голямата творба ”, превод Вл. Филипов)
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ