Две красиви стихотворения, с които да изпратим лятото...
Лятото не е просто сезон, то е положение на духа, то е страст и идеал. Има хора, които са лято през цялата година, без значение от сезона и времето на открито.
Да, скоро ще изпратим астрономическото лято и есенният вятър ще донесе студен дъжд и ще разпилее листата на дърветата, само че твоето персонално лято ще остане в теб вечно.
Наистина ли се отива лятото? Нима изтече то? Може би невероятните стихове на Христо Фотев и Петя Дубарова ще ви дадат отговора...
***
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си още веднъж ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата безспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му още веднъж обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, имаме вяра на лятото.
Ний, влюбените, постоянно потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний постоянно се усмихваме.
И устните ни постоянно са уплашени.
И постоянно, постоянно, постоянно желаеме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще оповестят на всеки, че за София
със влака в 10 си отпътува лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но въпреки всичко оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото допиране
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й приказвам и да имам вяра с някакво
забравено, детинско учудване,
че ме обича, че е доста влюбена,
че постоянно ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
Христо Фотев
***
Thinkstock
Лятото изтече...
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - какъв брой доста, доста пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка диря,
още за алената му ария пеят.
Мислите ми потеглиха след него по света.
Може би не ще съумея към този момент да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме най-малко един път да я прегърна.
Но не мога - аз на лятото обрекла се един път
ще го очаквам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще пристигна отново с коси от топъл дъжд,
отново дъхът му пъстър ще ме парне.
Петя Дубарова
***
Да, скоро ще изпратим астрономическото лято и есенният вятър ще донесе студен дъжд и ще разпилее листата на дърветата, само че твоето персонално лято ще остане в теб вечно.
Наистина ли се отива лятото? Нима изтече то? Може би невероятните стихове на Христо Фотев и Петя Дубарова ще ви дадат отговора...
***
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си още веднъж ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата безспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му още веднъж обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, имаме вяра на лятото.
Ний, влюбените, постоянно потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний постоянно се усмихваме.
И устните ни постоянно са уплашени.
И постоянно, постоянно, постоянно желаеме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще оповестят на всеки, че за София
със влака в 10 си отпътува лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но въпреки всичко оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото допиране
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й приказвам и да имам вяра с някакво
забравено, детинско учудване,
че ме обича, че е доста влюбена,
че постоянно ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
Христо Фотев
***
Thinkstock Лятото изтече...
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - какъв брой доста, доста пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка диря,
още за алената му ария пеят.
Мислите ми потеглиха след него по света.
Може би не ще съумея към този момент да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме най-малко един път да я прегърна.
Но не мога - аз на лятото обрекла се един път
ще го очаквам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще пристигна отново с коси от топъл дъжд,
отново дъхът му пъстър ще ме парне.
Петя Дубарова
***
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ