Българските вина - уникалният Мавруд
Лозарството и по-специално производството на виновност и винени сортове грозде, е без подозрение "дефиниращ " цивилизационен симптом за избран район, народ или страна.
Ако погледнем картите на териториите, където се отглеждат винени сортове грозде и където се е произвеждало вино от най-дълбока античност, ще забележим, че териториално тези места съответстват с областите на най-древните човешки поселения, велики цивилизации и страни.
Културната европейска лоза, Vitis Vinifera, е одомашнена някъде в най-дълбока античност, преди 5-7000 години, само че е изцяло допустимо някъде тази просвета да е и по-стара.
Смята се, че първите места, където това се е случило, са регионите на Двуречието (Месопотамия), Кавказ и Мала Азия.
Оттам културата се е популяризирала и на Балканите, Апенините и Пиренеите, както и по цялото Средиземноморие, т.е. нашите предшественици, траките, са без подозрение, едни от първите лозари и учители по лозарство и винарство в Европа.
Важно е да се знае, че по време на Холоценовия Оптимум след последното замръзване, интервалът преди 6-8 хиляди години, междинните температури в Европа са били по-високи от днешните и дивите прародители на Европейската лоза са расли надалеч по-на север по поречията на реките чак до Южната част на Скандинавия, както и на територията на днешна Англия.
Древните ни прародители земеделци и събирачи, е нямало по какъв начин да пропуснат сладките, ароматни и сочни плодове на тази буйна и витална лиана, катереща се по дърветата в речните долини.
Одомашняването е станало, като хората са избирали тези диви лози с по-желани качества на плодовете: по-висока родовитост, по-големи и ядливи зърна, а след (най-вероятно случайното) разкриване на ферментационния развой - и гроздето с по-висока захарност.
Пръчките на Витис Винифера се вкореняват извънредно елементарно. Забелязвайки многочислените корени, по попадналите на влажни сектори по земята елементи на растението, както и обстоятелството, че лозите от семена нормално са със напълно разнообразни качества от майчините гроздове, хората са се научили да отсичат части узрели миналогодишни пръчки от мечтаното растение и да го вкореняват - десетки, стотици и хиляди пъти.
Това размножаване се назовава вегетативно и получените по този метод растения са тъкмо генетично копие на родителското и нормално дават идентичен плод като него (редките изключения ще разгледаме в идващите статии).
Смята се локалните сортове лози са плод на асортимент на диви форми на лозата - Vitis Vinifera Silvestris от локалното население.
Веднъж намерил "щастливата " лоза, земеделецът я развъжда, а опитът през годините отделя изключително скъпите сортове с мечтани качества от не толкоз подобаващите.
Това е дълъг развой, траял и продължаващ доста генерации, само че някои от резултатите си костват.
На територията на днешна България, само че и в района, има някои прекомерно публикувани през хилядолетията сортове.
Някои от тях се смятат за "български ", въпреки че, колкото и непатриотично да би прозвучало, множеството сортове, които считаме за такива, са разпространяване и в прилежащи страни и райони с подобаващ климат.
Мавруд, Гъмза, Памид и доста други, са сортове, някои от които по-стари даже от Римската империя.
Фактът на съществуването, оцеляването и поддържането им с хилядолетия, приказва, че те имат доста скъпи икономически качества, само че и виталност при съответните почвени и климатични условия.
Все отново, някои от винените сортове са публикувани главно в страната ни и името им се свързва с България по един или различен метод, т.е това са в действителност, в огромна степен "нашенски " сортове.
Нека стартираме с първият винен вид от "голямата алена българска тройка ": Величественият Мавруд.
Според множеството набедени или същински ценители, този вид е отличник измежду българските локални червени сортове грозде за вино.
Това мнение не е единомислещо. Има хора, измежду които и пишещия тези редове, които избират виното от Широка Мелнишка лоза, само че дано не се отклоняваме в посока на "местен винарски национализъм ", а да разгледаме качествата на всеки вид и творби от него елексир.
Маврудът...
Името буди асоциации с горещи южнобългарски лета, Асеновата цитадела, Чорбаджака и гъстите като петмез, приготвяни по секрети предписания, виновност на Асеновградския район, фамозни в действителност из цяла Европа.
Маврудът в действителност е доста родовит вид.
Маврудът в действителност е българския отличник по компактност, танини и капацитет за отлежаване.
Маврудът в действителност е неповторимо, "мъжко " вино, което се пие с приятност и абсорбиране на вкусово-ароматната палитра на всяка глътка.
Стига да става дума за същинско маврудово вино, несъмнено.
До началото на 20 век, преди филоксерната злополука (за нея ще приказваме в детайли в идващите статии), Маврудът се е отглеждал на чашовидна формировка, с до няколкостотин растения, близо хиляда, в декар. При тези условия, ниско до земята, гроздето е узрявало приблизително две седмици по-рано, при равни други условия със сегашните.
Отглеждането на лозя на тази формировка е извънредно трудоемко, а в по-ниските места, даже на юг, при много по-студените зими отпреди 100-150 години се е налагало загърляне (покриването на чашите на лозата с почва през есента, с цел да не замръзнат плодните очи от зимните студове) - тежък, непосилен труд, освен това двоен: един път наесен и повторно рано през пролетта.
Но да, добивът, за който пишат в дебелите лозарски учебници, както и знайни и незнайни "спецове "- блогърчета, от 1500-2000 кг, е бил налице, освен това в действителност, най-често с достатъчо захарност и качество.
В момента, при ситуирани на 120-150 см над земята плодни кордони и двойно жпо-малко растения в декар, с цел да се получи сходно количество, няка по какъв начин качеството на гроздето да не падне.
Трябва да се знае, че въобще източносредиземноморските сортове, към които принадлежат всички "български " сортове грозде, по предписание са доста родовити и като разследване - склонни към претоварване.
В случая "лакомията " за висок рандеман в действителност води до намаляване на качеството.
Затова, въпреки отличник, Маврудовото вино по предписание е сянка на тези остарели Чорбаджакови Мавруди, още повече, че Мавруд е късен вид, петимен за топла есен, узряващ при този вид формировка при започване на октомври.
При сегашните, високи формировки, той изисква спомагателни десетина дни, с цел да реализира сравнима с чашковидната такава, захарност.
Добрата вест е, че сортовият мирис и букет на това вино са различими ясно след няколко проби и остават в паметта на ценителя, тъкмо както и тези на Гъмза или Мелнишко, да вземем за пример.
Маврудовото вино е като мастило: с компактен пурпурен цвят, с виолетови нотки (но виолетово, друго и елементарно различимо от това на каберне Совиньон!) и изключително, "гладко ", компактно таниново, ласкаво тяло, което, един път опитано, няма по какъв начин да бъде забравено и комплицирано по-късно, то просто остава вечно в паметта като първата юношеска целувка.
Не се заблуждавайте от описанията на носови аромати и букет (букетът е така наречен "вкусов мирис ", който изниква над носоглътката, след преглъщането на глътката вино).
Всички те могат да зависят от технологията на произвеждане, както и от самото насаждение и подлежат на манипулиране от технолозите, в някаква степен.
Ако насадите по редовете в лозето през избрани дистанции някакви билки, те безусловно ще оставят ароматна сянка в гроздето и виното, в неповторима композиция със капацитетите на самото грозде, да не загатваме въобще химическите "престъпления ", които доста технолози си разрешават с виновността и които, прочее, те се заклеват по време на образованието си, сходно на Хипократова клетва, да не вършат ;)
Маврудът е в действителност неповторимо вино и мястото му е на доста повече от настоящия към един % на насажденията от лозя в страната.
Той има страховит капацитет за отлежаване, а опиталите този елексир в действителност може да се смятат за щастливци в международен мащаб.
В идната публикация очаквайте: Магията на Широката Мелнишка лоза , може би най-българския вид винено грозде, само че и евентуално най-пострадалия от "американското настъпление " преди един век по лозята ни.
Ако погледнем картите на териториите, където се отглеждат винени сортове грозде и където се е произвеждало вино от най-дълбока античност, ще забележим, че териториално тези места съответстват с областите на най-древните човешки поселения, велики цивилизации и страни.
Културната европейска лоза, Vitis Vinifera, е одомашнена някъде в най-дълбока античност, преди 5-7000 години, само че е изцяло допустимо някъде тази просвета да е и по-стара.
Смята се, че първите места, където това се е случило, са регионите на Двуречието (Месопотамия), Кавказ и Мала Азия.
Оттам културата се е популяризирала и на Балканите, Апенините и Пиренеите, както и по цялото Средиземноморие, т.е. нашите предшественици, траките, са без подозрение, едни от първите лозари и учители по лозарство и винарство в Европа.
Важно е да се знае, че по време на Холоценовия Оптимум след последното замръзване, интервалът преди 6-8 хиляди години, междинните температури в Европа са били по-високи от днешните и дивите прародители на Европейската лоза са расли надалеч по-на север по поречията на реките чак до Южната част на Скандинавия, както и на територията на днешна Англия.
Древните ни прародители земеделци и събирачи, е нямало по какъв начин да пропуснат сладките, ароматни и сочни плодове на тази буйна и витална лиана, катереща се по дърветата в речните долини.
Одомашняването е станало, като хората са избирали тези диви лози с по-желани качества на плодовете: по-висока родовитост, по-големи и ядливи зърна, а след (най-вероятно случайното) разкриване на ферментационния развой - и гроздето с по-висока захарност.
Пръчките на Витис Винифера се вкореняват извънредно елементарно. Забелязвайки многочислените корени, по попадналите на влажни сектори по земята елементи на растението, както и обстоятелството, че лозите от семена нормално са със напълно разнообразни качества от майчините гроздове, хората са се научили да отсичат части узрели миналогодишни пръчки от мечтаното растение и да го вкореняват - десетки, стотици и хиляди пъти.
Това размножаване се назовава вегетативно и получените по този метод растения са тъкмо генетично копие на родителското и нормално дават идентичен плод като него (редките изключения ще разгледаме в идващите статии).
Смята се локалните сортове лози са плод на асортимент на диви форми на лозата - Vitis Vinifera Silvestris от локалното население.
Веднъж намерил "щастливата " лоза, земеделецът я развъжда, а опитът през годините отделя изключително скъпите сортове с мечтани качества от не толкоз подобаващите.
Това е дълъг развой, траял и продължаващ доста генерации, само че някои от резултатите си костват.
На територията на днешна България, само че и в района, има някои прекомерно публикувани през хилядолетията сортове.
Някои от тях се смятат за "български ", въпреки че, колкото и непатриотично да би прозвучало, множеството сортове, които считаме за такива, са разпространяване и в прилежащи страни и райони с подобаващ климат.
Мавруд, Гъмза, Памид и доста други, са сортове, някои от които по-стари даже от Римската империя.
Фактът на съществуването, оцеляването и поддържането им с хилядолетия, приказва, че те имат доста скъпи икономически качества, само че и виталност при съответните почвени и климатични условия.
Все отново, някои от винените сортове са публикувани главно в страната ни и името им се свързва с България по един или различен метод, т.е това са в действителност, в огромна степен "нашенски " сортове.
Нека стартираме с първият винен вид от "голямата алена българска тройка ": Величественият Мавруд.
Според множеството набедени или същински ценители, този вид е отличник измежду българските локални червени сортове грозде за вино.
Това мнение не е единомислещо. Има хора, измежду които и пишещия тези редове, които избират виното от Широка Мелнишка лоза, само че дано не се отклоняваме в посока на "местен винарски национализъм ", а да разгледаме качествата на всеки вид и творби от него елексир.
Маврудът...
Името буди асоциации с горещи южнобългарски лета, Асеновата цитадела, Чорбаджака и гъстите като петмез, приготвяни по секрети предписания, виновност на Асеновградския район, фамозни в действителност из цяла Европа.
Маврудът в действителност е доста родовит вид.
Маврудът в действителност е българския отличник по компактност, танини и капацитет за отлежаване.
Маврудът в действителност е неповторимо, "мъжко " вино, което се пие с приятност и абсорбиране на вкусово-ароматната палитра на всяка глътка.
Стига да става дума за същинско маврудово вино, несъмнено.
До началото на 20 век, преди филоксерната злополука (за нея ще приказваме в детайли в идващите статии), Маврудът се е отглеждал на чашовидна формировка, с до няколкостотин растения, близо хиляда, в декар. При тези условия, ниско до земята, гроздето е узрявало приблизително две седмици по-рано, при равни други условия със сегашните.
Отглеждането на лозя на тази формировка е извънредно трудоемко, а в по-ниските места, даже на юг, при много по-студените зими отпреди 100-150 години се е налагало загърляне (покриването на чашите на лозата с почва през есента, с цел да не замръзнат плодните очи от зимните студове) - тежък, непосилен труд, освен това двоен: един път наесен и повторно рано през пролетта.
Но да, добивът, за който пишат в дебелите лозарски учебници, както и знайни и незнайни "спецове "- блогърчета, от 1500-2000 кг, е бил налице, освен това в действителност, най-често с достатъчо захарност и качество.
В момента, при ситуирани на 120-150 см над земята плодни кордони и двойно жпо-малко растения в декар, с цел да се получи сходно количество, няка по какъв начин качеството на гроздето да не падне.
Трябва да се знае, че въобще източносредиземноморските сортове, към които принадлежат всички "български " сортове грозде, по предписание са доста родовити и като разследване - склонни към претоварване.
В случая "лакомията " за висок рандеман в действителност води до намаляване на качеството.
Затова, въпреки отличник, Маврудовото вино по предписание е сянка на тези остарели Чорбаджакови Мавруди, още повече, че Мавруд е късен вид, петимен за топла есен, узряващ при този вид формировка при започване на октомври.
При сегашните, високи формировки, той изисква спомагателни десетина дни, с цел да реализира сравнима с чашковидната такава, захарност.
Добрата вест е, че сортовият мирис и букет на това вино са различими ясно след няколко проби и остават в паметта на ценителя, тъкмо както и тези на Гъмза или Мелнишко, да вземем за пример.
Маврудовото вино е като мастило: с компактен пурпурен цвят, с виолетови нотки (но виолетово, друго и елементарно различимо от това на каберне Совиньон!) и изключително, "гладко ", компактно таниново, ласкаво тяло, което, един път опитано, няма по какъв начин да бъде забравено и комплицирано по-късно, то просто остава вечно в паметта като първата юношеска целувка.
Не се заблуждавайте от описанията на носови аромати и букет (букетът е така наречен "вкусов мирис ", който изниква над носоглътката, след преглъщането на глътката вино).
Всички те могат да зависят от технологията на произвеждане, както и от самото насаждение и подлежат на манипулиране от технолозите, в някаква степен.
Ако насадите по редовете в лозето през избрани дистанции някакви билки, те безусловно ще оставят ароматна сянка в гроздето и виното, в неповторима композиция със капацитетите на самото грозде, да не загатваме въобще химическите "престъпления ", които доста технолози си разрешават с виновността и които, прочее, те се заклеват по време на образованието си, сходно на Хипократова клетва, да не вършат ;)
Маврудът е в действителност неповторимо вино и мястото му е на доста повече от настоящия към един % на насажденията от лозя в страната.
Той има страховит капацитет за отлежаване, а опиталите този елексир в действителност може да се смятат за щастливци в международен мащаб.
В идната публикация очаквайте: Магията на Широката Мелнишка лоза , може би най-българския вид винено грозде, само че и евентуално най-пострадалия от "американското настъпление " преди един век по лозята ни.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ