Лариса Василиева носеше отблясък и от Сребърния, и от Златния век на художествената руска словесност
Личното ми другарство с мнозина съветски писатели наподобява незадълбочено и незадълбочено спрямо вникването ми в техните книги. Защото всевъзможни срещи и диалози надали могат да се сравнят с прочита на написаното от тях. Освен това в сходни случаи аз и до момента изпитвам необичайно раздвояване. Понякога душевно се усещам непосредствен с някого като публицист, обаче далечен като човек. Евгений Евтушенко, Юлиян Семьонов, Виталий Коротич, Чингиз Айтматов, Расул Гамзатов, Едуардас Межелайтис, Александър Твардовски, Константин Симонов, Валентин Распутин, Василий Белов, Виктор Астафиев, Вениамин Каверин, Павел Антоколски, Сергей Залигин, Борис Балтер, Лев Озеров, Фазил Искандер, Михаил Шолохов, Александър Солженицин, Сергей Залигин, Андрей Битов, Валери Ганичев, Лев Ошанин, Андрей Вознесенски, Витали Коротич, Анатолий Поперечний, Вера Панова, Александър Штейн, Олег Дмитриев, Лариса Василиева, Александър Прокофиев, Аркадий Арканов, Владимир Костров, Владимир Карпов... С тях съм бивал в най-различни обстановки, само че изпитвах едно и също илюзорно преимущество, следното: аз бях чел техните книги, а те моите - не, заради което ме възприемаха като еднакъв на тях... Дългогодишен другар ми бе поетът Владимир Соколов, той знаеше български език, бе посветил преводачески гений на Димчо Дебелянов. Понастоящем посредством интернет подкрепям съвсем ежедневно другарство с поета Михаил Синелников - четвъртият след Булат Окуджава, Йоздемир Индже и Веселин Ракчевич притежател на Международната премия "Пеньо Пенев ".
Но от всички съветски писатели най-вече срещи, диалози и общи прекарвания съм имал с Лариса Василиева и Валерий Ганичев. Прискърбен е в този момент непосредственият мотив да опиша за тях. Двамата привършиха земния си път наскоро, само че аз имам вяра, че надали ще потънат в безмълвието, тъй като с изключение на "Memento mori " ( "Помни, че си смъртен! "), има и "Memento vivae " ( "Помни,че си живял ").
Аз помня...
Нито в здрача на Анна на Ахматова, нито в светлика на Марина Цветаева - Лариса Василиева наложи присъща сякаш единствено на нея характерна женска изисканост в съветската поезия. Още при първата ни среща тя, красивата млада жена с тъмносини очи, навя в визиите ми отблясък и от Сребърния, и от Златния век на художествената съветска книжовност. Ето в мой превод едно нейно стихотворение от 1978 година - същина на поезията й, израз на нейното разбиране, че светът не е разграничен на ляво и дясно, християни и мюсюлмани, руснаци и украинци, а единствено на един мъж и една жена:
С предусещане за независимост
вихрушката се вихри.
Когото можех - от неволя
и печал не спасих ли?
Последният в уговорен ден
отмина оснежен и
не запомнил, че не бе избавен
от друга, а от мене.
Пак зима е, и отново съм тук
отговорна отново за двама,
с вяра да спася и различен
от неговата драма...
С Лариса ние бяхме връстници и с разбираема леснина аз прозирах опитите на поетесата в драматургията и белетристиката, предстоящите и непредвидените нейни публични обвързвания като президент на Международната лига на писателките, член на Комисията по въпросите на дамите, фамилията и демографията при президента на Руската федерация, президент на осведомителното сдружение "Атлантида "...
Сега си мисля по какъв начин ли биха се отнесли към нея в озъбената на Русия Украйна, защото Лариса е родена в Харков. Личеше й удивителната етнолингвистична природа на родния град, учреден от Кубратови българи. Но езикът, на който твореше, бе съветският, и на този език тя написа двадесетина поетични сборника, имам съвсем всичките с подписи в домашната ми библиотека. От време на време раззеленявам две нейни книги, сюжетите на които тя откри в глъбините на историческа и родова памет - "Албион и тайната на времето " и "Книга за татко ми ". Не останаха отвън моята читалня и нейните мемоарни, публицистични и литературнокритически произведения, измежду които "15 срещи в Останкино ", "Кремълските дами ", "Кремълските деца ", "Жените при съветската корона ", "Истината за танка Т-34 ". Миналата година Лариса Василиева бе удостоена от президента Путин с най-високия нов медал - "Дружба ", присъден й за запазването, умножаването и популяризирането на културното и историческото завещание на Русия, съответно за основания и ръководения от нея Музеен комплекс "История на танка Т-34 ". Там е експониран засекретеният преди време свят на татко й - Николай Алексеевич Кучеренко, конструктор на популярния "Танк на успеха ", предопределил изхода на исторически сражения от Великата отечествена война на Съюз на съветските социалистически републики. "Той беше човек на своето време, три пъти лауреат на Сталинска премия " - споделяше тя, нашето семейство живя години наред в Кремъл наоколо до военностратегическите щабове на Сталин, Ворошилов и други прославени пълководци ".
Именно във високопоставената среда на руското общество Лариса Василиева намира креативен повод към книгата си "Кремълските съпруги " - тези, които тя е виждала там, и тези, за които там са витаели живи мемоари. Тази книга претърпя доста издания и надмина неведнъж тиража на стихосбирките й. Лариса Василиева разказваше при случай, че е била под другарската настойчивост на Вера Марецкая - гениална актриса и незаменима наставница в девическата й възраст. Когато Лариса понечила да се отдаде на артистично обучение, Марецкая безжалостно разкрива детайлности от своя личен живот и й внушава, че в случай че не написа лирика, ще би трябвало цялостен живот да приказва с думите на другите...
Да приказваш със свои думи за себе си и за света - това правеше при всички наши срещи Лариса Василиева, даже ми се коства, че със свои думи премълчаваше събития от нашия живот, имена на хора, действия на другари и неприятели. В Приморско и Банкя, в Москва и Киев, в Пловдив и Переделкино, в Симферопол и Калофер, в Коктебел и Ситняково...
Все отново Лариса Василиева си припомняше и осемте години, прекарани в Англия, където тя преподава история на съветската просвета в влиятелен университет. Там открива другарство и със самата Маргарет Тачър, на която един път споделя: "В Англия осем години на власт са били дами - вие и кралицата - само че вие не сте създали нищо британските дами да станат равностойни на великите британски мъже. " А "Желязната лейди " отговоря: "И кой би ме оставил? ". Лариса Василиева писа, че нейната другарка Людмила Швецова в битността си на заместник-кмет на Москва декларира на кмета Юрий Лужков, че не е нужно да извършва препоръките й, нужно е единствено да се вслушва и да не не помни казаното. Когато кметът към този момент е различен - Сергей Собянин, Швецова остава в същата си позиция и дори разгласява книгата "Откровения на същинска жена " - нещо като дневник-трактат с разсъждения по тематиката.
Но Лариса Василиева не бе феминистка, нито бе герой за еманципацията на дамите. Нейните възгледи произлизаха от исторически персони.
В подтекста на кремълските си прекарвания и мемоари тя написа, че когато Надежда Крупская за първи път е видяла Ленин, не е била впечатлена от неговото високо чело, само че запомнила мощните му ръце, обхванали главата й. Тя е млада и хубава тогава, с тъмноруси плитки и румено лице. Избира своя Ленин подобен, какъвто желае той да бъде за цялото човечество, и прави всичко допустимо нейният фаворит да реализира задачите на своята международна гражданска война.
Лариса Василиева развенча стари-прастари догматични легенди и обори пресни-пресни сензационни изказвания за кого ли не от жителите на Кремъл. Например за Инеса Арманд, която сегашната жълта преса набеждава за повелителка на Ленин, а действително за него тя е революционен сподвижник, той е имал потребност от нея на първо място като обаятелна жена, способна да пътува в чужбина и да изяснява на няколко езика какъв е в действителност вождът на международния пролетариат. Лариса посредством една крилата политическа метафора посочва Инеса Арманд "личен министър на външните работи на Ленин ". За Сталин Лариса Василиева написа, че той е с най-трудна участ всред властелините. Той е един от първите вдовци в оная цитадела на руското ръководство. Младата му брачна половинка Екатерина Сванидзе умира, когато и той е млад. Олицетворение на непроницаемия Кремъл, той избира за втора брачна половинка Надежда Алилуева, дъщерята на непосредствен негов другар, остарял комунист. Надежда е страдала от тежки главоболия, от което желала да се избави, и в последна сметка се самоубива. По-нататък жена до Сталин няма.
Друг случай е Нина Петровна, подкрепила уверено Хрушчов да изнесе от Кремъл жилищата на партийните и държавните ръководители.
"Бях добра позната на Раиса Горбачова - написа Лариса Василиева - тя бе необикновено мощна по природа. Тя искаше животът в Съюз на съветските социалистически републики да стане като живота в Англия. Когато срещнах Михаил Сергеевич преди няколко години, той се втурна към мен, избухна в сълзи и сподели: "Вярваш ли, няма ден да не си я припомням! " И Раиса е разбирала, че и на върха на обществото човек би трябвало да бъде с някого, а не вместо някого... Наина Елцина е още жива, прави йогистки извършения и уважава паметта на брачна половинка си... За първи път видяхме брачната половинка на Брежнев, когато отиде в Съединени американски щати, Никсън беше със брачната половинка си и Брежнев трябваше по протокола да бъде със своята... Никой не знаеше за фамилията на Юрий Андропов. Първата му брачна половинка е била графиня Инга Личева, имали са деца, само че в един миг Андропов осъзна, че предишното й може да повреди кариерата му. Бракът им се разпаднал скритом, Андропов се ожени за комсомолската функционерка Татяна Лебедева. Що се отнася до настоящия президент на Русия, той деликатно крие персоналния си живот... "
Лариса Василиева твърди, че една жена може да се прояви в доста условия, само че не вместо мъжа, а дружно с мъжа. Това е нейното заветно гражданско и философско верую.
.jpg )
Никола Инджов
Но от всички съветски писатели най-вече срещи, диалози и общи прекарвания съм имал с Лариса Василиева и Валерий Ганичев. Прискърбен е в този момент непосредственият мотив да опиша за тях. Двамата привършиха земния си път наскоро, само че аз имам вяра, че надали ще потънат в безмълвието, тъй като с изключение на "Memento mori " ( "Помни, че си смъртен! "), има и "Memento vivae " ( "Помни,че си живял ").
Аз помня...
Нито в здрача на Анна на Ахматова, нито в светлика на Марина Цветаева - Лариса Василиева наложи присъща сякаш единствено на нея характерна женска изисканост в съветската поезия. Още при първата ни среща тя, красивата млада жена с тъмносини очи, навя в визиите ми отблясък и от Сребърния, и от Златния век на художествената съветска книжовност. Ето в мой превод едно нейно стихотворение от 1978 година - същина на поезията й, израз на нейното разбиране, че светът не е разграничен на ляво и дясно, християни и мюсюлмани, руснаци и украинци, а единствено на един мъж и една жена:
С предусещане за независимост
вихрушката се вихри.
Когото можех - от неволя
и печал не спасих ли?
Последният в уговорен ден
отмина оснежен и
не запомнил, че не бе избавен
от друга, а от мене.
Пак зима е, и отново съм тук
отговорна отново за двама,
с вяра да спася и различен
от неговата драма...
С Лариса ние бяхме връстници и с разбираема леснина аз прозирах опитите на поетесата в драматургията и белетристиката, предстоящите и непредвидените нейни публични обвързвания като президент на Международната лига на писателките, член на Комисията по въпросите на дамите, фамилията и демографията при президента на Руската федерация, президент на осведомителното сдружение "Атлантида "...
Сега си мисля по какъв начин ли биха се отнесли към нея в озъбената на Русия Украйна, защото Лариса е родена в Харков. Личеше й удивителната етнолингвистична природа на родния град, учреден от Кубратови българи. Но езикът, на който твореше, бе съветският, и на този език тя написа двадесетина поетични сборника, имам съвсем всичките с подписи в домашната ми библиотека. От време на време раззеленявам две нейни книги, сюжетите на които тя откри в глъбините на историческа и родова памет - "Албион и тайната на времето " и "Книга за татко ми ". Не останаха отвън моята читалня и нейните мемоарни, публицистични и литературнокритически произведения, измежду които "15 срещи в Останкино ", "Кремълските дами ", "Кремълските деца ", "Жените при съветската корона ", "Истината за танка Т-34 ". Миналата година Лариса Василиева бе удостоена от президента Путин с най-високия нов медал - "Дружба ", присъден й за запазването, умножаването и популяризирането на културното и историческото завещание на Русия, съответно за основания и ръководения от нея Музеен комплекс "История на танка Т-34 ". Там е експониран засекретеният преди време свят на татко й - Николай Алексеевич Кучеренко, конструктор на популярния "Танк на успеха ", предопределил изхода на исторически сражения от Великата отечествена война на Съюз на съветските социалистически републики. "Той беше човек на своето време, три пъти лауреат на Сталинска премия " - споделяше тя, нашето семейство живя години наред в Кремъл наоколо до военностратегическите щабове на Сталин, Ворошилов и други прославени пълководци ".
Именно във високопоставената среда на руското общество Лариса Василиева намира креативен повод към книгата си "Кремълските съпруги " - тези, които тя е виждала там, и тези, за които там са витаели живи мемоари. Тази книга претърпя доста издания и надмина неведнъж тиража на стихосбирките й. Лариса Василиева разказваше при случай, че е била под другарската настойчивост на Вера Марецкая - гениална актриса и незаменима наставница в девическата й възраст. Когато Лариса понечила да се отдаде на артистично обучение, Марецкая безжалостно разкрива детайлности от своя личен живот и й внушава, че в случай че не написа лирика, ще би трябвало цялостен живот да приказва с думите на другите...
Да приказваш със свои думи за себе си и за света - това правеше при всички наши срещи Лариса Василиева, даже ми се коства, че със свои думи премълчаваше събития от нашия живот, имена на хора, действия на другари и неприятели. В Приморско и Банкя, в Москва и Киев, в Пловдив и Переделкино, в Симферопол и Калофер, в Коктебел и Ситняково...
Все отново Лариса Василиева си припомняше и осемте години, прекарани в Англия, където тя преподава история на съветската просвета в влиятелен университет. Там открива другарство и със самата Маргарет Тачър, на която един път споделя: "В Англия осем години на власт са били дами - вие и кралицата - само че вие не сте създали нищо британските дами да станат равностойни на великите британски мъже. " А "Желязната лейди " отговоря: "И кой би ме оставил? ". Лариса Василиева писа, че нейната другарка Людмила Швецова в битността си на заместник-кмет на Москва декларира на кмета Юрий Лужков, че не е нужно да извършва препоръките й, нужно е единствено да се вслушва и да не не помни казаното. Когато кметът към този момент е различен - Сергей Собянин, Швецова остава в същата си позиция и дори разгласява книгата "Откровения на същинска жена " - нещо като дневник-трактат с разсъждения по тематиката.
Но Лариса Василиева не бе феминистка, нито бе герой за еманципацията на дамите. Нейните възгледи произлизаха от исторически персони.
В подтекста на кремълските си прекарвания и мемоари тя написа, че когато Надежда Крупская за първи път е видяла Ленин, не е била впечатлена от неговото високо чело, само че запомнила мощните му ръце, обхванали главата й. Тя е млада и хубава тогава, с тъмноруси плитки и румено лице. Избира своя Ленин подобен, какъвто желае той да бъде за цялото човечество, и прави всичко допустимо нейният фаворит да реализира задачите на своята международна гражданска война.
Лариса Василиева развенча стари-прастари догматични легенди и обори пресни-пресни сензационни изказвания за кого ли не от жителите на Кремъл. Например за Инеса Арманд, която сегашната жълта преса набеждава за повелителка на Ленин, а действително за него тя е революционен сподвижник, той е имал потребност от нея на първо място като обаятелна жена, способна да пътува в чужбина и да изяснява на няколко езика какъв е в действителност вождът на международния пролетариат. Лариса посредством една крилата политическа метафора посочва Инеса Арманд "личен министър на външните работи на Ленин ". За Сталин Лариса Василиева написа, че той е с най-трудна участ всред властелините. Той е един от първите вдовци в оная цитадела на руското ръководство. Младата му брачна половинка Екатерина Сванидзе умира, когато и той е млад. Олицетворение на непроницаемия Кремъл, той избира за втора брачна половинка Надежда Алилуева, дъщерята на непосредствен негов другар, остарял комунист. Надежда е страдала от тежки главоболия, от което желала да се избави, и в последна сметка се самоубива. По-нататък жена до Сталин няма.
Друг случай е Нина Петровна, подкрепила уверено Хрушчов да изнесе от Кремъл жилищата на партийните и държавните ръководители.
"Бях добра позната на Раиса Горбачова - написа Лариса Василиева - тя бе необикновено мощна по природа. Тя искаше животът в Съюз на съветските социалистически републики да стане като живота в Англия. Когато срещнах Михаил Сергеевич преди няколко години, той се втурна към мен, избухна в сълзи и сподели: "Вярваш ли, няма ден да не си я припомням! " И Раиса е разбирала, че и на върха на обществото човек би трябвало да бъде с някого, а не вместо някого... Наина Елцина е още жива, прави йогистки извършения и уважава паметта на брачна половинка си... За първи път видяхме брачната половинка на Брежнев, когато отиде в Съединени американски щати, Никсън беше със брачната половинка си и Брежнев трябваше по протокола да бъде със своята... Никой не знаеше за фамилията на Юрий Андропов. Първата му брачна половинка е била графиня Инга Личева, имали са деца, само че в един миг Андропов осъзна, че предишното й може да повреди кариерата му. Бракът им се разпаднал скритом, Андропов се ожени за комсомолската функционерка Татяна Лебедева. Що се отнася до настоящия президент на Русия, той деликатно крие персоналния си живот... "
Лариса Василиева твърди, че една жена може да се прояви в доста условия, само че не вместо мъжа, а дружно с мъжа. Това е нейното заветно гражданско и философско верую.
Никола Инджов
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ