Доц. Красен Станчев: Теоремата на Коуз и защо светът не върви към провал
Красен Станчев преподава макроикономически и регулаторен разбор и доктрина на публичния избор в СУ и е шеф на консултантската компания КС2 ООД. Той взе участие в професионални общности като Обществото Мон Пелерин, Мрежата NOUS (по конституционна стопанска система и обществена философия), Трансатлантическия юридически конгрес и други Бил е депутат и ръководител на комисия във последното Велико Народно заседание (1990-1991), един от шефовете на Фондация Отворено общество (1992) и изпълнителен шеф на Института за пазарна стопанска система (1993-2006), по-късно работи като съветник по икономически промени и разбор на законодателството в страните от Балканите, Централна Азия, Кавказ и някогашния Съюз на съветските социалистически републики. Приятелите му го познават и като буен алпинист и скиор.
Бих желал – още в самото начало - да сложим този разговор в подтекста на стопанската система през призмата на политиката. Може ли да обясниш в резюме какви са твоите съществени политически възгледи и по какъв начин политиката, с която ти се идентифицираш, образува стопанската система и изобщо твоите стопански възгледи?
Не обичам да употребявам етикети, само че бих се самоопределил като типичен либерал. Иначе казано, имам вяра, че всеки би трябвало да е свободен да живее живота си както счита за добре, без политическа и държавна интервенция, доколкото това не наранява другите и и не им лишава това, което им принадлежи. Понеже съм бил в така наречен политика, както самичък знаеш, съм се отъждествявал с това, което съм правил и съм се опитвал да увещавам другите в това, което съм считам за вярно. Сега остана единствено второто (смях).
Т.е. политиката (или методът, по който хората вземат решение проблеми, които не могат да решат със свободно договаряне сред тях самите) би трябвало да основава условия да се реализира свободата на обособения човек?
Точно по този начин, само че през днешния ден на процедура се получава друго: посредством политиката и страната всеки се пробва да живее за сметка на някой различен. Когато тази линия на политиката е доведена до прекаленост, опитът е жалък. Два образеца. Германия през 1933 стартира да преглежда това „ за сметка на някой различен “ като „ местообитание “, биологическо витално пространство. В Русия през 1917 пък се постанова разбирането, че сметката би трябвало да бъде платена от заможните и имащите. Политиката осцилира сред тези два случая. Припомням ситуацията в най-свободните в стопанско отношение страни като Хонг Конг (на първо място в света) или Грузия (на девето място в света, най-свободна от всички някогашни комунистически страни) през 2018. (Русия, която, наподобява, е модел за подражателство на партиите, в този момент показани в Народното събрание, е на 93-то място – тъкмо два пъти по-зле от България. Но тя пък е два пъти по-зле от Румъния и повече четири пъти по-зле от Грузия и Естония.).
Колебанието сред тези крайности е естествено. Политиката може да спомага на стопанската система единствено по един метод – като поевтинява разноските по покупко-продажби. Това са разноските за информация, договаряне и решение на разногласия. За тази ясна дефиниция един от великите икономисти на ХХ-и век, Роналд Коуз, получава Нобелова премия.
Добре, само че кое политическо решение през последните 30 години има най-голямо въздействие върху стопанската система на България през днешния ден и къде сбъркахме най-сериозно? Защо не станахме Унгария или Словения, а продължаваме да съществуваме като хиперактивното джудже, което се пробва да задоволи апетита на двама (или трима) противоположни стопански колоса?
Не бих употребявал първо лице, множествено число: отвън тесния кръг на близки и другари, „ ние “ съществува в някакви точни контури единствено в Народното събрание, във тип на политически фракции. Нито една от тях, нито пък Народното събрание са тъждествени на „ България “. Изобщо институциите на представителната народна власт (включително президент, министър председател, държавно управление и пр.) са единствено краткотрайно и сякаш тъждествени на това, което е дадена страна.
Твоята най-голяма неточност?
Въпреки че подписах конституцията през 1991 с изключително мнение по доста от наредбите, аз се отхвърлих да групирам подписи “срещу ” и да изразя противоречие с член 126 - за прокуратурата и основния прокурор. Мога да обясня за какво бе реализирано единодушие по тази формула и за какво си замълчах, само че това към този момент няма изключително значение.
Важен е резултатът: нормално основният прокурор е част от изпълнителната власт, а при нас е противоположното. Така стана поради дългия мандат, усилването на прокуратурата с измененията от 2006, посредством фактическото й обрастване с нови органи. И заради упоритостта на хората на тази служба.
Положението в Унгария и Словения надалеч не е образец за подражателство, прочее - по стопанска независимост те са надалеч след България. Но исторически има особености – стопански и политически, - които изясняват усещането на тези страни като „ сполучливи “, въпреки някои от тях да са нежелан образец.
Обясни по-подробно.
Унгария, както България и Полша, бе в положение на банкрут през 1989. Но тя, първо, бе член на МВФ от май 1982 (за тези, които не знаят: фондът е организация, която подсигурява връзките сред кредитори и длъжници, в това число избягването на фалити) и, второ, от към същата година има единодушие, че там стопанската система би трябвало да се приватизира. Между другото, Унгария прави действия за участие в МВФ още през 1967, само че намесата на Съюз на съветските социалистически републики стопира процеса. Тогава тя търгуваше със Съветския съюз единствено към 50-60% от своите артикули и услуги. (България – 86%, преориентирането на българската търговия от изток за запад лиши доста повече време.)
А за какво това преориентиране бе належащо?
Защото, като търгуваш с по-богати, ставаш по-бързо богат, в сравнение с в случай че търгуваш с по-бедни. Пък и с Русия търговията в никакъв случай не е била равноправна.
Но да се върнем на Унгария. Три съглашения с МВФ от 1990-1993 и задължението за приватизация я избавят от банкрут. Но Унгария не възвръща отнетата благосъстоятелност и едно от споразуменията на тяхната кръгла маса бе да не се отварят досиетата на тяхната „ Служба за отбрана на страната ”. Политиката на предшественика на Орбан от 2004 до 2009 – социалистът Ференц Дюрчани, - още веднъж докара страната до банкрут, и отново бе избавена от МВФ и Европейски Съюз. Тук е мястото да кажа, че това, което през днешния ден се пропагандира у нас като маджарски почин на стопанска политика (включително връзките с Русия), е по-скоро „ изобретение “ на Дюрчани, не на Орбан.
А безусловните триумфи на Словения?
В някогашна Югославия политическите промени доста приличаха на тези в някогашния Съюз на съветските социалистически републики: републиканските комунистически водачи преименуваха своите партии и поеха съответните страни. И де факто, и де юре Словения провокира войната в някогашна Югославия, само че на десетия ден в действителност излезе от нея. Комунистите на процедура ръководят страната чак до края на 2004. Те резервират югославската благосъстоятелност на предприятията и множеството банки са държавни – допреди пет години. Това дава на някогашните комунисти доста по-голям надзор върху стопанската система и политиката от този в други страни. Политическите нрави там са много по-неприятни, а комунистите – по-деспотични от където и да било другаде. Може би най-важните аргументи това състояние на нещата да се удържа са следните: през 1990 Словения (все още част от Югославия) търгува с Европа 60% от своите артикули и услуги, страната излиза от войната в точния момент, това е въпреки всичко страна да дребни притежатели, които имат почитание към закона.
Красен Станчев. Снимка: БГНЕС
Кое държавно управление през “прехода ” беше най-хубаво за стопанската система на България и за какво?
Първото служебно държавно управление на госпожа Ренета Инджова. То е държавното управление с минимум министри след 1990 – 15. Между другото, до 1934 кабинетите на България са фактически „ кабинети “ – с не повече от шест министри (смее се). Почти всички министри на госпожа Инджова обаче са безпартийни. Бързо са съкратени разноски, спряно е приключването на служебна информация към паралелни на държавното управление структури (особено в МВР), и по сходни претекстове е заменен УС на Агенцията по приватизация (а също и шефа на Центъра за всеобща приватизация и ръководителя на Комитета по енергетика). Предишните министри на стопанската система и труда са „ изгубили “ фирмената информация на 960 предприятия, дадени са на прокурор. Веднага след изборите на 18 декември 1994 Ренета Инджова споделя, че „ законодателството предизвиква престъпността и всеки опит да се допре проведената престъпност опира до добре скроени контракти и чисти правни форми “; че то „ толерира, протежира и усъвършенства “ развиването на престъпността. Като министър председател тя приватизира за три месеца повече, в сравнение с като началник на Агенцията по приватизация. Служебното държавно управление на господин Стефан Софиянски продължава традицията за стабилизиране на държавните финанси, успокоява политическата конюнктура и съумява (заедно с БНБ) да овладее инфлацията и да контракти мостови заем за покриване на идните заплащания по външния дълг. В тази работа му оказват помощ доста хора – от президента Стоянов и неговия стопански съвет (съставен от доброволци) до българската диаспора (особено Лондонската) – плюс локални неправителствени организации. Следващите две служебни държавни управления не престават да са фискални стабилизатори, редуцират бюджетни разноски, успокояват политически напрежения и приготвят естествени избори. Не съм сигурен обаче, че това бе реализирано при държавното управление на проф. Герджиков наскоро; само че по всичко наподобява, че той удържа на натиска да прави неразумни неща.
Т.е. служебните държавни управления са най-хубавите?
Най-общо, да. Защото нямат време и опция да вършат огромни пакости в стопанската система.
Как би трябвало да се ръководи стопанската система в България на политическо равнище? Изобщо, по какъв начин би трябвало да се образува икономическа политика?
Първият урок в учебниците на икономистите е, че ресурсите са лимитирани, а желанията – безгранични. Същото важи и стопанската политика на държавните управления. Но първият урок на политиците е да не помнят първия урок на икономистите. Това е по този начин, тъй като те харчат непознати пари за пазаруването на гласовете на гласоподавателите. За да ти дадат те право да събираш и преразпределяш налози, ти би трябвало да обещаеш да им дадеш. Естествено, тук важи политическата смешка, че никой не може да им даде това, което аз мога да им обещая. Изобщо, правото да събираш и преразпределяш налози се основава на обещанието да дадеш. Т.е. получава се, че държавните управления харчат непознати пари за непознати хора и едва се интересуват от количеството изхарчени средства и от качеството на предоставените „ услуги “.
Затова има няколко елементарни правилото на превъзмогването на този проблем: освобождение на пазарите, понижаване на обществените отговорности и разноски, освобождение на търговията и цените (освобождаване на договори), понижаване на налозите, понижаване на бюджетните дефицити и понижаване на държавните разноски. У нас (за да бъде като на всички места по света), след 16 години опити, икономистите най-сетне вкарахме в закон условие преди да харчи, държавното управление да счита. Но тъкмо този урок политиците най-често се стараят да не помнят и на първо място пресмятат по какъв начин да привилегироват свои другари.
И това не може да се преодолее на никое място по-света.
Да. Но, като процедура, може значително да бъде лимитирана. И където няма тъждество пред закона, постигането на такава промяна е безусловно невероятно.
Все по-често се чуват причини, че като секнат еврофондовете, ще стане в действителност ужасно. Това е като че ли съвсем киселия Парменид в друго време (смях). Каква е твоята прогноза и може ли да се направи нещо в този момент, с цел да се поправя видимо неизбежното?
Те към този момент секнаха. Нищо ужасно не се случи. Изобщо прехвърлянията от непознати данъкоплатци към страни от Европейски Съюз са постоянно сред неефективни и нездравословни. Първо, налице е така наречен „ резултат на изтласкването “: това, което е по-евтино, кара хората да се наредят на опашка, с цел да го получат, вместо да влагат, за до го основат. Времето за очакване наготово на пари от, примерно, немските данъкоплатци, е загуба за стопанската система – и на средства, и на конкурентност. Второ, те карат политиците да възнамеряват, а „ колкото повече държавните управления възнамеряват, толкоз по-малко вършат това хората “, в случай че ми е разрешено да изтъквам Фридрих декор Хайек. Тези фондове хем ускоряват желанието да усвоиш нещо непознато, хем карат хората да се подмазват на държавното управление да им помогне да създадат това с негова помощ.
Коя е най-спешната промяна, която би трябвало да се направи у нас и кой би могъл да я направи?
Това е превъзходен, само че прекомерно просторен въпрос, по тази причина в резюме: би трябвало да се отстрани публично-частното партньорство, при което общественият интерес се съставлява от премиера (президента), а частният – от техните другари. Затова у нас най-важното е да се промени ролята на основния прокурор, дадена му от конституцията. Както и да се отстранен органите и техните права, с които тази стопански нездравословна роля се развъжда (например КОНПИ, прокарваното сега право за шпиониране на частни компании и пр.). Затова в Полша и Унгария (и ненапълно в Словакия, Чехия и Румъния) се пробват – към този момент ненапълно сполучливо – да демонтират ръководството на закона. Чудя се дали да им предложа курсове по „ напредничавия “ български опит.
Следващото КТБ и/или “Олимпик " към този момент наподобяват по-скоро неизбежни. Твърде доста или прекомерно малко “държава ” има намесена в регулацията, ръководството и промените във финансовите институции? С какъв политически механизъм може да се защищити България - и по едно и също време да се записва стопански напредък при всички прослойки?
„ Олимпик “ е естествен пазарен риск, разгърнал се по нехайство на застрахователя и ненапълно на неговите клиенти. Понеже тези последните, по-точно 80% от тях, са купували тримесечни застраховки, загубата им ще е за всеки от тях на стойност към 11 пластмасови бутилки „ Пиринско “ от по 1,5 литра (смях). Българска социалистическа партия се опита да направи въпрос от тази работа… Другите 20% ще отидат при различен осигурител.
КТБ обаче е ПЧП от рода на това, за което приказваме. Едно „ политбюро “ капитализира и ограби банката. Това не можеше да се случи допълнително от една банка по чисто микроикономически аргументи: когато всички банки се капитализират с пари на държавни предприятия, никой няма привилегия. Съответно – няма тласък да бъде ограбена. Плюс това е и логистично комплицирано (много е скъпо да се организира) да се извърши такова действие по отношение на повече от една банка. Тогава и уредниците ще изгубят.
Т.е. казусът „ КТБ “ е разследване на “недоприватизираните ” предприятия, в случай че изобщо може да се каже по този начин?
В прочут смисъл да. Техните сметки се мотаха няколко години безпризорни, до момента в който “политбюрото ” не реши да ги концентрира в една банка, да раздаде заеми на някои от тях и да затвори банката, с цел да не върне взетото назаем. Новите „ КТБ “ могат да бъдат във всяка една такава област на ПЧП. В момента тече подготовка за други банки. Но нямам доверие това да се случи още веднъж по този метод. Иначе опитите да се изземват частни печеливши бизнеси текат непрестанно, от случаите „ Белведере “ и „ Глориент “, през минералните води, концесии и медикаментите, до Топлоелектрическа централа „ Варна “ и така наречен „ американски централи “. Понякога те са сполучливи. Например Топлоелектрическа централа „ Варна “ може да се окаже сполучлива инвестиция освен тъй като е дребна по мярка (бившият министър и някогашният народен представител са платили почти толкоз, колкото е металът за скрап от централата), само че и тъй като „ възраждането “ на ТЕЦ-а е за сметка на държавната Марица Изток 2 и Мини Марица Изток (и на хората, които работят там).
Какво би споделил на тези, които считат, че “неолибералният капитализъм ” е огромното международно зло?
Мисля, че от това, което споделих до момента, следва тъкмо противоположното. Трикратното нарастване на благосъстоянието на популацията от 1998 насам у нас е разследване на тези, въпреки и полу-либерални промени, които започнаха (за повторно след 1991-1992) тогава, при участието в НАТО и Европейски Съюз. Ако се върна към предходния ти въпрос, то не е за всички по равно, само че е безспорен факт. Даже не ви би трябвало статистика да го ревизирате. Същото е на всички места по света. За последните 30 години крайната беднотия (1,9 USD на човек на ден) в света спада от 50% до под 10% от популацията. У нас делът на тези хора се свива от 37-40% (при 9-10 в края на 1995) до от 2 до 4% от население – зависи по какъв начин се счита.
А по какъв начин гледаш на социално-отговорния капитализъм, който в последно време видимо притегля внимание? Например това с “The Giving Pledge ” може ли да има действителен резултат върху която и да е стопанска система и има ли смисъл от грандиозни ходове, чийто бенефициент е единствено избрана каста от обществото?
Никой не измислил метод да яде риба, която не е уловена или я няма. Когато в Библията се споделя „ дай втората риза на близък “, Христос има поради, че а) ризата би трябвало да ушита и купена и б) че това става непринудено. (Е, има и морална премия, само че тя е в отвъдното.) Giving Pledge може да се случи, в случай че бизнесът е печеливш. Когато той „ печели “ посредством привилегии, както при нашите ПЧП-та, той в действителност изземва, а не основава приход.
Привидно ти си доста дистанциран от политиката, най-малко в обществените си изяви, с изключение на през погледа на анализатор. Не смяташ ли обаче, че точно хора като теб би трябвало да са в политиката? И че посредством ИПИ това в действителност би довело до доста повече “реалполитик ” спрямо българския кратковременен политически живот?
Аз бях за малко, знаеш. Но не се срамя, а се гордея с това, което съм правил. За едно нещо, което скърбя, описах доскоро. Не е единствено то, само че другото са дреболии.
За да влязат хората, за които казваш, в политиката, първо, те би трябвало да изискат, второ, някой би трябвало да ги издигне, трето, някой би трябвало да ги избере. Аз не виждам търсене на такива хора. На изборите през 2005 трима мои сътрудници участваха в изборите и се показаха ослепително. Двама даже бяха определени, един влезе в законодателното заседание. Резултатът от това им упражнение бе от изключителна социална изгода. Тяхното медийно предизборно време бе повече от общото време на министрите от отиващия си кабинет. Те говореха по забавен метод за значими неща - демонстрираха несъстоятелността на програмата на Българска социалистическа партия, повтаряща тази на Ференц Дюрчани и към този момент провалила се в Унгария. Освен това сплотиха болшинство за пробутване на равния налог. Така на македонски по-правилно се назовава „ плоския налог “ (смях).
Добре, да излезем за малко от нашите граници. Ще почувстваме ли действителен резултат от “големите ” международни катаклизми, както пищят всевъзможни алармисти, а точно “Брексит ”, политическо-финансовата рецесия в Европейски Съюз и комерсиалната война на Тръмп?
Не. Защото прелом няма. Световната търговия е с 3,2 пъти по-голям дял в световния Брутният вътрешен продукт през 2018 спрямо 1947, когато се основава СТО и междинната стойност на митата е 45% от цените на стоките и услугите. Ако сегашните „ търговски войни “ се реализират дълготрайно време, както са замислени (аз нямам доверие, че те могат да продължат повече от две години), свиването на каузи на търговията в международния Брутният вътрешен продукт ще бъде 2-3%. Ако обаче се случи международна криза като през 2008-2009, спадът на търговията ще е 5-6%. Спадът на приходите – по-малко. За България той ще е по-поносим от 2009, тъй като няма непознати спестявания (това е по-точният термин от „ задгранични вложения “), които да изоставен страната в подобен размер, като през онази година. И ще е извънредно по-поносим от обедняването от интервала март 1995 – февруари 1997. Относно „ Брексит “, както попита: без значение от формата, в която ще се случи, надали ще има кой знае какви негативни последствия. От една страна е добре, че Комисията ще има по-малко пари за еврофондове. От друга, огромна драма даже за чужденците, живеещи там, няма да се развихри. От трета, постепенно се прокрадват признаци на отрезвяване в ЕС… Принципът „ централизирай “ ще отстъпи на правилото „ либерализирай “.
Добре, само че икономическият дискурс като цяло е извънредно комплицирана материя, а познанията на елементарния гласоподавател граничат с безспорната нула. Ние с теб, да речем, знаем в елементи кой е Хайек и така нататък, само че по какъв начин можем да разбираем на този елементарен гласоподавател въобще защо става дума и за какво избран политико-икономически модел му е значим?
Аз не мисля, че хората са глупави стопански. Оставени сами на себе си, те мислят много рационално – икономисват, с цел да отидат да живеят някъде, където им се коства по-добре (и изборът им е логически – никой не емигрира в Африка или Русия, някогашния СССР), намират способи да оказват помощ на себе си, околните си или на тези, които обичат или пък даже съжаляват. В момента има вълна на политическо състезание с потребление на фолклорно-икономическа изразителност. И гласоподавателите повтарят обясненията за света, популяризирани от политиците.
Образованието ли е ключът към положителното ръководство?
От обучение, в това число по стопанска система, никому не е станало по-лошо. Има и доста естествени тласъци да се учиш. Образованите имат повече работа и по-високи приходи. Основното е да се схваща теоремата на Коуз в ръководството и да се употребява по предопределение - за понижаване на разноските за свободно договаряне на въжделения и капиталови планове.
Усещаш ли какъв брой доста хора към този момент “разбират ” от стопанска система, финанси и финансови институции?! Хора, които не биха могли да създадат елементарен баланс на депозитната си сметка сами, само че крещят навсякъде какво би трябвало да се направи. Иначе казано, бай Ганьо към този момент има компютър и фейсбук страница, и желае да му се чува мнението и по стопански въпроси (смях).
Вредните хрумвания на икономистите могат да бъдат по-лоши тези на необразованите в икономическа доктрина хора. „ Регулираният пазарен преход “ от 1995 в България, да вземем за пример, бе написан от икономисти. Фоклоризираният „ Кейнс “ е основа на значително рецесии през ХХ-и в. Ако се опитате да вършиме политика по Пикети, монументалните стопански несгоди са обезпечени. Да не приказваме за такива “велики ” икономисти като Ленин и Хитлер, Бухарин и Свердлов, или Гьоринг и Химлер. Всички те, прочее, са си правили персоналните салда доста добре. В стопанството и стопанската политика е значима стопанската система на здравия смисъл, да вземем за пример да формираш държание със знанието, че от въздух багра не става (както гласи една шопска поговорка), и че човек допуска, а Господ разполага. Това в действителност не е фолклор, а опит. Фолклорната иконимика е вярата в противоположното, в чудеса.
Последно: по какъв начин виждаш България през, да кажем, 2028 – политически и стопански?
България и в този момент е по-богата от 80 на 100 от страните в света. Ако не се случи нещо от рода на това през 1994 или 1995, или в случай че Европейски Съюз не се разпадне след 10 години, приходите в България ще са към 70% от междинните за Европейски Съюз и страната ще е към момента измежду първите 1/5 богати страни в света. За да се случи това, е нужно едно изискване - да се отстрани публично-частното партньорство, за което приказвах. То дори в Русия не работи. Но нелепостта е непредвидима и разрушителна социална мощ.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Бих желал – още в самото начало - да сложим този разговор в подтекста на стопанската система през призмата на политиката. Може ли да обясниш в резюме какви са твоите съществени политически възгледи и по какъв начин политиката, с която ти се идентифицираш, образува стопанската система и изобщо твоите стопански възгледи?
Не обичам да употребявам етикети, само че бих се самоопределил като типичен либерал. Иначе казано, имам вяра, че всеки би трябвало да е свободен да живее живота си както счита за добре, без политическа и държавна интервенция, доколкото това не наранява другите и и не им лишава това, което им принадлежи. Понеже съм бил в така наречен политика, както самичък знаеш, съм се отъждествявал с това, което съм правил и съм се опитвал да увещавам другите в това, което съм считам за вярно. Сега остана единствено второто (смях).
Т.е. политиката (или методът, по който хората вземат решение проблеми, които не могат да решат със свободно договаряне сред тях самите) би трябвало да основава условия да се реализира свободата на обособения човек?
Точно по този начин, само че през днешния ден на процедура се получава друго: посредством политиката и страната всеки се пробва да живее за сметка на някой различен. Когато тази линия на политиката е доведена до прекаленост, опитът е жалък. Два образеца. Германия през 1933 стартира да преглежда това „ за сметка на някой различен “ като „ местообитание “, биологическо витално пространство. В Русия през 1917 пък се постанова разбирането, че сметката би трябвало да бъде платена от заможните и имащите. Политиката осцилира сред тези два случая. Припомням ситуацията в най-свободните в стопанско отношение страни като Хонг Конг (на първо място в света) или Грузия (на девето място в света, най-свободна от всички някогашни комунистически страни) през 2018. (Русия, която, наподобява, е модел за подражателство на партиите, в този момент показани в Народното събрание, е на 93-то място – тъкмо два пъти по-зле от България. Но тя пък е два пъти по-зле от Румъния и повече четири пъти по-зле от Грузия и Естония.).
Колебанието сред тези крайности е естествено. Политиката може да спомага на стопанската система единствено по един метод – като поевтинява разноските по покупко-продажби. Това са разноските за информация, договаряне и решение на разногласия. За тази ясна дефиниция един от великите икономисти на ХХ-и век, Роналд Коуз, получава Нобелова премия.
Добре, само че кое политическо решение през последните 30 години има най-голямо въздействие върху стопанската система на България през днешния ден и къде сбъркахме най-сериозно? Защо не станахме Унгария или Словения, а продължаваме да съществуваме като хиперактивното джудже, което се пробва да задоволи апетита на двама (или трима) противоположни стопански колоса?
Не бих употребявал първо лице, множествено число: отвън тесния кръг на близки и другари, „ ние “ съществува в някакви точни контури единствено в Народното събрание, във тип на политически фракции. Нито една от тях, нито пък Народното събрание са тъждествени на „ България “. Изобщо институциите на представителната народна власт (включително президент, министър председател, държавно управление и пр.) са единствено краткотрайно и сякаш тъждествени на това, което е дадена страна.
Твоята най-голяма неточност?
Въпреки че подписах конституцията през 1991 с изключително мнение по доста от наредбите, аз се отхвърлих да групирам подписи “срещу ” и да изразя противоречие с член 126 - за прокуратурата и основния прокурор. Мога да обясня за какво бе реализирано единодушие по тази формула и за какво си замълчах, само че това към този момент няма изключително значение.
Важен е резултатът: нормално основният прокурор е част от изпълнителната власт, а при нас е противоположното. Така стана поради дългия мандат, усилването на прокуратурата с измененията от 2006, посредством фактическото й обрастване с нови органи. И заради упоритостта на хората на тази служба.
Положението в Унгария и Словения надалеч не е образец за подражателство, прочее - по стопанска независимост те са надалеч след България. Но исторически има особености – стопански и политически, - които изясняват усещането на тези страни като „ сполучливи “, въпреки някои от тях да са нежелан образец.
Обясни по-подробно.
Унгария, както България и Полша, бе в положение на банкрут през 1989. Но тя, първо, бе член на МВФ от май 1982 (за тези, които не знаят: фондът е организация, която подсигурява връзките сред кредитори и длъжници, в това число избягването на фалити) и, второ, от към същата година има единодушие, че там стопанската система би трябвало да се приватизира. Между другото, Унгария прави действия за участие в МВФ още през 1967, само че намесата на Съюз на съветските социалистически републики стопира процеса. Тогава тя търгуваше със Съветския съюз единствено към 50-60% от своите артикули и услуги. (България – 86%, преориентирането на българската търговия от изток за запад лиши доста повече време.)
А за какво това преориентиране бе належащо?
Защото, като търгуваш с по-богати, ставаш по-бързо богат, в сравнение с в случай че търгуваш с по-бедни. Пък и с Русия търговията в никакъв случай не е била равноправна.
Но да се върнем на Унгария. Три съглашения с МВФ от 1990-1993 и задължението за приватизация я избавят от банкрут. Но Унгария не възвръща отнетата благосъстоятелност и едно от споразуменията на тяхната кръгла маса бе да не се отварят досиетата на тяхната „ Служба за отбрана на страната ”. Политиката на предшественика на Орбан от 2004 до 2009 – социалистът Ференц Дюрчани, - още веднъж докара страната до банкрут, и отново бе избавена от МВФ и Европейски Съюз. Тук е мястото да кажа, че това, което през днешния ден се пропагандира у нас като маджарски почин на стопанска политика (включително връзките с Русия), е по-скоро „ изобретение “ на Дюрчани, не на Орбан.
А безусловните триумфи на Словения?
В някогашна Югославия политическите промени доста приличаха на тези в някогашния Съюз на съветските социалистически републики: републиканските комунистически водачи преименуваха своите партии и поеха съответните страни. И де факто, и де юре Словения провокира войната в някогашна Югославия, само че на десетия ден в действителност излезе от нея. Комунистите на процедура ръководят страната чак до края на 2004. Те резервират югославската благосъстоятелност на предприятията и множеството банки са държавни – допреди пет години. Това дава на някогашните комунисти доста по-голям надзор върху стопанската система и политиката от този в други страни. Политическите нрави там са много по-неприятни, а комунистите – по-деспотични от където и да било другаде. Може би най-важните аргументи това състояние на нещата да се удържа са следните: през 1990 Словения (все още част от Югославия) търгува с Европа 60% от своите артикули и услуги, страната излиза от войната в точния момент, това е въпреки всичко страна да дребни притежатели, които имат почитание към закона.
Красен Станчев. Снимка: БГНЕС
Кое държавно управление през “прехода ” беше най-хубаво за стопанската система на България и за какво?
Първото служебно държавно управление на госпожа Ренета Инджова. То е държавното управление с минимум министри след 1990 – 15. Между другото, до 1934 кабинетите на България са фактически „ кабинети “ – с не повече от шест министри (смее се). Почти всички министри на госпожа Инджова обаче са безпартийни. Бързо са съкратени разноски, спряно е приключването на служебна информация към паралелни на държавното управление структури (особено в МВР), и по сходни претекстове е заменен УС на Агенцията по приватизация (а също и шефа на Центъра за всеобща приватизация и ръководителя на Комитета по енергетика). Предишните министри на стопанската система и труда са „ изгубили “ фирмената информация на 960 предприятия, дадени са на прокурор. Веднага след изборите на 18 декември 1994 Ренета Инджова споделя, че „ законодателството предизвиква престъпността и всеки опит да се допре проведената престъпност опира до добре скроени контракти и чисти правни форми “; че то „ толерира, протежира и усъвършенства “ развиването на престъпността. Като министър председател тя приватизира за три месеца повече, в сравнение с като началник на Агенцията по приватизация. Служебното държавно управление на господин Стефан Софиянски продължава традицията за стабилизиране на държавните финанси, успокоява политическата конюнктура и съумява (заедно с БНБ) да овладее инфлацията и да контракти мостови заем за покриване на идните заплащания по външния дълг. В тази работа му оказват помощ доста хора – от президента Стоянов и неговия стопански съвет (съставен от доброволци) до българската диаспора (особено Лондонската) – плюс локални неправителствени организации. Следващите две служебни държавни управления не престават да са фискални стабилизатори, редуцират бюджетни разноски, успокояват политически напрежения и приготвят естествени избори. Не съм сигурен обаче, че това бе реализирано при държавното управление на проф. Герджиков наскоро; само че по всичко наподобява, че той удържа на натиска да прави неразумни неща.
Т.е. служебните държавни управления са най-хубавите?
Най-общо, да. Защото нямат време и опция да вършат огромни пакости в стопанската система.
Как би трябвало да се ръководи стопанската система в България на политическо равнище? Изобщо, по какъв начин би трябвало да се образува икономическа политика?
Първият урок в учебниците на икономистите е, че ресурсите са лимитирани, а желанията – безгранични. Същото важи и стопанската политика на държавните управления. Но първият урок на политиците е да не помнят първия урок на икономистите. Това е по този начин, тъй като те харчат непознати пари за пазаруването на гласовете на гласоподавателите. За да ти дадат те право да събираш и преразпределяш налози, ти би трябвало да обещаеш да им дадеш. Естествено, тук важи политическата смешка, че никой не може да им даде това, което аз мога да им обещая. Изобщо, правото да събираш и преразпределяш налози се основава на обещанието да дадеш. Т.е. получава се, че държавните управления харчат непознати пари за непознати хора и едва се интересуват от количеството изхарчени средства и от качеството на предоставените „ услуги “.
Затова има няколко елементарни правилото на превъзмогването на този проблем: освобождение на пазарите, понижаване на обществените отговорности и разноски, освобождение на търговията и цените (освобождаване на договори), понижаване на налозите, понижаване на бюджетните дефицити и понижаване на държавните разноски. У нас (за да бъде като на всички места по света), след 16 години опити, икономистите най-сетне вкарахме в закон условие преди да харчи, държавното управление да счита. Но тъкмо този урок политиците най-често се стараят да не помнят и на първо място пресмятат по какъв начин да привилегироват свои другари.
И това не може да се преодолее на никое място по-света.
Да. Но, като процедура, може значително да бъде лимитирана. И където няма тъждество пред закона, постигането на такава промяна е безусловно невероятно.
Все по-често се чуват причини, че като секнат еврофондовете, ще стане в действителност ужасно. Това е като че ли съвсем киселия Парменид в друго време (смях). Каква е твоята прогноза и може ли да се направи нещо в този момент, с цел да се поправя видимо неизбежното?
Те към този момент секнаха. Нищо ужасно не се случи. Изобщо прехвърлянията от непознати данъкоплатци към страни от Европейски Съюз са постоянно сред неефективни и нездравословни. Първо, налице е така наречен „ резултат на изтласкването “: това, което е по-евтино, кара хората да се наредят на опашка, с цел да го получат, вместо да влагат, за до го основат. Времето за очакване наготово на пари от, примерно, немските данъкоплатци, е загуба за стопанската система – и на средства, и на конкурентност. Второ, те карат политиците да възнамеряват, а „ колкото повече държавните управления възнамеряват, толкоз по-малко вършат това хората “, в случай че ми е разрешено да изтъквам Фридрих декор Хайек. Тези фондове хем ускоряват желанието да усвоиш нещо непознато, хем карат хората да се подмазват на държавното управление да им помогне да създадат това с негова помощ.
Коя е най-спешната промяна, която би трябвало да се направи у нас и кой би могъл да я направи?
Това е превъзходен, само че прекомерно просторен въпрос, по тази причина в резюме: би трябвало да се отстрани публично-частното партньорство, при което общественият интерес се съставлява от премиера (президента), а частният – от техните другари. Затова у нас най-важното е да се промени ролята на основния прокурор, дадена му от конституцията. Както и да се отстранен органите и техните права, с които тази стопански нездравословна роля се развъжда (например КОНПИ, прокарваното сега право за шпиониране на частни компании и пр.). Затова в Полша и Унгария (и ненапълно в Словакия, Чехия и Румъния) се пробват – към този момент ненапълно сполучливо – да демонтират ръководството на закона. Чудя се дали да им предложа курсове по „ напредничавия “ български опит.
Следващото КТБ и/или “Олимпик " към този момент наподобяват по-скоро неизбежни. Твърде доста или прекомерно малко “държава ” има намесена в регулацията, ръководството и промените във финансовите институции? С какъв политически механизъм може да се защищити България - и по едно и също време да се записва стопански напредък при всички прослойки?
„ Олимпик “ е естествен пазарен риск, разгърнал се по нехайство на застрахователя и ненапълно на неговите клиенти. Понеже тези последните, по-точно 80% от тях, са купували тримесечни застраховки, загубата им ще е за всеки от тях на стойност към 11 пластмасови бутилки „ Пиринско “ от по 1,5 литра (смях). Българска социалистическа партия се опита да направи въпрос от тази работа… Другите 20% ще отидат при различен осигурител.
КТБ обаче е ПЧП от рода на това, за което приказваме. Едно „ политбюро “ капитализира и ограби банката. Това не можеше да се случи допълнително от една банка по чисто микроикономически аргументи: когато всички банки се капитализират с пари на държавни предприятия, никой няма привилегия. Съответно – няма тласък да бъде ограбена. Плюс това е и логистично комплицирано (много е скъпо да се организира) да се извърши такова действие по отношение на повече от една банка. Тогава и уредниците ще изгубят.
Т.е. казусът „ КТБ “ е разследване на “недоприватизираните ” предприятия, в случай че изобщо може да се каже по този начин?
В прочут смисъл да. Техните сметки се мотаха няколко години безпризорни, до момента в който “политбюрото ” не реши да ги концентрира в една банка, да раздаде заеми на някои от тях и да затвори банката, с цел да не върне взетото назаем. Новите „ КТБ “ могат да бъдат във всяка една такава област на ПЧП. В момента тече подготовка за други банки. Но нямам доверие това да се случи още веднъж по този метод. Иначе опитите да се изземват частни печеливши бизнеси текат непрестанно, от случаите „ Белведере “ и „ Глориент “, през минералните води, концесии и медикаментите, до Топлоелектрическа централа „ Варна “ и така наречен „ американски централи “. Понякога те са сполучливи. Например Топлоелектрическа централа „ Варна “ може да се окаже сполучлива инвестиция освен тъй като е дребна по мярка (бившият министър и някогашният народен представител са платили почти толкоз, колкото е металът за скрап от централата), само че и тъй като „ възраждането “ на ТЕЦ-а е за сметка на държавната Марица Изток 2 и Мини Марица Изток (и на хората, които работят там).
Какво би споделил на тези, които считат, че “неолибералният капитализъм ” е огромното международно зло?
Мисля, че от това, което споделих до момента, следва тъкмо противоположното. Трикратното нарастване на благосъстоянието на популацията от 1998 насам у нас е разследване на тези, въпреки и полу-либерални промени, които започнаха (за повторно след 1991-1992) тогава, при участието в НАТО и Европейски Съюз. Ако се върна към предходния ти въпрос, то не е за всички по равно, само че е безспорен факт. Даже не ви би трябвало статистика да го ревизирате. Същото е на всички места по света. За последните 30 години крайната беднотия (1,9 USD на човек на ден) в света спада от 50% до под 10% от популацията. У нас делът на тези хора се свива от 37-40% (при 9-10 в края на 1995) до от 2 до 4% от население – зависи по какъв начин се счита.
А по какъв начин гледаш на социално-отговорния капитализъм, който в последно време видимо притегля внимание? Например това с “The Giving Pledge ” може ли да има действителен резултат върху която и да е стопанска система и има ли смисъл от грандиозни ходове, чийто бенефициент е единствено избрана каста от обществото?
Никой не измислил метод да яде риба, която не е уловена или я няма. Когато в Библията се споделя „ дай втората риза на близък “, Христос има поради, че а) ризата би трябвало да ушита и купена и б) че това става непринудено. (Е, има и морална премия, само че тя е в отвъдното.) Giving Pledge може да се случи, в случай че бизнесът е печеливш. Когато той „ печели “ посредством привилегии, както при нашите ПЧП-та, той в действителност изземва, а не основава приход.
Привидно ти си доста дистанциран от политиката, най-малко в обществените си изяви, с изключение на през погледа на анализатор. Не смяташ ли обаче, че точно хора като теб би трябвало да са в политиката? И че посредством ИПИ това в действителност би довело до доста повече “реалполитик ” спрямо българския кратковременен политически живот?
Аз бях за малко, знаеш. Но не се срамя, а се гордея с това, което съм правил. За едно нещо, което скърбя, описах доскоро. Не е единствено то, само че другото са дреболии.
За да влязат хората, за които казваш, в политиката, първо, те би трябвало да изискат, второ, някой би трябвало да ги издигне, трето, някой би трябвало да ги избере. Аз не виждам търсене на такива хора. На изборите през 2005 трима мои сътрудници участваха в изборите и се показаха ослепително. Двама даже бяха определени, един влезе в законодателното заседание. Резултатът от това им упражнение бе от изключителна социална изгода. Тяхното медийно предизборно време бе повече от общото време на министрите от отиващия си кабинет. Те говореха по забавен метод за значими неща - демонстрираха несъстоятелността на програмата на Българска социалистическа партия, повтаряща тази на Ференц Дюрчани и към този момент провалила се в Унгария. Освен това сплотиха болшинство за пробутване на равния налог. Така на македонски по-правилно се назовава „ плоския налог “ (смях).
Добре, да излезем за малко от нашите граници. Ще почувстваме ли действителен резултат от “големите ” международни катаклизми, както пищят всевъзможни алармисти, а точно “Брексит ”, политическо-финансовата рецесия в Европейски Съюз и комерсиалната война на Тръмп?
Не. Защото прелом няма. Световната търговия е с 3,2 пъти по-голям дял в световния Брутният вътрешен продукт през 2018 спрямо 1947, когато се основава СТО и междинната стойност на митата е 45% от цените на стоките и услугите. Ако сегашните „ търговски войни “ се реализират дълготрайно време, както са замислени (аз нямам доверие, че те могат да продължат повече от две години), свиването на каузи на търговията в международния Брутният вътрешен продукт ще бъде 2-3%. Ако обаче се случи международна криза като през 2008-2009, спадът на търговията ще е 5-6%. Спадът на приходите – по-малко. За България той ще е по-поносим от 2009, тъй като няма непознати спестявания (това е по-точният термин от „ задгранични вложения “), които да изоставен страната в подобен размер, като през онази година. И ще е извънредно по-поносим от обедняването от интервала март 1995 – февруари 1997. Относно „ Брексит “, както попита: без значение от формата, в която ще се случи, надали ще има кой знае какви негативни последствия. От една страна е добре, че Комисията ще има по-малко пари за еврофондове. От друга, огромна драма даже за чужденците, живеещи там, няма да се развихри. От трета, постепенно се прокрадват признаци на отрезвяване в ЕС… Принципът „ централизирай “ ще отстъпи на правилото „ либерализирай “.
Добре, само че икономическият дискурс като цяло е извънредно комплицирана материя, а познанията на елементарния гласоподавател граничат с безспорната нула. Ние с теб, да речем, знаем в елементи кой е Хайек и така нататък, само че по какъв начин можем да разбираем на този елементарен гласоподавател въобще защо става дума и за какво избран политико-икономически модел му е значим?
Аз не мисля, че хората са глупави стопански. Оставени сами на себе си, те мислят много рационално – икономисват, с цел да отидат да живеят някъде, където им се коства по-добре (и изборът им е логически – никой не емигрира в Африка или Русия, някогашния СССР), намират способи да оказват помощ на себе си, околните си или на тези, които обичат или пък даже съжаляват. В момента има вълна на политическо състезание с потребление на фолклорно-икономическа изразителност. И гласоподавателите повтарят обясненията за света, популяризирани от политиците.
Образованието ли е ключът към положителното ръководство?
От обучение, в това число по стопанска система, никому не е станало по-лошо. Има и доста естествени тласъци да се учиш. Образованите имат повече работа и по-високи приходи. Основното е да се схваща теоремата на Коуз в ръководството и да се употребява по предопределение - за понижаване на разноските за свободно договаряне на въжделения и капиталови планове.
Усещаш ли какъв брой доста хора към този момент “разбират ” от стопанска система, финанси и финансови институции?! Хора, които не биха могли да създадат елементарен баланс на депозитната си сметка сами, само че крещят навсякъде какво би трябвало да се направи. Иначе казано, бай Ганьо към този момент има компютър и фейсбук страница, и желае да му се чува мнението и по стопански въпроси (смях).
Вредните хрумвания на икономистите могат да бъдат по-лоши тези на необразованите в икономическа доктрина хора. „ Регулираният пазарен преход “ от 1995 в България, да вземем за пример, бе написан от икономисти. Фоклоризираният „ Кейнс “ е основа на значително рецесии през ХХ-и в. Ако се опитате да вършиме политика по Пикети, монументалните стопански несгоди са обезпечени. Да не приказваме за такива “велики ” икономисти като Ленин и Хитлер, Бухарин и Свердлов, или Гьоринг и Химлер. Всички те, прочее, са си правили персоналните салда доста добре. В стопанството и стопанската политика е значима стопанската система на здравия смисъл, да вземем за пример да формираш държание със знанието, че от въздух багра не става (както гласи една шопска поговорка), и че човек допуска, а Господ разполага. Това в действителност не е фолклор, а опит. Фолклорната иконимика е вярата в противоположното, в чудеса.
Последно: по какъв начин виждаш България през, да кажем, 2028 – политически и стопански?
България и в този момент е по-богата от 80 на 100 от страните в света. Ако не се случи нещо от рода на това през 1994 или 1995, или в случай че Европейски Съюз не се разпадне след 10 години, приходите в България ще са към 70% от междинните за Европейски Съюз и страната ще е към момента измежду първите 1/5 богати страни в света. За да се случи това, е нужно едно изискване - да се отстрани публично-частното партньорство, за което приказвах. То дори в Русия не работи. Но нелепостта е непредвидима и разрушителна социална мощ.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ