Копнежът на народите (Фрагменти от лекция на Н. Райнов във

Копнежът на народите
(Фрагменти от лекция на Н. Райнов във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919 г.)

Кой може да оспори обстоятелството, че актуалният човек, макар огромните културни придобивки, е неудовлетворен – било от себе си, било от изискванията, в които живее? Не чезнат ли най-скъпите ни сили в унизителна битка с възходящата скъпотия? Не душат ли ни страдания, не тревожат ли ни чемерни страхове, не тръпнем ли пред толкоз несигурното бъдеще? Всеки търси нещо, жадува за нещо, което не може да откри, безпокои се, топи се от грижи. Не се ли всички весден оплакваме?

Много от тия поплаци в действителност не са нови: хората са се постоянно оплаквали. Но има една значима линия, на която би трябвало да се обърне внимание: през днешния ден недоволството е всеобщо. Ясно е, че нашият живот е неестествено изострен; ние живеем измежду мъчителни условия; животът ни е зле построен; битка на персона с персона, на класа с класа, на народ – с народ. А какви са интернационалните ни връзки? Не потискат ли мощните по-слабите, няма ли економично иго, не са ли към момента лукавите думи „ отбрана на малцинствата ” очебийна неистина?

Понякога човеку се коства, че ние водим още органически живот. Защо? Защото – апелирам, никой да не се наскърбява – ние към момента живеем като зверове. В органичния живот долните типове се жертвуват за по-горните и това е напълно естествено. Минералът се разрушава, с цел да даде почва, от която черпи своите сокове растението; билката и тревата стават храна на животното, а индивидът се храни с субстанции от целия органически свят, като мисли, че той е подготвен за него: вода, сол, зарзават, зърна, плодове, мляко и месо – всичко взема оттова, всичко счита за своя благосъстоятелност. Обаче, у най-горния тип животни се явява към този момент публичният нагон. Те се бранят едни други и си оказват помощ взаимно: мощното закриля слабото, самецът пази самката от напад на врагове, а самката брани рожбите си, като излага без боязън своя живот. В тоя факт на самопожертвуване се коренят наченките на общежитието; тук нагонът за самосъхрана е стеснен и победен от нагона за общност. Единицата губи своята цена пред общото.

Днешният човек, обаче, както се види, се е отбил от естествения път на процес. Той освен не следва образеца на най-горните скотски типове, само че слиза в някои връзки доста по-долу от зверовете. Съмнявате ли се? Погледнете тогава американските милиардери. В Америка има тръстове. Неколцина прозорливи богаташи се спогаждат да обсебят обособени браншове от търговията и промишлеността; единствено те създават известни предмети, без които човек не може, или закупуват посредством хитро спекулиране продуктите от първа необходимост; възползувани от всеобщата потребност, те подигат цената на тия артикули – и хората де принуждават да заплащат висока цена, тъй като от другаде не могат си купи потребното. Високите цени се поддържат постоянно изкуствено. Един концерн закупува, да речем, царевица. Беритбата е тая година доста добра. Огромните хранилища на тръста са претъпкани – и наивните хора де радват, че ще поевтинее храната. Получава се уведомление, че в Австралия, или кой знае де, имало прекалено много царевица. Тръстът закупува и оттова колкото може повече. Евтинията е, привидно, обезпечена. Но що става? Понеже царевицата ще се спари или скапе, тя би трябвало да се разпродаде на ниски цени. В подобен случай, несъмнено, облагите не ще бъдат доста високи; хората от тръста не ще са удовлетворени. И що вършат те? Натоварват на кораби милиони тонове царевица и я хвърлят в морето. Не е ли грубо това действие на оногова, който се кичи с името “човек ”? Бог дава на хората самун, и го дава в обилие, а златолюбецът го хвърля в морето, с цел да обрече старците, дамите и децата на глад…

Неведнъж недоволството избухва във тип на цивилен войни и революции. Не би трябвало да се не помни, че една от аргументите на тия жестоки феномени е неведнъж бедността и страданията на болшинството, които директно зависят от ненормалното богатство на малко на брой хитри користолюбци. Ние не сме още разбрали, че човечеството е едно голямо семейство, че – в случай че единият изяде хляба, другите ще останат гладни, изключително – когато хлябът не доближава. Страданието на едного постоянно ръфам щастието на другите – без да желаят те това. 

Не е ли позорно за нас, че в това време се считаме за културни люде? Но – дано забележим, каква е тая просвета, с която се гордеем. Най-гордият показалец на тая просвета е науката. Нека разгледаме малко по-отблизо тая просвета. Безспорно е, че тя дава познание. Но познание не стига, с цел да бъдеш цветущ, или най-малко – с цел да бъдат и другите честити като тебе. Ония в Америка са също учени, те са огромни финансисти, опитни економисти; те знаят законите на политическата економия – а хвърлят царевицата в морето и провокират по неестествен път епидемиологичен апетит. Нашата просвета не прави индивида по-човечен, а го – в противен случай – ожесточава. Ще кажете, че науката не е отговорна. Без подозрение. Виновни са хората. Но за какво същите хора се гиздят с тая просвета като с скъп накит, когато намират у нея оръжие за своята свирепост? Та не използуват ли все тия учени вековния теоретичен опит и знанията на сума генерации от труженици, с цел да основават нови мъчилища за своите братя? Военните самолети, избухливите субстанции и задушливите газове не идат ли от скъпо платените старания на научния разум – да унищожава човешкото общество, когато би можал със същите познания да работи за мир, богатство и човешка доброчестина? Пастьор не беше ли също академик? Мигар Маркони, Кюри, Едисон, Крукс и други не са учени люде? Къде е тогава бедата? Очевидно, човешкият разсъдък се е извратил, изродил се е, станал е колосален: той се продава, гони себелюбиви цели, служи на разрушението, на пъкъла; той е прокудил присъщата на здравия човек нравствена сензитивност. Това не е прогрес, а боклук, прелом обратно – към кървавите епохи на дивашка свирепост и безсърдечност.

Що да се каже за изкуството – второто гиздило на актуалния културен човек? Болната страна на днешното изкуство е посочена още от Толстоя в книгата „ Що е изкуство? ” От ден дневно, обаче, колкото повече възраства потребността от красота в околния живот на индивида, толкоз повече несъгласия изпъкват в тая област. Изкуството е сякаш необикновен жанр творчество, а не щеш ли множеството художници ни дават подготвен дубликат от природата, снемат с багри, глина или мрамор същата досадна реалност, с която очите ни са привикнали до погнуса. Изкуство ли е това? Та де му е творчеството, когато цветната снимка и отливките от восък биха могли да му съперничат – без искания, че дават изкуство? Вън от това, мнозина, които се назовават художници, служат на подкупен поминък, като сочат очевидния боклук на това, що е било в миналото изкуство: такива плодове са съблазнителните илюстрации, разпътните романи, оперетки, балети, фарсове, фокстроти, лека музика и други от тоя жанр.; с сходни „ произведения ” користолюбивите занаятчии в тая област печелят пари, като продават на висока цена нравствен сифилис…

И тук ще ми възразите, че не всички художници са такива. Слава Богу, не са. Истинските художници не са такива. Но кой ги цени? Не налита ли освен необятното болшинство, само че и сякаш културното малцинство на тия примамки? Колцина ценители има същинското изкуство? Но тук са отговорни и самите художници – най-малко толкоз, колкото и ония, които са техни фенове и слушатели. Изкуството не е още добило актуален аспект, още се чуждее от хората, не е проникнало във всекидневния живот, не е станало потребност: то е за мнозина още веселба. Художниците се стремят към недостижимост, не развиват у целия народ способността да се възхищава от хубавото и да го цени, да го обича, да го дири; художествените произведения не украсяват всекидневната среда на индивида, както е било в ония столетия, когато хората са били в действителност художествено културни; през Възраждането, или във времето на Перикла.

Безукорна ли е нашата образователно-възпитателна система? Какъв е нейният признак? Тя дава познания, без да развива качества. Приучва децата не да се жертвуват за другите, а да лишават, да грабят; те научават на първо място, че има битка за битие. Те не привикват да си сътрудничат и оказват помощ, а – в противен случай – да си съперничат. Разбира се, след сходно образование, момъкът не ще закриля по-слабите, а ще се стреми да ги тормози, с цел да се издигне самичък, да им къса от хляба, с цел да се обогати, да не работи нищо, а те да се трудят вместо него.

Изглежда, че ни остава най-малко една сигурна разтуха: религията, светлото християнство, което отличава европееца и американеца от диваците, та се пращат мисионери и цели параходи, натоварени с библии – нека се пръсне в ония диви страни светлината на избавителното учение… Но – дано погледнем и тая културна област по-отблизо. Влязло ли е християнството в живота ни? Променило ли е нашите възгледи, нашите нрави, нашите връзки един към различен? Никоя страна не иждивява толкоз злато за библии и проповедници, колкото Америка. Християнска ли е тая страна? Усвоила ли е тя завета на Христа – „ Любите различен друга ”? А кой пращаше през 1915-1918 год. снаряди, патрони и разрушителни принадлежности на обезумяла Европа със същите параходи, с които преди този момент се пращаха библиите? Но Америка не е самичка в това отношение. В името на Оногова, Който бе произнесъл преди 20 века светлото слово за обичта, Който бе споделил: „ Ако те ударят от една страна, обърни и другата! ” – малко ли свещеници водеха на война народите един против различен? И то – не даже против езичници, а против християни! Немците и ние бяхме написали на своите флагове „ Gott mit uns ” и „ С нас е Бог ”. Дори едни и същи думи стояха предизвикателно над главите на ония, които се бяха срещнали в гибелен пердах. И от двете страни все свещеници, даже православни българи и руси – се молеха все на един и същи Христос – да дарува победа на ония, към чиято група принадлежат. Как можеше Христос да се раздра на две, с цел да помогне и на двете страни? Има ли по-голямо несъгласие от това – религията на обичта да зове към война?

Цивилизацията би трябвало да обезпечи благоденствието на хората, най-малко на болшинството от тях, в случай че не на всички; инак не заслужава това име. Съвременната цивилизация, както видяхме, не ни дава това. Следователно тя е цивилизация единствено по име. Ние имаме потребност от нова цивилизация, от ново отношение към света и към сходните нам. Кой ще ни даде това отношение? Кой ще ни даде тая цивилизация? Тоя неизвестен Исполин, Който би сторил това – Него зоват народите в своята тъга, към Него лети копнежът на човечеството.

1919 година

Снимка: Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg