Колко е хубаво, че сме добри и разбрани хора, които

Колко е хубаво, че сме положителни и разбрани хора, които се отнасят деликатно с близките и заобикалят разрушителните спорове! Колко възпитани, приятни и почтени за почитание сме, щом откликваме на потребностите им и постоянно се грижим за тях. И колко… какъв брой ни се желае да им теглим една, с цел да ни оставят на мира!

Как се случва по този начин, че се превърнахме в добричките реализатори , които сбъдват непознати стремежи и не умеят да отхвърлят? Защо никой не пита ние какво желаеме, не се преценява с това, че сме изтощени, че ни вълнува друго, че имаме лични фантазии? Как станахме постоянно усмихнати, съгласни и гневни?

Ако тръгнем по нишката на живота обратно, търсейки момента, в който сме спрели да виждаме себе си и сме се вторачили загрижено в другите, стигаме до… “Как можа да играеш толкоз до късно на улицата, ще докараш майка си до инфаркт! ” или “Умрях от позор като изиска още сладкиш! Жената ще намерения, че те държим гладен! ”.

Стигаме досега, в който сме се задушили от възприятие за виновност , задето сме били естествени. До момента, в който не сме могли да понесем и капчица повече и по тази причина сме почнали да се стопираме, потискаме, сдържаме.

Колкото повече родителите са ни упреквали за своето отчаяние, за своите яд, позор, злоба, до момента в който сме били деца, толкоз по-вероятно е, когато пораснем и нещо не е наред, първо да обвиним себе си. Ще гледаме да сме оптимално комфортни за близките, ще си запушваме устата и ще имаме вяра, че казусът е единствено в нас, по тази причина по-добре да сме положителни и да си спестим нови обвинявания!

Всеки ден сами ще правим принуждение над себе си. Ще стоим, забили пети на тъч-линията на живота, ще гледаме по какъв начин другите съумяват и ще давим разочарованието си в мрънкане, храчене зад тила им и в угнетяване на личните си деца.

А щастието се състои тъкмо в противоположното . Колкото повече си разрешаваме живи, откровени и спонтанни дейности, толкоз по-пълен, разнороден и удовлетворяващ става и животът. Щастието не е единствено прекарване на наслада и екстаз. За него е значимо да си разрешаваме и “негативни прояви ” – на яд, гняв, засегнатост.

Защото когато опитваме да спрем струната да не звъни там, при ниските тонове, тя стопира да звъни и при високите. Спрем ли гнева, стопираме и насладата. Непроявените страсти не изчезват. Те се натрупват вътре в нас и ни пречат да усетим хубавото.

Трудно е да сме нежни с другия, когато от вътрешната страна стискаме яд към него. А стискаме гнева и не го демонстрираме, тъй като се срамим от това възприятие.

Срамно е да сме ядосани и афектирани – нали би трябвало да сме положителни и мощни при всички условия! Нали по този начин са ни учили! И този позор сковава мускулите ни, сгъва ни, кара ни да дишаме едвам-едвам. Направо се опитваме да потънем в земята и да изчезнем.

Вината и срамът ни връзват. А нападателните импулси се натрупват досега, в който срамът към този момент не може да ги спре и тогава, най-неочаквано се изливат по незначителни мотиви или в прекалено количество. Мама се разкрещява поради неподредената стая или тате налита на пердах поради тройката в бележника.

Страшно е да видиш по какъв начин изригва човек, който дълго е сдържал в себе си неприязън и засегнатост. Страшно е и за самия човек, да види в себе си толкоз чернилка. Как е допустимо? Нали съм добра душа, блага и деликатна?

И още веднъж се завърта спиралата – възприятие на виновност за експлоадирането, позор от себе си, въздържане, детонация. А в случай че успеем да удържим детонацията, “потъваме ” в меланхолия . Просто няма метод да подценяваме страстите си и да ни е добре!

Защото страстите са сигналната лампа, която демонстрира дали съумяваме да задоволим потребностите и потребностите си. Дали действаме в вярна посока. Но в случай че дейностите ни са спънати от позор и виновност, стоим на място и оставаме “гладни ” за това, което ни е нужно. Няма по какъв начин да сме щастливи по този начин.

Не смеем да желаеме за себе си, не смеем да отделим време или пари за това, което ни е на сърце, не смеем да изпитаме удовлетворение от признанието на другите. Стоим гладни. Гладни, усмихнати и гневни.

Как да прескочим заложеното в нас от годините “добро ” образование? Как да стартираме да си разрешаваме? Как да стартираме да демонстрираме гнева си в точния момент и по градивен метод, тъй че да реализираме задачите си, без да трупаме нови товари виновност?

Най-лесно е да го създадем дружно с различен човек – със експерт, на който имаме доверие и който знае по какъв начин да ни поддържа и насочи.

Защото на част от околните ни няма да им хареса, щом стартираме да демонстрираме желанията си и отстояваме потребностите си. Но пък други ще ни обикнат повече, щом ни видят същински, а не фалшиво-захаросани.

И тогава с изненада може да установим какъв брой сила имаме за реализиране на фантазиите си и че можем да бъдем несъгласни и щастливи.

Автор: Елена Енева