Манол Глишев: Денят на Независимостта frognews.bg
Когато по-рано тази година стана дума за възможната промяна на националния ни празник, бях сюрпризиран какъв брой доста хора считат 3 март за Ден на независимостта на България. Буквално десетки мои познати, с които съм спорил, освен това образовани хора, твърдяха, че през март 1878, със сключването на Санстефанското помирение, България е получила точно самостоятелност от Османската империя. Това обаче не е правилно.
Модерната българска страна на процедура се самоосновава на 16 април 1879, когато в Търново е призната първата ни Конституция. Малко по-рано, на 1 или 13 юли 1878 Берлинският кротичък контракт сред Османската и Руската империя дава зелена светлина за това самоосноваване. Докато Санстефанското помирение си е тъкмо това – то не е действително настоящ интернационален контракт, а единствено съглашение за завършек на бойните дейности и за продължение на договарянията по няколко точки – една от тези точки ще бъде точно основаването на българска страна.
Добре, само че българското Княжество, оповестено дефинитивно на 16 април 1879 в Търново, към момента не е самостоятелна страна. То е под формалния сюзеренитет на Османската империя. Държава, само че въпреки всичко протежирана, васализирана. Нация, само че не напълно суверенна. Отделна тематика е, че на процедура това Княжество в първите си години е под фактическа (макар и не враждебна) съветска военна окупация. Това са елементарни обстоятелства, които са съответно разказани да вземем за пример в класическия труд „ Строителите на модерна България “ от Симеон Радев – и които всеки българин би трябвало да знае, без да се замисля.
В публикацията си „ Величието на 22 септември “ от същата дата през 2014 Борис Станимиров беше написал, че през 1907 огромните международни справочници означават България като страна, подвластна от османското държавно управление, с оспорвана територия, с незачитан държавен глава и с железници, притежавани от османците. Докато в 1909 описанието се е трансформирало – към този момент става дума за нация, конституционна монархия с интернационално приети граници. Тоест за една естествена, самостоятелна страна, не по-различна да вземем за пример от Белгия или Нидерландия. И изискуем това навръх Независимостта от 22 септември 1908 година
Въпреки Съединението от 6 септември 1885 и последвалата Сръбско-българска война, Източна Румелия продължава официално да съществува. България продължава да е под формалната защита на Високата врата и на доктрина самото битие на българско Министерство на външните работи и българска дипломация продължава да е нарушаване на Берлинския контракт. Новият български княз от 1887 нататък е в интернационална изолираност – Великите сили просто не го считат за държавен глава, а за някакъв авантюрист. Османските управляващи общително одобряват, че данъкът, който България дължи, само че не си заплаща, почти покрива заплатата на непризнатия български княз, краткотрайно изпълняващ функционалностите и на източнорумелийски паша. Тоест България към момента не наподобява доста съществено на картата на света. Състоянието ѝ е нестабилно, полулегитимно и евентуално рисково.
Затова на 22 септември 1908 година държавното управление на Александър Малинов и княз (оттогава към този момент цар) Фердинанд едностранно афишират цялостната българска независмост. И това трансформира всичко.
Разбира се, действието на нашите управляващи е авансово в съгласие както с протичащия в Истанбул младотурски прелом, по този начин и с окончателната анексия на официално османска Босна от страна на Австро-унгарската империя. Тоест България работи в точния миг.
Следват договаряния за собствеността над железниците на наша територия – османските управляващи би трябвало да бъдат уверени да се откажат от искания. Удивителното е, че в този исторически миг нито една Велика мощ не е срещу – въпреки всичко, Belle époque, остават още шест години до началото на Първата международна война (кървавото и същинско начало на ХХ в.), тъй че Европа към момента е много изискана и съвсем рационална.
Така България се снабдява с цялостната си самостоятелност, откъсва се дефинитивно от нежеланата османска защита и се трансформира в суверенна, съвременна нация на 22 септември 1908. Над трийсет години след Санстефанския и Берлинския контракт или двайсет и три години след Съединението. Източна Румелия престава да съществува даже като правна нереалност. Светът приема както държавния ни глава, по този начин и опцията ни да основаваме свои посолства. Още няколко години единствено остарялата българска Екзархия остава в Истанбул като финален излишък от системата на Османската империя.
22 септември би трябвало да стане по-популярна дата. Не знам дали може да се трансформира в наш нов, водещ народен празник, само че сигурно не е по-лош ден нито от 6 септември, нито от 24 май. Във всеки случай е доста по-подходяща от преексопинария, изтъркан и леко пресилен като значение 3 март.
Е, цветущ ни Ден на независимостта!
Манол Глишев
За ФрогНюз
Модерната българска страна на процедура се самоосновава на 16 април 1879, когато в Търново е призната първата ни Конституция. Малко по-рано, на 1 или 13 юли 1878 Берлинският кротичък контракт сред Османската и Руската империя дава зелена светлина за това самоосноваване. Докато Санстефанското помирение си е тъкмо това – то не е действително настоящ интернационален контракт, а единствено съглашение за завършек на бойните дейности и за продължение на договарянията по няколко точки – една от тези точки ще бъде точно основаването на българска страна.
Добре, само че българското Княжество, оповестено дефинитивно на 16 април 1879 в Търново, към момента не е самостоятелна страна. То е под формалния сюзеренитет на Османската империя. Държава, само че въпреки всичко протежирана, васализирана. Нация, само че не напълно суверенна. Отделна тематика е, че на процедура това Княжество в първите си години е под фактическа (макар и не враждебна) съветска военна окупация. Това са елементарни обстоятелства, които са съответно разказани да вземем за пример в класическия труд „ Строителите на модерна България “ от Симеон Радев – и които всеки българин би трябвало да знае, без да се замисля.
В публикацията си „ Величието на 22 септември “ от същата дата през 2014 Борис Станимиров беше написал, че през 1907 огромните международни справочници означават България като страна, подвластна от османското държавно управление, с оспорвана територия, с незачитан държавен глава и с железници, притежавани от османците. Докато в 1909 описанието се е трансформирало – към този момент става дума за нация, конституционна монархия с интернационално приети граници. Тоест за една естествена, самостоятелна страна, не по-различна да вземем за пример от Белгия или Нидерландия. И изискуем това навръх Независимостта от 22 септември 1908 година
Въпреки Съединението от 6 септември 1885 и последвалата Сръбско-българска война, Източна Румелия продължава официално да съществува. България продължава да е под формалната защита на Високата врата и на доктрина самото битие на българско Министерство на външните работи и българска дипломация продължава да е нарушаване на Берлинския контракт. Новият български княз от 1887 нататък е в интернационална изолираност – Великите сили просто не го считат за държавен глава, а за някакъв авантюрист. Османските управляващи общително одобряват, че данъкът, който България дължи, само че не си заплаща, почти покрива заплатата на непризнатия български княз, краткотрайно изпълняващ функционалностите и на източнорумелийски паша. Тоест България към момента не наподобява доста съществено на картата на света. Състоянието ѝ е нестабилно, полулегитимно и евентуално рисково.
Затова на 22 септември 1908 година държавното управление на Александър Малинов и княз (оттогава към този момент цар) Фердинанд едностранно афишират цялостната българска независмост. И това трансформира всичко.
Разбира се, действието на нашите управляващи е авансово в съгласие както с протичащия в Истанбул младотурски прелом, по този начин и с окончателната анексия на официално османска Босна от страна на Австро-унгарската империя. Тоест България работи в точния миг.
Следват договаряния за собствеността над железниците на наша територия – османските управляващи би трябвало да бъдат уверени да се откажат от искания. Удивителното е, че в този исторически миг нито една Велика мощ не е срещу – въпреки всичко, Belle époque, остават още шест години до началото на Първата международна война (кървавото и същинско начало на ХХ в.), тъй че Европа към момента е много изискана и съвсем рационална.
Така България се снабдява с цялостната си самостоятелност, откъсва се дефинитивно от нежеланата османска защита и се трансформира в суверенна, съвременна нация на 22 септември 1908. Над трийсет години след Санстефанския и Берлинския контракт или двайсет и три години след Съединението. Източна Румелия престава да съществува даже като правна нереалност. Светът приема както държавния ни глава, по този начин и опцията ни да основаваме свои посолства. Още няколко години единствено остарялата българска Екзархия остава в Истанбул като финален излишък от системата на Османската империя.
22 септември би трябвало да стане по-популярна дата. Не знам дали може да се трансформира в наш нов, водещ народен празник, само че сигурно не е по-лош ден нито от 6 септември, нито от 24 май. Във всеки случай е доста по-подходяща от преексопинария, изтъркан и леко пресилен като значение 3 март.
Е, цветущ ни Ден на независимостта!
Манол Глишев
За ФрогНюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ