Престани да се опитваш да забравиш този, когото е съдено да помниш
Когато нощното небе свети с безкрайността на звездите, когато слушаш шума на морските талази, когато вятърът свисти в прозореца ти и дъждът барабани по перваза, тогава ти си спомняш за него. В тихите моменти сред залеза и изгрева, когато луната целува слънцето и изчезва, тогава ти си спомняш за нея.
Ще се учудвате за какво всички тези прелестни моменти ви припомнят за всички, които са ви предизвикали единствено болежка. Сякаш Вселената си прави с вас неприятна смешка, смеейки се на това какъв брой дълго се пробвате да забравите всичко това.
А вие се пробвате. Отчаяно се пробвате да забравите смеха му, диалозите ви, дните ви дружно. Прочели сте стотици публикации за това по какъв начин да го извършите, съумели сте да запълните живота си с десетки нови хора, само че това не стига.
И ето лежите и не може да заспите, спомняйки си това, което не желаете да си спомняте. Избягвате всичко това, което може да припомня за него, само че съзнанието ви не разрешава да забравите тази болежка. Защо по този начин боли когато сте създали всичко, с цел да забравите?
Има една истина, която може би не желаете да чуете. Може би не би трябвало да забравяте. Може би ви е съдено да помните. И единствено по този начин може да се освободите.
И това не е свирепост на Вселената. Самата Вселена по някаква причина ви е свързала с този човек. Научили сте доста от него за това по какъв начин сте обичали, за това по какъв начин са ви обичали, по какъв начин сте били дружно. Той ви липсва, тъй като сред вас е имало невероятна връзка, която не заслужава да бъде забравена. Може би не е тъкмо това, което желаете да чуете… само че е време да спрете да се пробвате да го забравите и да запазите спомените, които ви е оставил.
Не се борете с мислите за него, които изпълзяват в главата в 2 през нощта, топлината и уюта на прегръдките му или по какъв начин сте улавяли нейния взор и усмивка. Радвайте им се, плачете, в случай че би трябвало, дайте воля на страстите, чувствайте всичко, което провокират във вас тези мемоари. Нека ви липсват. Вашето тяло знае по кое време да спре да плаче по тях, разсъдъкът ви ще разбере когато би трябвало да продължи нататък.
А до тогава просто чувствайте.
Спрете да се борите със спомените. С времето ще се научите да си спомняте за тях с деликатност, тъй като цялата горчилка ще излезе от сърцето ви със сълзи. Повече няма да ги пренасяте в новите връзки.
Чувствате се по този начин безнадеждно, изтощени, самотни, единствено тъй като се пробвате обезверено да ги забравите. Но Вселената желае да ги помните.
