Да се насладим на живота по график
Когато всекидневието ни стартира да изисква от нас съвършено разграфяване на часовете и минутите по този начин, че да успеем да свършим всичко в точния момент, постоянно забравяме, че положителната организация е нещо, което вършим, с цел да свършим работата бързо, елементарно и да ни остане време за нас. Вместо това започваме съвсем умишлено да вървим против организацията, отлагайки и натрупвайки отговорностите „ за след това ”.
Истината е, че проведеното по график всекидневие не е нещо ужасно, нито нещо, присъщо единствено на работохолиците, и може да ни бъде от голяма изгода, стига да се научим по какъв начин да го вършим. Към сухия лист със задания би трябвало да прибавим свои персонални „ екстри ”, които да ни стимулират за работа, да ни накарат да прескочим бариерата на нежеланието, да си спомним за какво точно вършим всички тези неща.
Да се съсредоточим върху постижимото. Много хора имат навика при писане на дневния или седмичния си график да се увличат и да включват в него доста непотребни неща, до вършенето на които по този начин и не съумяват да стигнат. Така няколко седмици подред можете да влачите в графика си едни и същи пет несвършени неща, които стоят там единствено с цел да ви припомнят, че не са свършени. Това основава възприятие за незадоволеност и ни кара да подхождаме с отвращение и към останалите си отговорности. Можем да създадем обособен лист единствено на дилемите, които все отлагаме (например „ Да върна книгите от библиотеката, които стоят в мен от четири месеца ”) и да ги разпределим по едно на седмица, като вземем твърдо решение по кое време и по какъв начин ще ги създадем. В противоположен случай натрупването им в един и същи лист с неотложните задължения единствено ни разконцентрира и от доста чудене от кое място да стартираме, изпадаме в обезсърчение.
Ритуал за начало на работа. Добър метод да преборим автоматизираното отсрочване на началото на дългия лист със задания, е да си установим традиция постоянно да вършим едно и също нещо преди да стартираме: то може да бъде нещо прелестно, да вземем за пример чаша чай или кафе, стартиране на музика, или даже нещо напълно малко, като да си вържем косата, да си махнем пръстените или да навием ръкави. Важното е да сме непрекъснати и да правим еднакъв „ обред ” всякога преди да стартираме работа. По същата логичност, по която се случва опитът с кучето на Павлов, мозъкът ни ще стартира да разпознава това като сигнал, че би трябвало да се настрои на работна вълна.
Само очите ги е боязън от работа. Показали сме на мозъка си, че в този момент ще се работи. Трябва обаче да го накараме да спре да шари по всички точки от листата с неща за правене и да се концентрира върху това, от което ще стартираме. Най-добре е да си създадем логаритъм на работа, тъй че да започваме с една и съща или най-малко сходна активност всякога, без да мислим, преди да стартираме. Например в домакинската работа постоянно да започваме от миенето на чинии и да продължаваме с другите домашен отговорности в избран ред. Знаете по какъв начин купчина облекла може да наподобява голяма, когато са просто нахвърляни, а щом ги сгънем, внезапно наподобяват спретнато и обичайно малко. Същото е и със дилемите в главите ни. Щом ги подредим, те към този момент наподобяват изцяло ясни, вероятни и постижими.
Да си спомним за какво вършим това. Когато имаме пред себе си тежка или неприятна задача, постоянно гледаме единствено в нея, без да виждаме оттатък. Когато ни следва главно пролетно разчистване, дано се замислим за чувството, което ще изпитаме най-после, когато домът ни грейне от непорочност. Та в последна сметка това е нещо, което вършим за себе си, и го вършим, тъй като го желаеме – и по един или различен метод, това би трябвало да важи за всяко нещо, което вършим. Работата не е цел, а средство, с цел да се почувстваме щастливи.
Малки награди. След всяка отметната точка от графика можем да се награждаваме с нещо малко за пет или 10 минутки – нещо сладко, диалог с другар по телефона, разглеждане на обичано списание. Нека си дадем време да се зарадваме, че сме свършили добра работа, да почувстваме задоволство. По този метод мозъкът ни се концентрира върху това, което е към този момент зад нас, и се усеща по-уверен, че ще се оправи и отсега нататък.
Свършете работа и забравете. Когато денят свърши, няма смисъл да започваме незабавно да мислим за утрешните си задължения. Времето за отмора си е време за отмора и в случай че го използваме, с цел да се тревожим за работата си, го обезсмисляме изцяло. Ако обаче сме работили умерено и поредно денем, награждавайки се за добре изпълнените задания, вярвайки, че това, което вършим, е за нас и е свястно, не би трябвало да имаме проблем на края на деня да се успокоим, като си спомним какъв брой добре сме се справили. Заслужаваме отмора. Заслужаваме и занимания. За на следващия ден ще се мисли чак на следващия ден, откакто още веднъж запретнем ръкави.
Истината е, че проведеното по график всекидневие не е нещо ужасно, нито нещо, присъщо единствено на работохолиците, и може да ни бъде от голяма изгода, стига да се научим по какъв начин да го вършим. Към сухия лист със задания би трябвало да прибавим свои персонални „ екстри ”, които да ни стимулират за работа, да ни накарат да прескочим бариерата на нежеланието, да си спомним за какво точно вършим всички тези неща.
Да се съсредоточим върху постижимото. Много хора имат навика при писане на дневния или седмичния си график да се увличат и да включват в него доста непотребни неща, до вършенето на които по този начин и не съумяват да стигнат. Така няколко седмици подред можете да влачите в графика си едни и същи пет несвършени неща, които стоят там единствено с цел да ви припомнят, че не са свършени. Това основава възприятие за незадоволеност и ни кара да подхождаме с отвращение и към останалите си отговорности. Можем да създадем обособен лист единствено на дилемите, които все отлагаме (например „ Да върна книгите от библиотеката, които стоят в мен от четири месеца ”) и да ги разпределим по едно на седмица, като вземем твърдо решение по кое време и по какъв начин ще ги създадем. В противоположен случай натрупването им в един и същи лист с неотложните задължения единствено ни разконцентрира и от доста чудене от кое място да стартираме, изпадаме в обезсърчение.
Ритуал за начало на работа. Добър метод да преборим автоматизираното отсрочване на началото на дългия лист със задания, е да си установим традиция постоянно да вършим едно и също нещо преди да стартираме: то може да бъде нещо прелестно, да вземем за пример чаша чай или кафе, стартиране на музика, или даже нещо напълно малко, като да си вържем косата, да си махнем пръстените или да навием ръкави. Важното е да сме непрекъснати и да правим еднакъв „ обред ” всякога преди да стартираме работа. По същата логичност, по която се случва опитът с кучето на Павлов, мозъкът ни ще стартира да разпознава това като сигнал, че би трябвало да се настрои на работна вълна.
Само очите ги е боязън от работа. Показали сме на мозъка си, че в този момент ще се работи. Трябва обаче да го накараме да спре да шари по всички точки от листата с неща за правене и да се концентрира върху това, от което ще стартираме. Най-добре е да си създадем логаритъм на работа, тъй че да започваме с една и съща или най-малко сходна активност всякога, без да мислим, преди да стартираме. Например в домакинската работа постоянно да започваме от миенето на чинии и да продължаваме с другите домашен отговорности в избран ред. Знаете по какъв начин купчина облекла може да наподобява голяма, когато са просто нахвърляни, а щом ги сгънем, внезапно наподобяват спретнато и обичайно малко. Същото е и със дилемите в главите ни. Щом ги подредим, те към този момент наподобяват изцяло ясни, вероятни и постижими.
Да си спомним за какво вършим това. Когато имаме пред себе си тежка или неприятна задача, постоянно гледаме единствено в нея, без да виждаме оттатък. Когато ни следва главно пролетно разчистване, дано се замислим за чувството, което ще изпитаме най-после, когато домът ни грейне от непорочност. Та в последна сметка това е нещо, което вършим за себе си, и го вършим, тъй като го желаеме – и по един или различен метод, това би трябвало да важи за всяко нещо, което вършим. Работата не е цел, а средство, с цел да се почувстваме щастливи.
Малки награди. След всяка отметната точка от графика можем да се награждаваме с нещо малко за пет или 10 минутки – нещо сладко, диалог с другар по телефона, разглеждане на обичано списание. Нека си дадем време да се зарадваме, че сме свършили добра работа, да почувстваме задоволство. По този метод мозъкът ни се концентрира върху това, което е към този момент зад нас, и се усеща по-уверен, че ще се оправи и отсега нататък.
Свършете работа и забравете. Когато денят свърши, няма смисъл да започваме незабавно да мислим за утрешните си задължения. Времето за отмора си е време за отмора и в случай че го използваме, с цел да се тревожим за работата си, го обезсмисляме изцяло. Ако обаче сме работили умерено и поредно денем, награждавайки се за добре изпълнените задания, вярвайки, че това, което вършим, е за нас и е свястно, не би трябвало да имаме проблем на края на деня да се успокоим, като си спомним какъв брой добре сме се справили. Заслужаваме отмора. Заслужаваме и занимания. За на следващия ден ще се мисли чак на следващия ден, откакто още веднъж запретнем ръкави.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ