В името на човека, който винаги ще бъде в теб
Когато бях дребна, задавах доста въпроси на нашите и все пак светът изглеждаше простоват и явен. Знаех, че имам да раста, че всичко прелестно е пред мен и го чаках с убеденост. Вътре в мен беше подредено. Сега съм пораснала и не задавам към този момент въпроси на нашите, само че не спирам да запитвам себе си. Нищо в мен не е подредено, светът е комплициран и нерешителен , а в последно време въпросите са станали изключително натрапчиви.
Пораснах ли най-сетне? Каква майка станах? Ще продължа ли да се мятам във всичко с главата надолу? Ще продължа ли да изпитвам излишно доверие към хората? Ще спре ли да боли, когато те още веднъж се окажат други от предстоящото? Никой ли не обича, както обичат родителите? Сбърках ли с специалността? Сбърках ли, че се върнах в България? Късно ли е да направя нещо огромно, нещо превъзходно?
Въпроси. Колебания. Не стихват, все бучат там, на дъното . И раждат нерешителност – плашливост да се надявам и плашливост да бъда безверна. Затова седнах да напиша този текст – с цел да подредя, да изхвърля ненужното и да се хвана за същински значимото.
Имам да се деля с тази плашливост да вземем за пример. Плахост, която виждам в множеството хора от моето потомство. Може би е рецесията на междинната ни възраст, а може би преминахме през грандиозни промени и през днешния ден ни липсва неотстъпчивост под обувките. Липсва ни каквато и да било сигурност, че нещо на този свят е такова, каквото сме очаквали.
Никой не приказва за тази липса, само че тя е в отхвърли ни да планираме утрешния ден, във вкопчването ни в днешния, в разграбването му. Изстискваме всичкото му, даже горчивите сокове , тъй като не знаем дали на следващия ден ще има какво да пием. Живеем бързо, бързаме бързо, гоним, трупаме, наваксваме, неспирни сме. Този боязън не ни напуща – всяко нещо носи въпроса “добре, само че докога ”.
Имам и да си диря по-дебела кожа. За да не позволявам всяко нещо извън да се провира в мен и да отеква по този начин гръмко, по този начин персонално. Всяка дума, всеки жест могат да нахлуят в мен и да извърнат кротката ми тишина, а от време на време бучат с години. Човешките връзки ме дълбаят мъчително. Когато бях дребна, търсех доверието на хората. Сега диря своето доверие в тях.
И все по-рядко го откривам. Особено до момента в който всички се оглеждаме с напрежение един в различен, до момента в който се съпоставяме и конкурираме, а в това време търсим взаимното си утвърждение. Никого не обвинявам, само че нуждая се от малко мъдрост да приема, че сме такива. Толкова несъвършени! Толкова погрешни, суетни и трескави. Трескави като на опашка за най-дефицитната стока – утрешния ден. Сякаш знаем, че няма да има за всички.
Живеем от равносметка до равносметка, а животът не е математика. Ето още една задача за мен – да се разделя с калкулатора. Колко крачки си извървял през днешния ден, какъв брой калории си погълнал, какъв брой лайка си получил, какъв брой задания си отметнал, какво си постигнал през годината. Имам да пъдя положението “колкото – толкоз! ”. Равносметките видимо успокояват, само че те водят и до фикс идея за надзор. Натикват те в лапите на хроничната паника.
Мръднеш ли от допустимите стойности на търсения триумф, съвестта те гори за секунди. Напрежение. Тревожно напрежение, което желая да захвърля дружно с калкулатора. Способна ли съм да пребивавам по-лекомислено ? Или като тези мъдреци, които изпадат в нирвана от появяването на врабче на перваза им? Ами в случай че съм от клетниците, които въобще не виждат врабчетата, разкъсвани от безчет неналичия и замитащи тъги?…
Я стига нелепости, не съм нито от едните, нито от другите! Напоследък съм изключително естествена. Една паника – огромна работа! Ще я затворя да зимува дружно с сантименталните ми настроения…
А имам ли време да укривам неща от себе си? Бавно ли ходя, или пък щураво бързам? Не мисля ли прекомерно? Не усещам ли ненужно? Не съм ли прекомерно постоянно отвън себе си и още по-зле – прекомерно взираща се във вътрешността в мен? Къде е центърът ми? Как да спра да се изгубвам по пътя? Пак въпроси … Трябва да спра да се гъна под въпроси. Може ли въпросите да останат в този текст и да продължа по-простичко от на следващия ден?
Някои хора в никакъв случай не крещят от въпроси. И са стоманени – не помръдват от златната среда. Никога не са еуфорични, нито пък величествено тъжни. Те са просто постоянни. Намират еуфоричните за откачалки и обичат да наставляват тъжните. Но тяхната непоклатимост е по-страшна и от моята емоционалност.
Хора, които не си задават въпроси и са толкоз самоуверени, че всичко им е ясно, са хора, които в някакъв миг са спрели да порастват. Мога да поддържам връзка с деца , тъй като те не стопират да порастват, само че ми е непознато да поддържам връзка с възрастни, които към този момент не го вършат. Ако ще шетам, би трябвало да почистя и тук.
Но най-много би трябвало да въведа ред в себе си, другояче ще си преча още дълго. Склонна съм към въпроси без отговор, към търсения без излаз, към задълбавания до дъното на болката и на пристрастеността. Емоционална съм, елементарно запалима, наивна, луда за връзване, тревожна, привързваща се. Имам неприятната заложба да виждам в хората свръхсъщества, а в любовта – вечности. Имам дефицити в самосъхранението и бели петна в самооценката.
Имам неутолима потребност да обичам, само че не мога да обичам просто ей по този начин – тривиално, благоразумно и добродушно. Вулкан съм и от време на време избълвам. Друг път съм какавида и в никакъв случай не се раждам. Тежка съм на усеща, болки, фантазии и други неприятности. Може да ме видите в понеделник по какъв начин се стрелям нагоре и пърпоря, обезумяла от екстаз, над прозата, а в събота да ме откриете паднала и объркана от скоростта, с която настъпват измененията и се разрушават световете.
Да, неуместна съм за себе си и несъмнено съм паника за най-близките ми. Но това съм аз и е неуместно да чака грандиозни промени. Ще пламтя и горя, ще хвърча и падам, ще бъда отвън себе си, ще се укривам и за дълго в мен. С това разполагам и е време да се приема такава.
Да привикна с неуместните въпроси и да заживея по-простичко. Да стартира да усещам по-леко. Да не чакам нищо от външния свят да усъвършенства вътрешния ми. Да бъда малко по-безразлична, малко по-безотговорна. Да спра да се подлагам на критика непрекъснато. Да спра да желая от себе си невъзможното. От другите също сред прочее. Да спра да пущам другите да драскат по мен. Да не усещам виновност , когато не желая да съм с някого, който доста желае да е с мен, когато не откликвам на непознатите упования.
Да отминавам назидателните и да се разгадавам по-бързо пред тези, които биха споделили моята полуда. Да слушам въпросите, без да бързам да чуя и отговорите. Да срещна себе си – прочувствена, дива и цялостна с дефекти, и да си подам ръка. Защото, когато въпросът “Какво става с мен и живота ми ” се вмъкне в гърлото ти, е пристигнал моментът просто да вървиш. С доверие и мъжко успокоение. Ръка за ръка със себе си. Благодарен, че си тъкмо този човек.
…а пък някой, някъде, в миналото ще е признателен за това също.
Автор: Мила Иванова / “Солунска 16 “
