Карлос Руис Сафон е испански писател от каталонски произход. Роден

Карлос Руис Сафон е испански публицист от каталонски генезис. Роден на 25 септември 1964 година в Барселона, Испания. От дребен мечтае да бъде публицист. Учи в йезуитското учебно заведение „ Сан Игнасио “ в Барселона. Започва да учи публицистика, само че още първата година получава предложение за работа в региона на рекламата. Издига се до креативен шеф на огромна организация в Барселона. От 1993 година до 2006 година живее в Лос Анжелис, където работи като сценарист, след което се връща в Барселона. През 1992 година взема решение да се откаже от рекламата и да се посвети на литературата. Литературната му кариера стартира през 1993 година с обявата на серията младежки романи „ Мъглата “ – „ Принцът на мъглата “, „ Среднощният замък “, „ Септемврийска светлина “ и „ Марина “. През 2001 година разгласява първия си разказ за възрастни – „ Сянката напразно “, преведен на повече от 30 езика и публикуван в над 40 страни в тираж над 10 милиона екземпляра. Следващият му разказ – „ Играта на ангела “, е оповестен през 2008 година от барселонското издателство Planeta в милионен тираж. Предлагаме ви определени мисли на испанския публицист:

Завистта е религията на посредствените. Тя им носи разтуха, откликва на паниките, които ги гризат от вътрешната страна, и в последна сметка разлага душата им и им разрешава да оправдаят личната си незначителност и лакомия – до такава степен, че да ги одобряват за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят единствено за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга диря с изключение на мизерните си планове да омаловажават тези, които със самото си битие и качества ясно изобличават тяхното тесногръдство, скудоумие и плашливост. Блажен е оня, по който лаят идиотите, тъй като неговата душа в никакъв случай не ще им принадлежи.

Прекалено непоколебим съдник на самия себе си – качество, което постоянно отличава стойностните хора.

Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът би трябвало непрекъснато да е ангажиран с нещо – а на оня, който си няма мозък, най-малко ръцете му би трябвало да са заети.

Радвам се, тъй като е допустимо, наблягам – допустимо е – този момент в никакъв случай да не настъпи, допустимо е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в положение да посветиш живота си на различен човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че към този момент не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито път постелка от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко възмездие – да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, приятност, която е по-нетрайна и от положителните планове и е най-близкото до парадайса нещо, което ще намериш в тоя гнусен свят, където всичко се скапва, като се почне с хубостта и се свърши с паметта.

Не се поверявам на хората, които си мислят, че имат доста другари. Това е симптом, че не познават близките.

Понякога на човек му писва да бяга. Светът е доста дребен, когато няма къде да отидеш.

Нашите вярвания, нашите знания, нашите мемоари, че дори и сънищата ни. Всичко е приказка, изложение, поредност от случки и персонажи, които предават някакво прочувствено наличие. Един акт на вярата е в действителност акт на приемане – приемане на история, която ни се споделя. Приемаме за истина само това, което може да бъде разказано.

Един публицист в никакъв случай не не помни първия път, когато е получил някакви пари или възхваление в подмяна на основаната от него история. Никога не не помни първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че в случай че някой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно занятие ще му обезпечи покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената фантазия: да види името си отпечатано върху презрян пай хартия, който сигурно ще го надживее. Един публицист е жертван да запомни този момент, тъй като оттова насетне към този момент е загубен и душата му има избрана цена.

Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги желае.

Човек не си дава сметка за алчността, която се таи в сърцето му, до момента в който не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

Всяко произведение на изкуството е нападателно. И целият живот на създателя е една дребна или огромна война, която той води на първо време със себе си и със своите ограничавания. За да постигнеш каквато и да е цел, преди всичко е нужна упоритост, след това заложба, знание и най-после – комфортен случай.

Поезията се написа със сълзи, романът – с кръв, а историята – с бистра водица.

Уменията, с които идваш на бял свят, са просто муниции. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш мозъка си в тъкмо оръдие.

В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е несъзнателен отговор на аспекти от битието, които не можем да си разбираем иначе, без значение дали става дума за нравствената пустош, която виждаме във вселената, неизбежността на гибелта, тайната на произхода на нещата и смисъла на личния ни живот, или пък неналичието на смисъл. Това са първоначални аспекти, които се отличават с изключителна елементарност, само че нашите лични ограничавания ни пречат да отговорим по един категоричен метод на тези въпроси – ето за какво прибягваме до прочувствен отговор, като един тип предпазен механизъм. Това си е чисто и просто биология.

Ще видите, че като отмине неприятното възприятие, правилните отговори ще стартират сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо значимо не научаваме през живота, единствено си припомняме.

Първоначално истината е разкрита на всички люде, само че бързо се появяват човеци, които си приписват престижа и задължението да поясняват, ръководят, а при положение на потребност и да трансформират тази истина в името на общото богатство, и с тази цел основават мощна и евентуално репресивна организация. Този феномен, характерен, както ни учи биологията, на всяка група публични животни, не след дълго трансформира религиозното обучение в средство за надзор и политическа битка. Раздорите, войните и разцепленията стават неизбежни. Рано или късно, словото става плът, а плътта кърви.

Всяка проведена вяра, с дребни изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна писмен знак на дамите в групата. Жената би трябвало да одобри ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско наличие, лишено от власт или автономия – в противоположен случай си заплаща за последствията. Тя може да има своето почетно място измежду знаците, само че не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или другояче, дамата се оказва съизвършител и реализатор в процеса на личното си подчиняване.

Баща ми по никакъв начин не обичаше сълзите. Смяташе, че човек в никакъв случай не плаче поради другите, а единствено поради себе си – а в случай че плаче за себе си, значи е страхливец и не заслужава никакво съчувствие.

Майка ми споделяше, че няма магия, че в тоя свят няма друго положително или зло с изключение на това, което ние си представяме – от лакомия или от чистосърдечие. А от време на време дори и от полуда.

Когато се усещаме жертви, всичките ни дейности и вярвания наподобяват законни, колкото и да са противоречиви. Нашите съперници, или чисто и просто нашите ближни, престават да бъдат същества като нас и се трансформират във врагове. А ние преставаме да бъдем завоеватели, с цел да се превърнем в бранители. Завистта, алчността или озлоблението, които ни движат, биват оправдани, тъй като си споделяме, че действаме в самоотбрана. Злото, опасността – те постоянно идват от другия.

Достатъчно е да убедите лицемера, че е свободен от всевъзможен грях, с цел да стартира да хвърля камъни – или бомби – с най-голямо вдъхновение. И в действителност не е нужно кой знае какво изпитание, тъй като на него му стигат напълно незабележим тласък и оправдание, с цел да бъде уверен.

Само дребните души постоянно се усещат добродетелни и гледат отвисоко останалия свят.

Луд е оня, който се има за разумен и счита, че простаците не са от неговия сан.

Всичко се прости на този свят, единствено да казваш истината е непростимо.

Дайте ми някоя изгубена идея и това ми стига, с цел да съм благополучен.