Канна Рачева – за квАРТала, затвора, юмрука в лицето и раждането на bTV Документите
Канна Рачева е измежду най-ярките правосъдни и престъпни кореспонденти у нас. Завършила е Славянския и Факултета по публицистика и всеобщи връзки на СУ " Св. Климент Охридски ". Следват специализации от Университета по публицистика в Колорадо, Съединени американски щати, както и във Финландия. Работила е в печатни и електронни медии и постоянно следи от близко престъпните събития и дейностите на правосъдната система. Става част от екипа на bTV още при основаването на медията през 2000 година Името й стои зад хиляди разказани истории и огромни журналистически планове, отдадени на престъпни тематики. Носител е на десетки оценки и награди, само че се радва най-вече на оценките и доверието на феновете. През лятото на 2016 година Канна Рачева получи и премията „ Икономика на светло” в категория „ Журналист или медия, съдействали за смяна на публичните настройки към непоносимост по отношение на сивата стопанска система “.
Канна Рачева споделя пред вестник „ Сега “ пет истории, които са я трансформирали през годините:
Първият ефирен репортаж
Първият репортаж, който трябваше да фотографирам за телевизия, беше от Старозагорския затвор. Не помня коя година. Тя не е и толкоз значима. Знам, че бях изчела всичко за историята на този затвор и си бях подредила в главата всички забавни събития, лица и пандизчии. Както и всички въпроси, несъмнено. За моя изненада, първото нещо, което видях в двора на пандиза, беше един хубав шадраван. Още по-голяма беше изненадата ми като разбрах, че той е строен от пандизчии. Там, на фонтана, направих и първото си изявление със пандизчия. Този човек остана с мен цялостен следобяд. Тази история ме научи да не класифицирам текста преди картинките. Картинките подреждат текста.
Снимка: btvnovinite.bg
За хората и картините
Втората преживелица още веднъж е от затвор. Естествено от Стара Загора се възпламених по човешките истории и потеглих към Бургас. Не помня година. Знам, че шефът на пандиза ме предложения, тъй като беше гледал историите от Старозагорския затвор. Човекът безшумно и добродушно ми изясни, че има с какво да ме изненада. Когато стигнахме, той изясни на екипа, че не е време за кафе и ни смъкна напряко в мазето, до парното. Оказа се, че там по през целия ден работи един пандизчия. И той работеше освен по парната апаратура - той рисуваше. Картините му се продаваха. И то не за жълти стотинки. Не е тук мястото да си приказваме защо е наказан - всеки човек има моменти на уязвимост. Не знам къде е той в този момент, само че след кино лентата, който излъчихме в bTV репортерите, той продаде доста картини, измежду които имаше и икони. И това не е края на историята. Затворникът подари цялата сума от картините си за лекуване на деца с заболели бъбреци. И това напълно действително оказа помощ за интервенцията на няколко деца.
Снимка: btvnovinite.bg
Юмрукът на Бай Добри
Третата история, която ще помня постоянно, се случи на 9-ти септември 2003 година. Помня датата, тъй като трябваше да я изтъквам в едно дело, което стигна до средата. Не зная по какъв начин се случи, не мога да го обясня, знам единствено, че ме заболя много. Николай Добрев, прочут като Бай Добри, ме удари с пестник в устата на първия етаж на Софийския областен съд. Аз просто желаех да му задам един въпрос по едно дело. Той беше обвиняем. По това време Бай Добри беше към този момент някогашна барета, някогашен чиновник на отдела за битка с проведената престъпност, беше измежду най-известните лица, свързани с престъпния свят. От Министерство на вътрешните работи и прокуратура твърдяха, че той е провел своя фабрика за убийства, само че отминалостта по делото, по което беше обвиняем и по чийто мотив се срещнах с него, изтече. Шест години по-късно, злощастната зала, където ме удари, не съществуваше. А делото, което аз заведох против бай Добри, най-сетне завърши с неоправдателна присъда, само че условна, т.е. Бай Добри не влезе в пандиза. За нищо. Заведох това дело, просто тъй като желаех да покажа на хората, че без значение какъв си - публицист, юрист, доктор, би трябвало да се съобразяваш със закона. Помня всичко в тази история и по още една причина - служителят на ГДБОП Бай Добри се оказа внук на именития и към този момент починал Дядо Добри, който подари над 1 милион лв. на църквите.
Снимка: btvnovinite.bg
Споделената улица
Четвърта история е от празника на София – 17 септември, преди пет години. Тръгнах за работа и виждам, на ъгъла сред две пресечки в квартала, хората изнесли маси, столове, всеки свалил от у дома каквото сготвил и си вършат празненство. Мисля си, каква ли е тази селения, на 5 метра от Ларгото, остарялата минерална баня и министерския съвет?!? Спирам да попитам, а хората ми изясняват, че в квартала не се познаваме, не си приказваме, не знаем в магазина с кого се разминаваме. После виждаме едно лице на площадката на етажа, на която живеем, и се чудим този човек къде още сме ги виждали?! Та, като стартира едно разискване какво да вършим, по какъв начин да се развиваме и буквално се роди концепцията да последваме КвАРТал Фестивала, като организираме „ споделени улици “, където да се опознаваме и сплотяваме.
Самият КвАРТал Фестивал е самодейност, родена от потребността на локалните хора и бизнеси да бъдем по-близо един до различен. В центъра има доста дребни улички с дребни магазинчета - работилници за бижута, за детски дървени играчки, за кожи, за дизайнерски облекла и аксесоари. Има дребни ресторантчета, сладкарници - надалеч от всеобщите, а с домашно лят шоколад, да вземем за пример. И по този начин, към този момент 5 години локалните дребни бизнеси и живущите в региона се събираме, с цел да отпразнуваме нашата дребна и към този момент сплотяваща се общественост – изнасяме столчета и масички, някои деца даже смъкват на улицата пианата си, фотьойлите, какво ли още не. Каним посетители, звучи музика от всеки ъгъл. Районната администрация ни поддържа като затваря някои улици за придвижване на коли.
Разказвам тази история, тъй като всяка година към деня на София аз ставам част от този фестивал, той става част от мен. Отразявала съм го и за bTV Новините и постоянно мога да го опиша по нов метод. КвАРТал ме връща на земята с максимата, че животът е пъстър, а положителното в никакъв случай няма да изчезне. И, в случай че съм чела безчет разновидности на Наказателния кодекс, тъй като постоянно го трансформират, тази история постоянно трансформира мен.
Духът на остаряла София постоянно ще остане в мен – с дребните магазинчета, с работата на художника, с музиката на съседа. Онзи комшия, който постоянно мога да помоля да ми вземе облеклата от химическо почистване, да ги остави в частната млекарница преди да тръгне на работа, а аз да си ги взема вечерта. После да се срещнем на фестивала или в ресторанта на ъгъла, тъй като не сме имали време да сготвим. Важното е, че се познаваме и сме положителни един към различен, а животът в центъра на София в действителност е луксозен, когато си позволим да го усетим.
bTV Документите – история, която продължава
Завършвам с една история, която стартира през ноември 2008 година и имам вяра, че още не е приключила. Бях 16-ти номер в учебно заведение, това е обичано мое число и знаех, че всичко ще е ОК, когато на 16 ноември 2008 година се излъчи първият ми филм от поредицата bTV Документите. Така стартира трисерийната документална поредност „ България: Следите на терора”. Филмите разкриват незнайни до момента обстоятелства и трагични истории, свързани с терористичните актове в най-новата ни история.
Докато правехме поредицата, разбрах, че в годините на социализма жертвите на терора у нас са повече от хиляда, а стотиците ранени са останали отвън хрониките. Някои от кървавите събития, като атентата в храма „ Света неделя” на Велики четвъртък през 1925 година, са трансформирали ориста на генерации българи, само че някак в учебно заведение не сме му обръщали внимание. Успяхме да се свържем с потомък на офицер, умрял в „ атентата на века “, с историци и антитерористи, които проучиха версиите за подбудите на терористичния акт. Стигнахме и до два фрапиращи случая на въздушен тероризъм в небето над социалистическа България. Първият, от 30 юни 1948 година, влиза и в международната авиационна история като първия въздушен терористичен акт след Втората международна война.
Сега, 12 години след начало на поредицата, малко хора знаят, че поредицата bTV Документите ме научи да върша финансови сметки и доклади, а благодарение на режисьора Радослав Илиев, се научих и да дирижирам, по този начин да се каже. Нямаше по какъв начин да не се случи. Не ми се вярваше, само че ми стана ясно, че това е реалност, когато се срещнах със Стефан Данаилов.
Трябваше да договарям с него да ми даде свои студенти, с цел да създадем възстановки за поредицата. Той ми зададе няколко въпроса и чак откакто ми сподели: „ няма ужасно, давам ти ги, просто желаех да ми докажеш, че знаеш какво правиш “, чак тогава разбрах, че в действителност ме е изпитвал. Накрая той строи целия си клас във фоайто на НАТФИЗ и ми сподели: „ Избирай си”.
За да заснемем различен случай на въздушен тероризъм, от 7 март 1983 година, прочут като " кланата стюардеса ", направихме огромна възстановка на летище София със аероплан, еднакъв с похитения АН. Атентатът е завършил през нощта, по мрачно и нямаше по какъв начин цялото летище да затвори поради нас вечерта, макар че ни бяха дали самолета чартърен и всичко беше тъкмо. Просто трябваше да снимаме денем. Обадих се на Андрей Баташов, Бог да го елементарни, съученик ми беше. Питам го по какъв начин може да създадем цялостен един аероплан черен и нищо да не се вижда през прозорците, а той ме увери, че ще разгадаем въпроса на идващия ден. От мен се искаше да отида в 9 сутринта пред Народния спектакъл. Така и стана – явих се на задния вход на театъра, а Андрей, свалил черната завеса на огромна сцена, стои и ме чака. Взех тежката театрална завеса, занесох я на летището, завихме самолета, снимахме най-малко 5 часа и идващия ден я върнах в театъра все едно нищо не е било. Венелин Петков (сега Директор „ Новини, настоящи излъчвания и спорт “ в bTV) толкоз се впечатли от нашата продукция, че купи шоколади за всички на терен J
След това последва двусерийната поредност „ Архивите на трафика “ за първите кражби на музеи в България при започване на XX-ти век, както и поредицата за банковите банкрути. Студентите на проф. Данаилов останаха с нашия екип, довериха се на оператора Иван Филчев и на мен и продължихме да работим с тях. Тук научих повече за Държавна сигурност в схемата за експорт на българските антики, за каналите, по които са пътували тогава полезностите. Мисля, че някои от тези канали съществуват и през днешния ден.
Предлагам да спрем тук. Убедена съм, че някои истории занапред ще бъдат разказани, тъй като поредицата ще продължи.
Целия материал четете на страниците на сегашния брой на вестник „ Сега “.
Канна Рачева споделя пред вестник „ Сега “ пет истории, които са я трансформирали през годините:
Първият ефирен репортаж
Първият репортаж, който трябваше да фотографирам за телевизия, беше от Старозагорския затвор. Не помня коя година. Тя не е и толкоз значима. Знам, че бях изчела всичко за историята на този затвор и си бях подредила в главата всички забавни събития, лица и пандизчии. Както и всички въпроси, несъмнено. За моя изненада, първото нещо, което видях в двора на пандиза, беше един хубав шадраван. Още по-голяма беше изненадата ми като разбрах, че той е строен от пандизчии. Там, на фонтана, направих и първото си изявление със пандизчия. Този човек остана с мен цялостен следобяд. Тази история ме научи да не класифицирам текста преди картинките. Картинките подреждат текста.
Снимка: btvnovinite.bg
За хората и картините
Втората преживелица още веднъж е от затвор. Естествено от Стара Загора се възпламених по човешките истории и потеглих към Бургас. Не помня година. Знам, че шефът на пандиза ме предложения, тъй като беше гледал историите от Старозагорския затвор. Човекът безшумно и добродушно ми изясни, че има с какво да ме изненада. Когато стигнахме, той изясни на екипа, че не е време за кафе и ни смъкна напряко в мазето, до парното. Оказа се, че там по през целия ден работи един пандизчия. И той работеше освен по парната апаратура - той рисуваше. Картините му се продаваха. И то не за жълти стотинки. Не е тук мястото да си приказваме защо е наказан - всеки човек има моменти на уязвимост. Не знам къде е той в този момент, само че след кино лентата, който излъчихме в bTV репортерите, той продаде доста картини, измежду които имаше и икони. И това не е края на историята. Затворникът подари цялата сума от картините си за лекуване на деца с заболели бъбреци. И това напълно действително оказа помощ за интервенцията на няколко деца.
Снимка: btvnovinite.bg
Юмрукът на Бай Добри
Третата история, която ще помня постоянно, се случи на 9-ти септември 2003 година. Помня датата, тъй като трябваше да я изтъквам в едно дело, което стигна до средата. Не зная по какъв начин се случи, не мога да го обясня, знам единствено, че ме заболя много. Николай Добрев, прочут като Бай Добри, ме удари с пестник в устата на първия етаж на Софийския областен съд. Аз просто желаех да му задам един въпрос по едно дело. Той беше обвиняем. По това време Бай Добри беше към този момент някогашна барета, някогашен чиновник на отдела за битка с проведената престъпност, беше измежду най-известните лица, свързани с престъпния свят. От Министерство на вътрешните работи и прокуратура твърдяха, че той е провел своя фабрика за убийства, само че отминалостта по делото, по което беше обвиняем и по чийто мотив се срещнах с него, изтече. Шест години по-късно, злощастната зала, където ме удари, не съществуваше. А делото, което аз заведох против бай Добри, най-сетне завърши с неоправдателна присъда, само че условна, т.е. Бай Добри не влезе в пандиза. За нищо. Заведох това дело, просто тъй като желаех да покажа на хората, че без значение какъв си - публицист, юрист, доктор, би трябвало да се съобразяваш със закона. Помня всичко в тази история и по още една причина - служителят на ГДБОП Бай Добри се оказа внук на именития и към този момент починал Дядо Добри, който подари над 1 милион лв. на църквите.
Снимка: btvnovinite.bg
Споделената улица
Четвърта история е от празника на София – 17 септември, преди пет години. Тръгнах за работа и виждам, на ъгъла сред две пресечки в квартала, хората изнесли маси, столове, всеки свалил от у дома каквото сготвил и си вършат празненство. Мисля си, каква ли е тази селения, на 5 метра от Ларгото, остарялата минерална баня и министерския съвет?!? Спирам да попитам, а хората ми изясняват, че в квартала не се познаваме, не си приказваме, не знаем в магазина с кого се разминаваме. После виждаме едно лице на площадката на етажа, на която живеем, и се чудим този човек къде още сме ги виждали?! Та, като стартира едно разискване какво да вършим, по какъв начин да се развиваме и буквално се роди концепцията да последваме КвАРТал Фестивала, като организираме „ споделени улици “, където да се опознаваме и сплотяваме.
Самият КвАРТал Фестивал е самодейност, родена от потребността на локалните хора и бизнеси да бъдем по-близо един до различен. В центъра има доста дребни улички с дребни магазинчета - работилници за бижута, за детски дървени играчки, за кожи, за дизайнерски облекла и аксесоари. Има дребни ресторантчета, сладкарници - надалеч от всеобщите, а с домашно лят шоколад, да вземем за пример. И по този начин, към този момент 5 години локалните дребни бизнеси и живущите в региона се събираме, с цел да отпразнуваме нашата дребна и към този момент сплотяваща се общественост – изнасяме столчета и масички, някои деца даже смъкват на улицата пианата си, фотьойлите, какво ли още не. Каним посетители, звучи музика от всеки ъгъл. Районната администрация ни поддържа като затваря някои улици за придвижване на коли.
Разказвам тази история, тъй като всяка година към деня на София аз ставам част от този фестивал, той става част от мен. Отразявала съм го и за bTV Новините и постоянно мога да го опиша по нов метод. КвАРТал ме връща на земята с максимата, че животът е пъстър, а положителното в никакъв случай няма да изчезне. И, в случай че съм чела безчет разновидности на Наказателния кодекс, тъй като постоянно го трансформират, тази история постоянно трансформира мен.
Духът на остаряла София постоянно ще остане в мен – с дребните магазинчета, с работата на художника, с музиката на съседа. Онзи комшия, който постоянно мога да помоля да ми вземе облеклата от химическо почистване, да ги остави в частната млекарница преди да тръгне на работа, а аз да си ги взема вечерта. После да се срещнем на фестивала или в ресторанта на ъгъла, тъй като не сме имали време да сготвим. Важното е, че се познаваме и сме положителни един към различен, а животът в центъра на София в действителност е луксозен, когато си позволим да го усетим.
bTV Документите – история, която продължава
Завършвам с една история, която стартира през ноември 2008 година и имам вяра, че още не е приключила. Бях 16-ти номер в учебно заведение, това е обичано мое число и знаех, че всичко ще е ОК, когато на 16 ноември 2008 година се излъчи първият ми филм от поредицата bTV Документите. Така стартира трисерийната документална поредност „ България: Следите на терора”. Филмите разкриват незнайни до момента обстоятелства и трагични истории, свързани с терористичните актове в най-новата ни история.
Докато правехме поредицата, разбрах, че в годините на социализма жертвите на терора у нас са повече от хиляда, а стотиците ранени са останали отвън хрониките. Някои от кървавите събития, като атентата в храма „ Света неделя” на Велики четвъртък през 1925 година, са трансформирали ориста на генерации българи, само че някак в учебно заведение не сме му обръщали внимание. Успяхме да се свържем с потомък на офицер, умрял в „ атентата на века “, с историци и антитерористи, които проучиха версиите за подбудите на терористичния акт. Стигнахме и до два фрапиращи случая на въздушен тероризъм в небето над социалистическа България. Първият, от 30 юни 1948 година, влиза и в международната авиационна история като първия въздушен терористичен акт след Втората международна война.
Сега, 12 години след начало на поредицата, малко хора знаят, че поредицата bTV Документите ме научи да върша финансови сметки и доклади, а благодарение на режисьора Радослав Илиев, се научих и да дирижирам, по този начин да се каже. Нямаше по какъв начин да не се случи. Не ми се вярваше, само че ми стана ясно, че това е реалност, когато се срещнах със Стефан Данаилов.
Трябваше да договарям с него да ми даде свои студенти, с цел да създадем възстановки за поредицата. Той ми зададе няколко въпроса и чак откакто ми сподели: „ няма ужасно, давам ти ги, просто желаех да ми докажеш, че знаеш какво правиш “, чак тогава разбрах, че в действителност ме е изпитвал. Накрая той строи целия си клас във фоайто на НАТФИЗ и ми сподели: „ Избирай си”.
За да заснемем различен случай на въздушен тероризъм, от 7 март 1983 година, прочут като " кланата стюардеса ", направихме огромна възстановка на летище София със аероплан, еднакъв с похитения АН. Атентатът е завършил през нощта, по мрачно и нямаше по какъв начин цялото летище да затвори поради нас вечерта, макар че ни бяха дали самолета чартърен и всичко беше тъкмо. Просто трябваше да снимаме денем. Обадих се на Андрей Баташов, Бог да го елементарни, съученик ми беше. Питам го по какъв начин може да създадем цялостен един аероплан черен и нищо да не се вижда през прозорците, а той ме увери, че ще разгадаем въпроса на идващия ден. От мен се искаше да отида в 9 сутринта пред Народния спектакъл. Така и стана – явих се на задния вход на театъра, а Андрей, свалил черната завеса на огромна сцена, стои и ме чака. Взех тежката театрална завеса, занесох я на летището, завихме самолета, снимахме най-малко 5 часа и идващия ден я върнах в театъра все едно нищо не е било. Венелин Петков (сега Директор „ Новини, настоящи излъчвания и спорт “ в bTV) толкоз се впечатли от нашата продукция, че купи шоколади за всички на терен J
След това последва двусерийната поредност „ Архивите на трафика “ за първите кражби на музеи в България при започване на XX-ти век, както и поредицата за банковите банкрути. Студентите на проф. Данаилов останаха с нашия екип, довериха се на оператора Иван Филчев и на мен и продължихме да работим с тях. Тук научих повече за Държавна сигурност в схемата за експорт на българските антики, за каналите, по които са пътували тогава полезностите. Мисля, че някои от тези канали съществуват и през днешния ден.
Предлагам да спрем тук. Убедена съм, че някои истории занапред ще бъдат разказани, тъй като поредицата ще продължи.
Целия материал четете на страниците на сегашния брой на вестник „ Сега “.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ