Опасна ли е хроничната тъга за здравето
Какво съставлява дистимията и какво я отличава от неприятното въодушевление
Отговорите дава пред полк. доцент Данчо Дилков, шеф на Клиника по психиатрия и военна логика на психиката на Военномедицинска академия (ВМА).
Когато се касае за дистимия, хората обръщат ли внимание, че се намират в такова положение? По-често сами си слагат диагнози като „ В меланхолия съм “ или „ Нищо ми няма “…
Да, част от отговора се съдържа във въпроса. Дистимията е положение, при което има трайно потиснато въодушевление, само че не доближава до степента на тежест – лека, умерена или тежка, която е присъща за трите степени на засягане при меланхолия. Обикновено е кратковременно и при първия епизод даже остава неусетно, тъй като нормално има една предшестваща загуба или психотравма. След това има един ярък интервал, като едвам няколко седмици или месеци се появява това трайно потиснато въодушевление, което е съпроводено и с компликации в всекидневието. Все отново те се оправят с ежедневните си задания, само че с повече изпитание. Обикновено се съпровожда и с някои други признаци като нарушен сън, нараснала уморяемост. Но с цел да се усети този, който страда от дистимия нормално би трябвало да се изрази в нещо по-сериозно като признак и тогава като че ли виждат. Обикновено хората не могат сами да диагностицират дистимия – едни преувеличават и считат, че имат меланхолия, а други считат, че са изцяло здрави и това е обикновено положение на духа.
Да разбираме ли, че дистимията се бърка постоянно с характера на индивида – има доста хора, за които се споделя, че постоянно са в неприятно въодушевление и какъв брой дълго като време би трябвало да продължи едно такова неприятно въодушевление, с цел да се касае за това положение?
Може да се каже, че е разстройство, не тъкмо болест, тъй като в психиатрията има такива положения, които са продължителни, само че въпреки всичко не водят до извеждане на индивида от обществото и по тази причина ги назоваваме разстройства. Но те въпреки всичко пречат на действието. И дистимията е едно от тях. Колкото до продължителността – може да бъде друга – от две седмици до месеци, а от време на време и години. А че има хора, които са предразположени към дистимия – това е безусловно правилно, това са съчетания на някои личностови черти, които основават удобна почва да се развие дистимия. Най-често това са хора, които мъчно се приспособяват към нови или изменящи се условия на средата или такива, които имат подвластни черти, т.е. те са подвластни от други хора и независимо мъчно се оправят.
Възможно ли е тогава дистимията да се появява и по завещание?
Напълно допустимо е. Както казахме към този момент, когато характерът е подобаващ, дистимията доста елементарно може да се появи. Пак наблягам, тя поражда там, където има добра почва за нейното развиване.
Споменахте за признаците на това разстройство, а ние доста постоянно ги бъркаме със стреса…
Много елементарно може дистимията да бъде сбъркана с бърнаут, който е присъщ за нашето общество през последните десетилетия, защото има хронично претоварване с работа на доста от нас и незадоволителна по време или качество отмора. Някои от признаците при бърнаут са съвсем като при дистимията, само че това може да се откри доста тъкмо с един обширен обзор от експерт.
Кога се усложнява дистимията?
Всички сходни афективни разстройства, каквото е и дистимията, имат отношение към слънчевото греене, температурата на околната среда и към изгледа на природата, даже. Всичко това може да окаже въздействие върху нашето въодушевление. Така, че мрачното време през зимата се отразява върху хората, боледуващи от дистимия. Затова бих споделил, че има отношение, само че в случай че се развие нещо като към този момент изразена меланхолия, тогава приказваме или за повтаряща се от време на време меланхолия или за сезонно афективно разстройство, което също се прецизира от експерт.
Кога би трябвало да бъде потърсена професионална помощ и може ли човек, който разпознава признаците, да направи нещо самичък за себе си?
Когато човек откри, че не може да се оправя самичък с всекидневието си заради съществуване на потиснато въодушевление, намалена интензивност, нарушаване в съня, подтиснат или повишен вкус, това е сигурен симптом, че той би трябвало да потърси профилирана помощ. Не бива да забравяме, че на фона на дистиния може да се насложи и същинска меланхолия, тежка меланхолия, което прави лекуването доста по-сложно и доста по-продължително. Затова не трябва да се опасяваме да заявим, че не можем да се оправим сами, че имаме потребност от отмора или да не се опасяваме да отидем и да попитаме експерт.
Отговорите дава пред полк. доцент Данчо Дилков, шеф на Клиника по психиатрия и военна логика на психиката на Военномедицинска академия (ВМА).
Когато се касае за дистимия, хората обръщат ли внимание, че се намират в такова положение? По-често сами си слагат диагнози като „ В меланхолия съм “ или „ Нищо ми няма “…
Да, част от отговора се съдържа във въпроса. Дистимията е положение, при което има трайно потиснато въодушевление, само че не доближава до степента на тежест – лека, умерена или тежка, която е присъща за трите степени на засягане при меланхолия. Обикновено е кратковременно и при първия епизод даже остава неусетно, тъй като нормално има една предшестваща загуба или психотравма. След това има един ярък интервал, като едвам няколко седмици или месеци се появява това трайно потиснато въодушевление, което е съпроводено и с компликации в всекидневието. Все отново те се оправят с ежедневните си задания, само че с повече изпитание. Обикновено се съпровожда и с някои други признаци като нарушен сън, нараснала уморяемост. Но с цел да се усети този, който страда от дистимия нормално би трябвало да се изрази в нещо по-сериозно като признак и тогава като че ли виждат. Обикновено хората не могат сами да диагностицират дистимия – едни преувеличават и считат, че имат меланхолия, а други считат, че са изцяло здрави и това е обикновено положение на духа.
Да разбираме ли, че дистимията се бърка постоянно с характера на индивида – има доста хора, за които се споделя, че постоянно са в неприятно въодушевление и какъв брой дълго като време би трябвало да продължи едно такова неприятно въодушевление, с цел да се касае за това положение?
Може да се каже, че е разстройство, не тъкмо болест, тъй като в психиатрията има такива положения, които са продължителни, само че въпреки всичко не водят до извеждане на индивида от обществото и по тази причина ги назоваваме разстройства. Но те въпреки всичко пречат на действието. И дистимията е едно от тях. Колкото до продължителността – може да бъде друга – от две седмици до месеци, а от време на време и години. А че има хора, които са предразположени към дистимия – това е безусловно правилно, това са съчетания на някои личностови черти, които основават удобна почва да се развие дистимия. Най-често това са хора, които мъчно се приспособяват към нови или изменящи се условия на средата или такива, които имат подвластни черти, т.е. те са подвластни от други хора и независимо мъчно се оправят.
Възможно ли е тогава дистимията да се появява и по завещание?
Напълно допустимо е. Както казахме към този момент, когато характерът е подобаващ, дистимията доста елементарно може да се появи. Пак наблягам, тя поражда там, където има добра почва за нейното развиване.
Споменахте за признаците на това разстройство, а ние доста постоянно ги бъркаме със стреса…
Много елементарно може дистимията да бъде сбъркана с бърнаут, който е присъщ за нашето общество през последните десетилетия, защото има хронично претоварване с работа на доста от нас и незадоволителна по време или качество отмора. Някои от признаците при бърнаут са съвсем като при дистимията, само че това може да се откри доста тъкмо с един обширен обзор от експерт.
Кога се усложнява дистимията?
Всички сходни афективни разстройства, каквото е и дистимията, имат отношение към слънчевото греене, температурата на околната среда и към изгледа на природата, даже. Всичко това може да окаже въздействие върху нашето въодушевление. Така, че мрачното време през зимата се отразява върху хората, боледуващи от дистимия. Затова бих споделил, че има отношение, само че в случай че се развие нещо като към този момент изразена меланхолия, тогава приказваме или за повтаряща се от време на време меланхолия или за сезонно афективно разстройство, което също се прецизира от експерт.
Кога би трябвало да бъде потърсена професионална помощ и може ли човек, който разпознава признаците, да направи нещо самичък за себе си?
Когато човек откри, че не може да се оправя самичък с всекидневието си заради съществуване на потиснато въодушевление, намалена интензивност, нарушаване в съня, подтиснат или повишен вкус, това е сигурен симптом, че той би трябвало да потърси профилирана помощ. Не бива да забравяме, че на фона на дистиния може да се насложи и същинска меланхолия, тежка меланхолия, което прави лекуването доста по-сложно и доста по-продължително. Затова не трябва да се опасяваме да заявим, че не можем да се оправим сами, че имаме потребност от отмора или да не се опасяваме да отидем и да попитаме експерт.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ