Всичко се случва на тоя свят. Всичко може да стане… ♥ Николай РАЙНОВ
Как царят си намерил майстора ~ една съветска приказка за лъжата от сладкодумния повествовател и занаятчия на чистото слово Николай Райнов (1889 ~ 1954).
Николай Райнов (1889 ~ 1954)
Хитър селяндур
Имало едно време един цар, който доста обичал да му описват лъжливи приказки. Колкото по-невероятни били приказките, толкоз повече ги харесвал и по-богато награждавал лъжеца. Но ето, че почнали да идват от цялото царство при него лъжци, множеството от които му разказвали нелепости. За да се отърве от такива приказвачи, царят се условил – да постави на масата чиния с жълтици, а до нея – меч. Ако царят рече: „ Лъжеш, приятелю “, разказвачът вземал паницата и си изсипвал жълтиците в джеба. Ако ли не каже на оня, че лъже, отсичали на разказвача главата.
Един ден в двореца влезнал един остарял остроумен селяндур. Тъкмо тогава царят давал пиршество. Събрали се били доста благородници и придворни. Големият чертог бил цялостен с хора. Казали на царя, че е пристигнал нов измамник. Той заповядал да сложат на масата паницата със злато и меча. Старецът влезнал и почнал да споделя:
– Вчера бях излязъл на равнищата да ора. Конят ми е слабоват, па го бях впрегнал и от цяла седмица в ралото: с него лягаше, с него ставаше. По едно време, както се беше напънал да тегли ралото, от доста напор се раздели на две. Предната му част с първите два крайници отиде в обора, а задната остана на равнищата и почна да цвили.
– Лъже тоя селяндур – развикали се царедворците. – Как ще цвили конят, като му няма главата?
– Оставете го: дано продължава! – казал царят. – Ако лъжеше, той щеше да бъде вестникар или юрист: нямаше да е селяндур.
Разказвачът траял:
– Станах аз, та подгоних задната половина към предната, натъкмих ги една до друга, заших ги с лико и ги стегнах с един върбов прът. После си легнах да поспя, че бях доста изтощен. Когато се разсъниха, що да видя? Върбата израсла над коня, само че знаете ли чак до каква степен израсла? Бога ми, ви споделям: чак до небето! Тогава ми пристигна на разум да се покатеря по върбата, с цел да видя що има на небето.
Придворните отново се развикали:
– Тоя селяндур лъже. Може ли да порасте върба чак до небето?
Но царят рекъл:
– Може, може. Тоя селяндур е остроумен. За подобен демон всичко е допустимо.
Приказвачът траял:
– Покатерих се аз, та чак на небето. Гледам…
Но царедворците го прекъснали:
– Ами видя ли Господа Бога?
– Та таман това щях да ви кажа: видях го.
– Що правеше той в парадайса?
– Играеше с апостолите на карти.
Царските посетители рекли отново:
– От тая неистина по-голяма не може.
– Ба – рекъл царят. – Какви други съм слушал! Не ми се вижда неистина. Малко ли пъти съм играл с вас на карти? Защо ви е чудно, че и Господ си поиграва от време на време с апостолите?
– Ние сме едно, Господ е друго – казали гостите. – За Бога е оскърбление да седне да играе на карти.
– Хайде де! – рекъл царят. – Вие пък да не мислите, че като играе, та някой ще го надвие? Унизително е да те надвият, а не да надвиеш. Казвай по-натам, селяко!
– Като се поразходих по небето, пристигна ми на разум, че е към този момент време да впрягам. Почнах да слизам по върбата, само че тя беше изгнила, та се счупи и аз почнах да падам. Додето падах надолу, виждам – един селяндур отвява жито. Плявата лети, подвига се до небето. Аз я събрах и усуках от нея въже.
Но големците го прекъснали:
– Какво споделя тоя? – рекли те. – Може ли от слама да се усуче въже?
– Може, за какво да не може? – казал царят. – Не сте ли слушали в приказките, че има и от пясък въже? Всичко може.
Селянинът траял:
– Аз закачих въжето за небето и почнах да се спущам по него. Стигнах до сто-двеста метра над земята, само че въжето се свърши. Ами в този момент? Мислих, мислих и намислих. Почнах да нарязвам от горната страна, па да снаждам изпод.
– Еееее, това е към този момент опашата неистина – викнали големците. – Как може да се отреже въжето от горната страна, та да се настави изпод? Нали ще падне?
– И това може – рекъл царят. – Щом въжето е от слама, всичко може.
– Почнах да слизам – продължил селянинът. – Но отново се оказа, че въжето е късо. Не стигаше нещо десетина-двадесет метра доземи. Рекох да скоча – друго средство нямаше. Пуснах въжето: плюууус! – всред една равнища с ечемик. Потънах до шия в калта. Въртя се насам, въртя се нататък – все пропадам и пропадам. Няма с какво да се откопая от калта. Станах, та отидох в един прилежащ чифлик, желаех една лопата и се откопах с нея.
– Еееее, в този момент към този момент селякът лъже, та се занася – рекли царьовите посетители. – Бива неистина, бива – ама чак толкова… Как ще се откопае, когато е потопен в калта до гуша? Голяма неистина.
– Защо да е неистина? – рекъл царят. – Всичко се случва на тоя свят. Всичко може да стане – и това може. Карай, карай, селяко – да забележим, до каква степен ще я докараш!
– Отидох след това, царю честити, на реката – да се измия. Измих се. Ставам да си ходя и виждам: по брега пастир пасе стадо. „ Добър ден, овчарю! “ – казвам аз. Но той ми отвръща: – „ Аз не съм елементарен пастир, ами съм татко на оня цар, комуто разказваш в този момент приказката. “
– Лъжеш – казал царят. – Баща ми в никакъв случай не е пасъл овце.
– Вярно е, че излъгах – рекъл селянинът. – Но нали тия пари са за оногова, който успее да те излъже?
И той взел жълтиците от паницата.
Из: „ Приказки от целия свят “, Николай Райнов, изд. „ Захарий Стоянов “, 2005
Снимка: Николай Райнов (1889 ~ 1954); Държател: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
