Българи и македонци: на диалога пречат травмите
Как да възникне диалогична вероятност там, където два разнородни национални описа - каквито са македонският и българският - не са в равностойна позиция? Когато по силата на своето участие в Европейски Съюз единият сътрудник диктува изискванията, разговорът наподобява неосъществим, отбелязва при започване на своете есе за Дъждовни води македонската писателка Кица Колбе.
Тя цитира немската културоложка Алайда Асман, която написа, че след 1989-а година доста от страните от някогашния Варшавски контракт са почнали да се показват като жертви на сталинизма, напълно премълчавайки съдействието си с хитлеристка Германия. Точно това се случва и в връзките сред България и Северна Македония, в които събитията и датите от предишното се претърпяват по напълно разнообразни способи.
В романа си " Времеубежище " Георги Господинов споделя за собствен диалог в Цюрих с една българка за преимуществото на дребния език: по какъв начин човек може да бъде сигурен, че чужденците в близост няма да схванат защо си приказват двама българи. В Цюрих писателят и българката си говорили още за " безконечната горест и нещастието да си българин ", а се оказало, че възрастният господин до тях ги схваща - и той бил българин. Този човек след това им споделя своята история, за която се споделя, че е класическа българска история след 1944-а: бащата уволнен, съден и пратен в Белене. Докато четях този откъс, се улових, че желая да науча историята на този татко и преди 1944-а година. Мислех си, че тази история е обвързвана някак с Втората международна война. Разбира се, тази война има друго значение в македонската и в българската историческа памет. След 1989-а година българската памет помни най-много контузията от руската тирания, а не толкоз Втората международна война, както е при македонците. Това е по този начин, тъй като в македонската и в българската национална памет този интервал е обвързван със премеждия, само че в друг подтекст.
Ключовата роля на историческите контузии
Ето за какво в сегашната дискусия сред България и Северна Македония 1944-а година има спорно значение. За българите тази година маркира само момента, от който македонците " стартират да съществуват ". Забравя се обаче, че тази година бележи провалянето на българската страна като съдружник на Третия райх, " изгубването " на Македония, началото на съюза със Съюз на съветските социалистически републики и на тъгите на тези българи, които не са били комунисти по време на комунистическия режим. Както след всяка огромна война, и краят на Втората международна е белязан от процеси и очистване на хора, които са били на противниковата позиция. За травмирания човек обаче същинска е единствено неговата лична контузия - българската историческа памет не възприема интервала преди 1944-а като травматичен, както го възприемат македонците. И противоположното: македонците получават своята самостоятелност през югославския интервал, след 1944-а година. В българската историческа памет 1944-а очевидно е травматично завещание - като дата на провалянето, а не на освобождението от фашизма, както се интерпретира в Съветския съюз.
Тъкмо заради това се замислих за ориста на бащата на цюрихския българин емигрант и за това какво се е случило на този човек преди 1944-а и през Втората международна война. Именно тук се поражда въпросът: могат ли македонците и българите да влязат в разговор от толкоз разнообразни изходни позиции? Могат ли да поддържат същински разговор, когато решителният роман на единия напълно опонира на описа на другия? Времето преди и след 1944-а година и за двата народа е обвързвано с контузии, така че не е допустимо те да се срещнат някъде по средата: просто по този път те вървят в противоположни направления. Тази 1944-а легитимира за всеки един от двата народа тежестта на контузията, наследена от предците.
Как се преодоляват легенди и стандарти
Затова мисля, че би трябвало да търсим други пътища за превъзмогване на непомиримите гледни точки в българо-македонския спор. Винаги съм вярвала, че най-много литературата може да ни помогне да разберем по-добре възгледите на хората за самите себе си и за тяхната история. Да, и през днешния ден към момента има балкански историци, които в духа на " историческия материализъм " приказват за " справедлива историческа истина ", само че все пак предишното постоянно е било интерпретирано в политически и в културен подтекст. Което, прочее, се удостоверява точно от особеното преживяване на 1944-а, което разделя македонците и българите.
Когато у Господинов прочетох за " безконечната горест и нещастието да си българин ", аз внезапно разбрах, че всеки от нас познава само " безконечната горест " на своя народ, произлизаща от ненадминатата контузия, която сме наследили от нашите предшественици. Обаче не контузията от времената на цар Самуил или Гоце Делчев, а тази от Втората международна война и времето след нея. Ако македонците и българите желаят да изградят дълготраен мир и взаимно другарство, първата стъпка е да пожелаят да чуят историята на наследените контузии на другия. Само по този начин може да започва един развой, в който двата народа да се изправят сериозно против своите лични контузии - с помощта на историческа, философска и литературна рефлексия към предишното. Само подобен един развой може да докара до равноправност и да преодолее митовете и стандартите.
Този коментар показва персоналното мнение на създателя. То може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.
