Живял някога един цар, който много обичал всички растения и

Живял в миналото един цар, който доста обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато таман се бил завърнал от дълъг път, решил да се разноски из градината край двореца. Той оставил точни нареждания на градинарите си по какъв начин да се грижат за всяко растение. Но голямо било разочарованието му, когато разкрил, че дърветата, храстите и цветята, доста от които бил засадил със личните си ръце и за които се бил грижил самичък, умирали.

Натъжен, царят ги попитал какво им има. Дъбът му споделил, че умира, тъй като не можел да бъде висок като бора. Борът агонизирал и се дразнел, за това, че не можел да ражда грозде като лозата. Горе на асмата лозата съхнела, тъй като завиждала на красивите цветове на розата, а розата плачела за това, че нямала силата на Дъба.

На царя също му се доплакало от това, което чул. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял голям брой цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и наслада.

Царят се доближил и открил, че фрезиите били по-свежи и живи от всеки път.

- Как по този начин растете толкоз свежи, надалеч от водоскока и евентуално забравени от градинарите ми? - попитал той.

- Кой знае! - дали отговор цветята. - Ние постоянно сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си желал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава взехме решение, че единственият метод да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем допустимо най-хубавите фрезии. И тъкмо това вършим.

Сега е твой ред. Тук си, с цел да дариш цвета си на света, в който си се родил. Просто се вгледай в себе си. Разбери кой си и не го забравяй. Не съжалявай за нищо. Няма опция да бъдеш различен човек.

Можеш да се радваш на това и да цъфтиш, оросяван от личната си любов, или можеш да повехнеш, самосъжалявайки се, че не си нещо друго.

Ти решаваш.