Таксиджия качил стара жена, която отивала в старчески дом. Тази среща променила живота му
Животът на таксиметровия водач в подобен голям град като Ню Йорк е цялостен с завършения. Мегаполисът, който в никакъв случай не спи, е цялостен с човешки истории и драми, които водачът постоянно би трябвало да следи. Тази история беше разказана на интернет потребителите от един таксиметров водач.
Той не поискал да назове името си, само че нямало по какъв начин да не опише за тази преживелица, която безусловно преобърнало живота му:
„ Отзовах се на позвъняването на посочения адрес. Натиснах клаксона, както нормално върша, само че никой не излезе от къщата. Отново натиснах клаксона. Никой. Започнах да се нервирам. Това беше последното позвъняване за деня и съвсем бях подготвен да потеглям. Но останах. Позвъних на вратата и чух слаб глас на стара жена: „ Един миг, апелирам “.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и видях дребна стара дама. Тя беше най-малко на 90 години и държеше дребен куфар. Можех да погледна в къщата и бях доста сюрпризиран, когато видях, че всички неща бяха покрити с чаршафи, стените бяха голи. Сякаш от дълго време никой не е живял там. В ъгъла до вратата имаше кутия със остарели фотоси.
„ Млади дребосъче, бихте ли занесли куфара до колата, апелирам? “ – попита старата дама.
Взех куфара и го занесох до колата. След това се върнах, с цел да оказа помощ на остарялата дама да стигне до колата. Тя ми благодари за помощта.
„ Удоволствието е мое “ – споделих – „ Опитвам се да се отнасям с клиентите си по същия метод, както бих се отнасял с майка си. “
„ Това е доста хубаво “, сподели тя.
Жената влезе в колата и мми сподели адреса, след което ме помоли да карам през центъра на града.
„ Това не е най-краткият път. Ще би трябвало да създадем дълъг обиколен път — предизвестих аз.
— Нищо — сподели тя. — Отивам в приют.
Стана ми малко неловко. „ Хоспис? – помислих си аз. „ Та там хората отиват да умрат. “
„ Нямам си никого “ – сподели безшумно дамата. — „ И лекарят споделя, че не ми остава доста време. “
Тогава изключих брояча и попитах: „ Къде желаете да отидете? “
Следващите два часа я карах из града и тя ми сподели хотела, в който в миналото работела. Посетихме доста места.
Жената ми сподели къщата, в която живеели със брачна половинка й, откакто се оженили, и танцовото студио, в което ходела като дете.
Понякога ме молеше да карам доста постепенно и безмълвно гледаше през прозореца като любопитно дете.
Карахме из града през нощта, до момента в който дамата сподели: „ Уморена съм. Можем да потеглим към нашата дестинация. “
И двамата мълчахме, до момента в който карах към посочения адрес. Хосписът се оказа по-малък, в сравнение с си представях.
Когато дойдох, сестрите излязоха да ни посрещнат. Качиха дамата в инвалидна количка и й взеха куфара.
„ Колко ви дължа? “ – попита тя, отваряйки портфейла си.
„ Николко “, отговорих аз.
„ Но би трябвало да печелите пари “, сподели тя ненадейно.
„ Нищо, има и други пасажери “, отговорих с усмивка.
Без да си дам време да трансформира решението си, я прегърнах мощно и усетих по какъв начин тя ме прегръща в отговор.
„ Много зарадвахте старата жена в последния й път “, сподели тя със сълзи на очи.
Стиснах й ръката, сбогувах се и си потеглих. Новата ми промяна към този момент беше почнала, само че аз продължих напразно да карам из града. Не желаех да приказвам. Какво би станало, в случай че някой различен беше се отзовал на повикването? Какво щеше да стане, в случай че просто си бях тръгнал, без да очаквам?
Когато си припомням тази нощ, мисля, че това беше един от най-важните уроци в живота ми. В нашата луда суетност виждаме единствено най-големите моменти. Винаги желаеме повече, по-бързо, по-далеч.
Но мисля, че моментите на тишина, дребните неща са доста значима част от живота. Трябва да се научим да им се любуваме. Човек би трябвало да се научи да бъде толерантен и да чака, преди да подвига звук. Може би тогава ще се научим да виждаме кое е в действителност значимо. “
