Желание Главата тегне изнурена, в гърдите нито капка мощ; мъгла в душата

Желание

Главата тегне изнурена,
в гърдите нито капка мощ;
мъгла в душата изтощена
като в настъпилата нощ.
А грей замислено луната,
морето дреме, ветрец вей,
сънливо плиска се вълната
и лодка до брега люлей.
Една сексапил ме опива,
зоват ме шепотно фантазии -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти.
И тамо - дано ме целува
лъчът на тъжната луна,
зефир коси ми да милува,
едва да ме люлей вълна...

Към Мина:
“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се стопирах и попитах: къде в този момент? За кого в този момент? Аз в никакъв случай не те погледнах с окото на мъж. И в случай че мечтаех, аз мечтаех единствено да бъдеш, да те зная, че си, да вдишвам, да пребивавам! Тук е великата тайнственост на ориста. Ти ме попита един път, за какво те любя. И аз не знаех за какво. Аз в никакъв случай не те пожелах като жена. Аз в никакъв случай не те погледнах с окото на мъж. И въпреки всичко аз те любех. Аз дишах и гледах посредством тебе. Аз живеях за тебе. Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе. Ти бе началото на всяко мое придвижване. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми. Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял в миналото. Бъдещето – аз го назовах с твоето име. Бъдещето и предишното. ”



За срещата с Мина след гибелта й:
”To бeшe дeнят Блaгoвeщeниe. Блaгa вecт я нapeĸox aз в cвoя живoт. И тя paдвaшe oчитe ми, пoдoбнa нa eднa бялa лилия, cpeд пoлe пpeз мaй пoĸpитo c цвeтя, пoдoбнa нa eднa лилия, oт ĸoятo нe e пo бял cнeгa, пo виcoĸa oт дpyгитe, нo нaвeлa cвoятa apoмaтнa глaвицa…
Tя paдвaшe oчитe ми и oпиянявaшe дyшaтa ми… ”



Блян

На нежна майска роза пъпка - туй си ти;
а утрото на май са моите фантазии:
въстава ден...
На моята обич под знойните лъчи
- една за мен,
ти ароматна ще цъфтиш.
Ти моите гърди ще украсиш,
ще радваш моите очи.

Ще бъде слънце любовта ми - и зари
над тебе ще пилей, за тебе ще гори.
След задушлив ден,
на теменужна вечер хладната роса
- и теб, и мен
пред безконечен сън ще ороси...
И дебном ангел спокоен ще угаси
звездите в модри висини.

Мара Белчева (съпруга на Пенчо Славейков) за Яворов и Лора:

„ Каква чудна двойка. Как им потъват погледите един в различен. Загърнати в някаква загадъчност, те изчезват за действителността, губят се зад воал като старинна фреска от популярен художник. Ето ги отново действителни – обръщат се, приказват с другите. Яворов се доближава до мен и хваща ръката ми с топлина:
– Кажете на гроба на Пенча, че един път Македония свободна, аз няма тук какво да върша.
– Как, нали си женен? Ами Лора?
Той единствено горчиво се усмихна и нищо не отговори. ”

Стон
На Лора

Душата ми е вопъл. Душата ми е вик.
Защото аз съм птица устрелена:
на гибел е моята душа ранена,
на гибел ранена от обич...
Душата ми е вопъл. Душата ми е вик.
Кажете ми що значат среща и раздяла?
И ето аз ви думам: има пъкъл и тъга -
и в тъгата обич!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизненост
на незнание и алчна младост,
на знойна плът и фантом лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в зарево пред мене,
стои, но не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и фантом лек!


Чета на Македоно-одринското опълчение, седналият е Пейо Яворов.

Не си отговорна ти

От други свят съм аз - не си отговорна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти;
не си отговорна ти, от тебе желаех аз
не сажди на пристрастеността, а дух бистър студ.
От тебе желаех аз да бъдеш огледало
на моята фантазия измежду ясна самотност:
вълшебно огледало, живот и облик дало
на моя студен идеал, от ярък бронз излян.

Не си отговорна ти, от други свят съм аз,
не зная прахуляк и пушек в приоблачния мраз;
от други свят съм аз, що можеш стори ти
за моя снежен сън и ледени фантазии!
Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна
за тайната в тъма ридаеща сама, -
не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,
дозела песента на радост-горестта!...

Яворов към Боян Пенев септември 1910 година,
“Стиховете ме отвращават съвсем. В тях човек не може да каже всичко, в случай че не е заставен и да престоря всичко. (Впрочем, още като пиша това, аз чувствувам, че разбърквам две неща, които не би трябвало да се смесват.) Работата е, че аз нуждая се да се изкажа по-напълно и по-ясно. И за това би трябвало да подиря различен род. Но моите премеждия са толкоз действителни, че никакво тяхно художествено олицетворение не може да ме удовлетвори. ”

Последното стихотворение на Яворов:

Невинност свята – орхидея

На звездни самоти...
Иди,мечта, иди при нея, -
Идете, хиляди фантазии!
И дано в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди обезпокоително всеки час.
И там – смирени монахини
с наведени очи –
богослужете дни, години:
сред благовонност и фантазии...
Иди, фантазия – фантазии, носете
Сняг – лилии в ръце...
На макът кървясъл цветовете
остават в моето сърце!