Оперният певец и режисьор проф. Павел Герджиков пред „Труд“: Глобализацията е на път да ни претопи
Известният оперен артист и режисьор проф. Павел Герджиков с изкуството си е обиколил всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната подчиненост. Преподава актьорско майсторство и оперна постановка от 50 години в Националната музикална академия. Винаги обаче гледа с известна самоирония на себе си.
За празника на братята Кирил и Методий беседваме с него за глобализацията, положението на българската просвета преди и след измененията и по какъв начин да съхраним езика и идентичността си.
– 24 май е един от най-светлите ни празници. И въпреки всичко – един тежък въпрос: застрашени ли са от претопяване българският език и просвета?
– Да застрашени са, в случай че не се противим на неизбежната глобализация. А ние можем да се противим единствено в случай че се равняваме с останалите нации и страни със личното си творчество литературно, спектакъл, кино, музика, опера и така нататък Ако спрем да обръщаме внимание на сериозното, на задълбоченото, на изисканото, на класическото, са застрашени и неизбежно постепенно ще изчезнат. Както се споделя, корабът потъва по разписание.
– Вчера изпратихме огромната оперна певица Христина Ангелакова. Вие бяхте ли на опелото?
– Бях, да, несъмнено. Изпратих я, Бог да я елементарни. Много ми е мъчително за нея. Българският оперен спектакъл загуби едно от огромните си оперни имена. Ние сме съвсем от едно потомство и още едно огромно дърво от моята гора падна и аз се усещам ограбен и… не мога да намеря точната дума. Не знам къде отива човек, когато напусне неверната земя, само че където и да е, й поисквам душата й да е спокойна.
– Вие сте живата история на оперната музика в България. Публиката Ви познава като артист, режисьор и учител. Кой беше мигът, който насочи пътя Ви към музикалното занятие?
– Благодаря Ви, че ме наричате „ жива история ”, само че аз съм „ история ” просто като очевидец и участник в музикалния развой от началото на 60-те години. Завърших гимназия през 1956 година, незабавно постъпих в Музикалната академия и още от 1962 година започнах работа в Софийската опера. Занимавах се с оперна, камерна и кантатно-ораториална музика, имах рецитали със симфонични оркестри – в меси, оратории, симфонии. Още 30-годишен започнах преподавателската си активност в Музикалната академия. Като дете, родено в Кърджали, в детството не съм имал опция да отивам на спектакли. Моята връзка с музиката бяха радиото и грамофона. Още на 5-6 години започнах да уча цигулка и пиано с частен преподавател. Не се откъсвах от радиото, слушах Тито Скипа, Зара Леандър… Към 10-годишна възраст към този момент бях сигурен, че ще бъда на сцена – с баба актриса и майка учителка; татко ми беше следвал архитектура, лелите ми бяха учили в Германия и Франция. Растях в културна среда, където се говореха непознати езици. Макар и рядко, в Кърджали гостуваха огромни музиканти: помня цигуларката Недялка Симеонова, Васил Чернаев, квартет „ Лечев ”. Гостуваха Софийската и Пловдивската опера. А аз пеех в хор, свирех на цигулка, участвах в самодейна оперета. Завърших с отличен триумф гимназия и ми дадоха стипендия да последвам минно инженерство в институт „ Бауман ” – Москва, само че аз отхвърлих. Веднага би трябвало да кажа, че от мен щеше да излезе най-некадърният инженер. На своя глава се приготвих за Музикалната академия и ме одобриха.
– Как се разви кариерата Ви, кои бяха учителите Ви в огромното изкуство?
– Докато съм жив ще помня моите преподаватели: професорите Драган Кърджиев, Анна Тодорова, Илия Йосифов, Стоян Джуджев, Благой Мавров, Любомир Пипков. Тогава ректор беше проф. Марин Големинов, познавах проф. Панчо Владигеров, общувах с огромни имена – проф. Христо Бръмбаров, проф. Георги Златев-Черкин. Като студент дебютирах в операта на Л. Пипков „ Янините девет братя ” – изиграх ролята на Георги Грозника (най-стария брат, макар че бях най-млад). Наскоро имаше нова премиера на тази творба – с нея Националната ни опера се показа в Большой спектакъл. Беше ми прелестно да видя новата режисура и се учудих каква храброст съм имал в миналото, с цел да изляза в тази роля… След дипломирането се явих на прослушване в Щатсопер в Берлин. На другия ден се явих в Лайпциг, където ми споделиха, че незабавно ще ме назначат, само че аз взех решение да си помисля. Като се върнах в Берлин, ми се обадиха от Комишеопер, чийто началник ме беше чул и ми предложи да бъда стажант там. На идната година се разгласи конкурс в Софийската опера и аз бях признат в състава. Оттогава до през днешния ден не съм скъсал с операта – 30 години като артист и режисьор, а през днешния ден участвам в нея посредством студентите си.
– Как един артист се насочва към режисурата?
– Отидох към режисурата посредством преподавателската си работа по актьорско майсторство. През 70-те години бях извънредно претрупан с оперните си изяви: по пет пъти на седмица пеех в спектакли, на всеки два месеца играех нова роля. Имал съм случай една роля да пея на три езика: на италиански, немски и съветски. Отначало показвах на студентите, само че скоро разбрах, че не би трябвало да демонстрирам, а единствено да изяснявам. Работил съм с Вили Цанков – извънреден режисьор. Той също не показваше. Осъзнах, че би трябвало да отправям артиста и той самичък да търси формата, интонацията, подтекста. Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са доста разнообразни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на артиста с режисьора постоянно има съпротива: би трябвало време, с цел да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо персонално, а се пробва да осъществя концепцията, която е в главата му. Заедно би трябвало да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са групови изкуства: дори и най-гениалната партитура няма никаква стойност, в случай че стои в чекмедже. Творбата би трябвало да бъде осъществена на сцена, само че кой е виновен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите… Ако имаше прераждане, отново бих се занимавал с това изкуство – един изобилен развой – като вселената и божественото ентусиазъм.
– Имате ли обичана роля?
– Обичам оперната хармония на Моцарт. Аз съм българският артист, който е изпял най-вече Моцартови функции, неведнъж и на разнообразни езици: в „ Сватбата на Фигаро ”, „ Дон Жуан ”, „ Отвличане от Сарая ”, „ Така вършат всички дами ”, „ Вълшебната флейта ”, „ Бастиен и Бастиена ”, „ Коронационна меса ”, „ Реквием ”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и съветски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.
– Припомнете някои от най-емблематичните спектакли през 60-те, 70-те, 80-те години.
– В този интервал Софийската опера беше в апогея си. Тя беше ансамблов спектакъл от звезди! Трупата беше канена в доста столици и оперни центрове. Участвал съм в много гастроли, изключително що се отнася до съветския репертоар: „ Хованщина ” и „ Борис Годунов ” от Мусоргски, „ Княз Игор ” от Бородин, „ Евгений Онегин ” от Чайковски, „ Златното петле ” от Римски Корсаков… Още като млад актьор през 60-те години гостувах в Париж – играхме „ Княз Игор ” в „ Театър дьо Шанз-Елизе ”. А в Москва участвах в „ Антигона 43 ” на Л. Пипков и в „ Пепеляшка ” от Росини. Тогава представихме „ Дон Карлос ” и „ Отело ” с присъединяване на Райна Кабаиванска и Никола Николов. През годините имах щастието да бъда сътрудник с ярки звезди от предходното потомство, както и с мои връстници: Любомир Бодуров, Димитър Петков, Александрина Милчева, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Надя Афеян, Юлия Винер, Лиляна Барева, Галя Йончева, Стоян Попов, Павел Куршумов, Асен Селимски. С останалите живи се виждаме постоянно и пазим най-топли усеща! Годините ни са съществени, времето издрасква лицата ни, само че значимото е да не допускаш бръчки по сърцето си.
– Как се отнасяше властта към музикалното изкуство тогава? А в този момент? Виждате ли разлика?
– На изкуството и на операта се обръщаше особено внимание. България се гордееше пред света с оперните си артисти. Искам да направя ангажимента, че не изпитвам никаква носталгия към соца. Но не мога да отхвърлям всичко, което е било. В България с изключение на доста нелепости, стопански и идеологически неточности, се случваха и много положителни неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна тактика. Оперните театри са в рецесия, едвам оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула вложения в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един анекдот: „ Един българин попитал швейцарец: вие за какво имате адмирал, когато нямате изход на море? А той дал отговор: а вие за какво имате министерство на културата? ”
– Защо чалгата се наложи като желана музика измежду младите?
– Процесът беше нескончаем: виждате тази експанзия от медиите – чалга, реалити формати, пошли шоу стратегии, измислени ВИП-звезди. Това е непоносимо и ще докара до цялостна интелектуална и културна деградация. В множеството европейски страни се работи целеустремено за поддържане на родното изкуство – посредством законодателство и частни начинания. Най-културният министър на културата до през днешния ден продължава да бъде Георги Йорданов – абстрахирам се от политическия подтекст. И в този момент той не пропуща събитие. Защото има вътрешна нужда. През последните 20 години не съм видял нито един от сегашните министри на оперен театър или концерт. Процентът за просвета е 0,5. Най-ниският в Европа. Докога?
– Помните ли, че в края на 20-век народът ни уточни преди всичко българската оперна популярност като най-голямото ни постижение?
– Днес нещата са извънредно занемарени. Целият ни живот от заран до вечер е облъчен от Путин, Ердоган, Тръмп, мигранти, естествени катаклизми, убийства и произшествия, нуклеарни опасности… Е, стига толкоз. Аз не недооценявам тези рискове – от Адам и Ева светът е вървял през рецесии, само че постоянно е имало изкуство, тъй като народът е имал потребност от него. Това е модус вивенди – метод на живот! Политическата класа обаче не може да го осъзнае. Нямам никаква благосклонност към нито една велика мощ: с еднообразно съмнение и съмнение се отнасям към Москва, Вашингтон и Лондон…
– Кои имена съгласно Вас начертаха влиятелната карта с наше присъединяване на международната оперна сцена?
– Вече 10 години повеждам по стратегия „ Христо Ботев ” на БНР предаването „ Срещи, гласове, ориси ”. Правя го взаимно с музикалната редакторка Цветана Тончева. То е отдадено на историята на оперния спектакъл – от Христина Морфова до през днешния ден. Представям и известните, и не толкоз известните: има надарени артисти, които по разнообразни аргументи не са влезнали в светлината на медиите. Преди три десетилетия операта ни беше репертоарен спектакъл – всяка година се играеха по 35-40 оперни заглавия и 10 балетни. Сега форматът е стаджоне. Не мисля, че това е най-подходящият формат. Преди публиката имаше опция да се ограмотява посредством произведения от разнообразни интервали и националности. Сега репертоарното ветрило е много стеснено. Но все пак има мощни артисти, добре сложени спектакли.
– Какви качества би трябвало да има един млад реализатор, с цел да има триумф на сцената?
– Препоръчвам им да четат, да вървят на спектакъл и на изложения, да учат езици. Нека се интересуват от всичко – освен да създават красиви тонове, а посредством тях да споделят нещо. Ежедневно да си натоварват гласа. Когато пеят, да не маркират. „ Глас от пеене не се губи, а от безмълвие и маркиране ръждясва ” – това споделяше един мой професор. Важна е нотната просветеност – да придобият повече музикални сръчности. Да не разчитат толкоз на интернет, а повече да свирят, да четат, да навлизат в интердисциплинарните сфери – философия, история, кино, хармония, балет, спорт, пък в случай че щете да се занимават и с кулинарно изкуство.
– Подготвяте мемоарна книга. Какво ще прочетем в нея?
– Аз смятам себе си за младеж на сериозна възраст… Това няма да са записки, а коментарна книга за оперния живот през моя взор: наред с обективните процеси и обстоятелства, битуват и много измислени, лъжливи показа. Дразня се, че има самозвани „ експерти ”, които хабят хартия, преиначават историята. Аз съм бил участник в този развой и най-добре знам по кое време и къде съм съумял. Няма човек, който непрекъснато да е успявал. Но постоянно съм бил в равновесие със себе си – знам мястото си в българската музикална просвета, запазил съм способността да се развеселявам на непознатия триумф. Винаги мога да кажа: „ Ето, този тук е съумял! ” Това ми дава самочувствие.
Нашият посетител
Павел Герджиков е оперен артист, режисьор и възпитател. Роден е на 21 май 1938 година в Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова – звезда на Народния спектакъл при започване на ХХ в., родственик на Петко Славейков. По линия на Герджиковия жанр той е обвързван с доста интелектуални семейства: с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му – Иван Герджиков, е народен представител в Първото национално заседание на Източна Румелия. Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 функции като солист, осъществил е десетки постановки като режисьор. Добре прочут е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни оценки: ордените “Стара планина ” и “Св. св. Кирил и Методий ”, премиите “Марин Големинов ”, “Златен будилник ” на БНР.
За празника на братята Кирил и Методий беседваме с него за глобализацията, положението на българската просвета преди и след измененията и по какъв начин да съхраним езика и идентичността си.
– 24 май е един от най-светлите ни празници. И въпреки всичко – един тежък въпрос: застрашени ли са от претопяване българският език и просвета?
– Да застрашени са, в случай че не се противим на неизбежната глобализация. А ние можем да се противим единствено в случай че се равняваме с останалите нации и страни със личното си творчество литературно, спектакъл, кино, музика, опера и така нататък Ако спрем да обръщаме внимание на сериозното, на задълбоченото, на изисканото, на класическото, са застрашени и неизбежно постепенно ще изчезнат. Както се споделя, корабът потъва по разписание.
– Вчера изпратихме огромната оперна певица Христина Ангелакова. Вие бяхте ли на опелото?
– Бях, да, несъмнено. Изпратих я, Бог да я елементарни. Много ми е мъчително за нея. Българският оперен спектакъл загуби едно от огромните си оперни имена. Ние сме съвсем от едно потомство и още едно огромно дърво от моята гора падна и аз се усещам ограбен и… не мога да намеря точната дума. Не знам къде отива човек, когато напусне неверната земя, само че където и да е, й поисквам душата й да е спокойна.
– Вие сте живата история на оперната музика в България. Публиката Ви познава като артист, режисьор и учител. Кой беше мигът, който насочи пътя Ви към музикалното занятие?
– Благодаря Ви, че ме наричате „ жива история ”, само че аз съм „ история ” просто като очевидец и участник в музикалния развой от началото на 60-те години. Завърших гимназия през 1956 година, незабавно постъпих в Музикалната академия и още от 1962 година започнах работа в Софийската опера. Занимавах се с оперна, камерна и кантатно-ораториална музика, имах рецитали със симфонични оркестри – в меси, оратории, симфонии. Още 30-годишен започнах преподавателската си активност в Музикалната академия. Като дете, родено в Кърджали, в детството не съм имал опция да отивам на спектакли. Моята връзка с музиката бяха радиото и грамофона. Още на 5-6 години започнах да уча цигулка и пиано с частен преподавател. Не се откъсвах от радиото, слушах Тито Скипа, Зара Леандър… Към 10-годишна възраст към този момент бях сигурен, че ще бъда на сцена – с баба актриса и майка учителка; татко ми беше следвал архитектура, лелите ми бяха учили в Германия и Франция. Растях в културна среда, където се говореха непознати езици. Макар и рядко, в Кърджали гостуваха огромни музиканти: помня цигуларката Недялка Симеонова, Васил Чернаев, квартет „ Лечев ”. Гостуваха Софийската и Пловдивската опера. А аз пеех в хор, свирех на цигулка, участвах в самодейна оперета. Завърших с отличен триумф гимназия и ми дадоха стипендия да последвам минно инженерство в институт „ Бауман ” – Москва, само че аз отхвърлих. Веднага би трябвало да кажа, че от мен щеше да излезе най-некадърният инженер. На своя глава се приготвих за Музикалната академия и ме одобриха.
– Как се разви кариерата Ви, кои бяха учителите Ви в огромното изкуство?
– Докато съм жив ще помня моите преподаватели: професорите Драган Кърджиев, Анна Тодорова, Илия Йосифов, Стоян Джуджев, Благой Мавров, Любомир Пипков. Тогава ректор беше проф. Марин Големинов, познавах проф. Панчо Владигеров, общувах с огромни имена – проф. Христо Бръмбаров, проф. Георги Златев-Черкин. Като студент дебютирах в операта на Л. Пипков „ Янините девет братя ” – изиграх ролята на Георги Грозника (най-стария брат, макар че бях най-млад). Наскоро имаше нова премиера на тази творба – с нея Националната ни опера се показа в Большой спектакъл. Беше ми прелестно да видя новата режисура и се учудих каква храброст съм имал в миналото, с цел да изляза в тази роля… След дипломирането се явих на прослушване в Щатсопер в Берлин. На другия ден се явих в Лайпциг, където ми споделиха, че незабавно ще ме назначат, само че аз взех решение да си помисля. Като се върнах в Берлин, ми се обадиха от Комишеопер, чийто началник ме беше чул и ми предложи да бъда стажант там. На идната година се разгласи конкурс в Софийската опера и аз бях признат в състава. Оттогава до през днешния ден не съм скъсал с операта – 30 години като артист и режисьор, а през днешния ден участвам в нея посредством студентите си.
– Как един артист се насочва към режисурата?
– Отидох към режисурата посредством преподавателската си работа по актьорско майсторство. През 70-те години бях извънредно претрупан с оперните си изяви: по пет пъти на седмица пеех в спектакли, на всеки два месеца играех нова роля. Имал съм случай една роля да пея на три езика: на италиански, немски и съветски. Отначало показвах на студентите, само че скоро разбрах, че не би трябвало да демонстрирам, а единствено да изяснявам. Работил съм с Вили Цанков – извънреден режисьор. Той също не показваше. Осъзнах, че би трябвало да отправям артиста и той самичък да търси формата, интонацията, подтекста. Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са доста разнообразни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на артиста с режисьора постоянно има съпротива: би трябвало време, с цел да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо персонално, а се пробва да осъществя концепцията, която е в главата му. Заедно би трябвало да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са групови изкуства: дори и най-гениалната партитура няма никаква стойност, в случай че стои в чекмедже. Творбата би трябвало да бъде осъществена на сцена, само че кой е виновен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите… Ако имаше прераждане, отново бих се занимавал с това изкуство – един изобилен развой – като вселената и божественото ентусиазъм.
– Имате ли обичана роля?
– Обичам оперната хармония на Моцарт. Аз съм българският артист, който е изпял най-вече Моцартови функции, неведнъж и на разнообразни езици: в „ Сватбата на Фигаро ”, „ Дон Жуан ”, „ Отвличане от Сарая ”, „ Така вършат всички дами ”, „ Вълшебната флейта ”, „ Бастиен и Бастиена ”, „ Коронационна меса ”, „ Реквием ”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и съветски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.
– Припомнете някои от най-емблематичните спектакли през 60-те, 70-те, 80-те години.
– В този интервал Софийската опера беше в апогея си. Тя беше ансамблов спектакъл от звезди! Трупата беше канена в доста столици и оперни центрове. Участвал съм в много гастроли, изключително що се отнася до съветския репертоар: „ Хованщина ” и „ Борис Годунов ” от Мусоргски, „ Княз Игор ” от Бородин, „ Евгений Онегин ” от Чайковски, „ Златното петле ” от Римски Корсаков… Още като млад актьор през 60-те години гостувах в Париж – играхме „ Княз Игор ” в „ Театър дьо Шанз-Елизе ”. А в Москва участвах в „ Антигона 43 ” на Л. Пипков и в „ Пепеляшка ” от Росини. Тогава представихме „ Дон Карлос ” и „ Отело ” с присъединяване на Райна Кабаиванска и Никола Николов. През годините имах щастието да бъда сътрудник с ярки звезди от предходното потомство, както и с мои връстници: Любомир Бодуров, Димитър Петков, Александрина Милчева, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Надя Афеян, Юлия Винер, Лиляна Барева, Галя Йончева, Стоян Попов, Павел Куршумов, Асен Селимски. С останалите живи се виждаме постоянно и пазим най-топли усеща! Годините ни са съществени, времето издрасква лицата ни, само че значимото е да не допускаш бръчки по сърцето си.
– Как се отнасяше властта към музикалното изкуство тогава? А в този момент? Виждате ли разлика?
– На изкуството и на операта се обръщаше особено внимание. България се гордееше пред света с оперните си артисти. Искам да направя ангажимента, че не изпитвам никаква носталгия към соца. Но не мога да отхвърлям всичко, което е било. В България с изключение на доста нелепости, стопански и идеологически неточности, се случваха и много положителни неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна тактика. Оперните театри са в рецесия, едвам оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула вложения в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един анекдот: „ Един българин попитал швейцарец: вие за какво имате адмирал, когато нямате изход на море? А той дал отговор: а вие за какво имате министерство на културата? ”
– Защо чалгата се наложи като желана музика измежду младите?
– Процесът беше нескончаем: виждате тази експанзия от медиите – чалга, реалити формати, пошли шоу стратегии, измислени ВИП-звезди. Това е непоносимо и ще докара до цялостна интелектуална и културна деградация. В множеството европейски страни се работи целеустремено за поддържане на родното изкуство – посредством законодателство и частни начинания. Най-културният министър на културата до през днешния ден продължава да бъде Георги Йорданов – абстрахирам се от политическия подтекст. И в този момент той не пропуща събитие. Защото има вътрешна нужда. През последните 20 години не съм видял нито един от сегашните министри на оперен театър или концерт. Процентът за просвета е 0,5. Най-ниският в Европа. Докога?
– Помните ли, че в края на 20-век народът ни уточни преди всичко българската оперна популярност като най-голямото ни постижение?
– Днес нещата са извънредно занемарени. Целият ни живот от заран до вечер е облъчен от Путин, Ердоган, Тръмп, мигранти, естествени катаклизми, убийства и произшествия, нуклеарни опасности… Е, стига толкоз. Аз не недооценявам тези рискове – от Адам и Ева светът е вървял през рецесии, само че постоянно е имало изкуство, тъй като народът е имал потребност от него. Това е модус вивенди – метод на живот! Политическата класа обаче не може да го осъзнае. Нямам никаква благосклонност към нито една велика мощ: с еднообразно съмнение и съмнение се отнасям към Москва, Вашингтон и Лондон…
– Кои имена съгласно Вас начертаха влиятелната карта с наше присъединяване на международната оперна сцена?
– Вече 10 години повеждам по стратегия „ Христо Ботев ” на БНР предаването „ Срещи, гласове, ориси ”. Правя го взаимно с музикалната редакторка Цветана Тончева. То е отдадено на историята на оперния спектакъл – от Христина Морфова до през днешния ден. Представям и известните, и не толкоз известните: има надарени артисти, които по разнообразни аргументи не са влезнали в светлината на медиите. Преди три десетилетия операта ни беше репертоарен спектакъл – всяка година се играеха по 35-40 оперни заглавия и 10 балетни. Сега форматът е стаджоне. Не мисля, че това е най-подходящият формат. Преди публиката имаше опция да се ограмотява посредством произведения от разнообразни интервали и националности. Сега репертоарното ветрило е много стеснено. Но все пак има мощни артисти, добре сложени спектакли.
– Какви качества би трябвало да има един млад реализатор, с цел да има триумф на сцената?
– Препоръчвам им да четат, да вървят на спектакъл и на изложения, да учат езици. Нека се интересуват от всичко – освен да създават красиви тонове, а посредством тях да споделят нещо. Ежедневно да си натоварват гласа. Когато пеят, да не маркират. „ Глас от пеене не се губи, а от безмълвие и маркиране ръждясва ” – това споделяше един мой професор. Важна е нотната просветеност – да придобият повече музикални сръчности. Да не разчитат толкоз на интернет, а повече да свирят, да четат, да навлизат в интердисциплинарните сфери – философия, история, кино, хармония, балет, спорт, пък в случай че щете да се занимават и с кулинарно изкуство.
– Подготвяте мемоарна книга. Какво ще прочетем в нея?
– Аз смятам себе си за младеж на сериозна възраст… Това няма да са записки, а коментарна книга за оперния живот през моя взор: наред с обективните процеси и обстоятелства, битуват и много измислени, лъжливи показа. Дразня се, че има самозвани „ експерти ”, които хабят хартия, преиначават историята. Аз съм бил участник в този развой и най-добре знам по кое време и къде съм съумял. Няма човек, който непрекъснато да е успявал. Но постоянно съм бил в равновесие със себе си – знам мястото си в българската музикална просвета, запазил съм способността да се развеселявам на непознатия триумф. Винаги мога да кажа: „ Ето, този тук е съумял! ” Това ми дава самочувствие.
Нашият посетител
Павел Герджиков е оперен артист, режисьор и възпитател. Роден е на 21 май 1938 година в Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова – звезда на Народния спектакъл при започване на ХХ в., родственик на Петко Славейков. По линия на Герджиковия жанр той е обвързван с доста интелектуални семейства: с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му – Иван Герджиков, е народен представител в Първото национално заседание на Източна Румелия. Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 функции като солист, осъществил е десетки постановки като режисьор. Добре прочут е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни оценки: ордените “Стара планина ” и “Св. св. Кирил и Методий ”, премиите “Марин Големинов ”, “Златен будилник ” на БНР.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ