Израснахме в прехода, видяхме две и двеста. Станахме малко особени

Израснахме в прехода, видяхме две и двеста. Станахме малко особени като него, малко страшни като „ Децата на царевицата “. Ту тъжни, ту въодушевени, все търсещи и недоразбрани. Приятни и непретенциозни винтидж хипстъри. Деца на прехода.
Ще се познаете в тази публикация, споделям ви. Ако пък не, значи към момента сте в гимназията, назовават ви поколението Z и аз ви изпитвам завист неистово. Но и ми е извънредно мъчително за вас, тъй като в никакъв случай няма да израснете в това, което назоваха „ прехода “.
А сходно преживяване мъчно може да се пресъздаде. Аз обаче съм саморасъл и инатлив гений и ще опитам.
Няма да ви неистина, че добре си припомням началото на прехода или че по това време съм разбирала какво става. И по-добре, тъй като май няма потребност на 30 да знам и да съм претърпяла всичко.

Помня обаче по какъв начин за мен стартира „ прехода “: с голяма и тягостна скука, която и до момента мъчително чувствам, когато попадна на парламентарния надзор.
Тогавашното „ аз “, нямащо и пет години, имаше желанието, както всеки различен ден, да си изгледа детските по Канал 1 и Ефир 2, пък след това да си поиграе с легото.
Да, имах Лего, в голяма за усещанията ми кутия, от която се сглобяваше къща. Беше купено от мистичния Кореком, по който много-много не си падах, тъй като ми носеше най-вече „ Тоблерон “, който полепва по зъбите.
Както и да е, през Онзи ден не съумях въобще да виждам детските, тъй като стартира Великото национално заседание, live, както се споделя.И не спря през целия ден, до момента в който всевъзможни чичковци се разправяха от тв приемника, а нашите се гледаха недоумяващо.
Никой не знаеше да се радва ли, до момента в който за мен беше несъмнено, че никак не съм удовлетворена от неналичието на „ Барбароните “ на екрана. Но, никой не мислеше тогава за детската аудитория…

Помня още по какъв начин посредством работата на татко ми в чужбина се снабдих с 4 $ на дълги, зелени банкноти по един и просто с мен не можеше да се приказва. Тъй като, обаче, бях на 6, пристрастеността ми към картинките в дъвки „ Турбо “ и „ Лове Ис “ (демек Love Is, същият принцип като цигарите „ Море “) надви в мен и изгубих дни в неистови опити да заменя доларите за 100% захар и оцветители в кварталните лафки.
Тогавашните лафки не са като сегашните и даже някои да са били оранжеви, това е чисто съвпадане.
Те бяха едни ламаринени кутийки с лицето на нормално къдрава вуйна, което се подава през малко прозорче. И тези всичките лели до една не се съгласяваха да изиграят ролята на обмен бюро. Чудя се дали бяха прекомерно почтени или ги е било боязън да не се се гътна неуместно от преяждане с вафли „ Куку-Руку “.

В учебно заведение нещата вървяха добре. Преходът ме отърва от длъжностите „ чавдарче “ и „ пионерче “ и вместо това се съсредоточихме да се караме дали Take That или East 17 са по-яки.
А след това всички станахме гръндж металисти с кубинки или XL остарели ризи от татковци и дядовци. Беше времето на Дисни, филмите „ Аладин “ и „ Цар Лъв “ и последвалите ги албуми със стикери. Брилянтен метод да изкараш пари от деца.
Никой в никакъв случай не закусваше, с цел да можем в междучасието да си купим заветното пакетче от 6 лепенки, 5 от които наложително ни се повтаряха. Беше времето и на Мак Доналдс, който се купуваше за премия, без на някого да му е хрумвало, че може да е нездравословен или че сандвичите са способни да живеят личен живот отвън ледник няколко години. Все отново съм жива и си останах слаба, популярност богу.
Липсата на всевъзможни мобилни устройства и интернет, направи детството ни забавно. Въпреки купонната система, макар режима на тока и Жан-виденовата зима.
Знаете ли, аз бях на един от тези грандиозни митинги, в които викахме „ Кой не скача, е червен “.Присъствието ми тогава, несъмнено, се дължи на друга история, тъй като децата на 12 не бяха измежду преобладаващите симпатизанти на митинга.
По това време модерната пристрастеност беше събирането на миришещи листчета и претекстът да разполагаме с неповторими такива заведе мен и моята най-хубава другарка в Меката на миришещите тефтерчета – площад Славейков.
След като се ровихме часове на ред в асортимента над и под сергиите, тръгнахме да хващаме трамвая за у дома. Бързахме, тъй като никой не подозираше, че безпризорно се разхождаме надалеч от родния квартал, нито пък че харчим пари за безспорни нелепости.
Точно тогава видяхме, че няма да се прибираме с трамвая, а с тълпи от хора, ходещи по релсите. Вписахме се добре в шествието, без да ни е доста ясно какво аджеба става.
Наложи се да походим най-малко час, тъй като първите трамваи, които си проправиха път, даже не спираха, а по стъклата бяха налепени човешки задници и бузи. Все отново се качихме на едно от тези транспортни средства, само че малко по-късно се оказа, че всичките ни старания са били напразни.
А после… във вестниците гръмна слуха, че миришещите листчета са пропити с опиати и нашите съзнателни родители изхвърлиха задачите ни огромни сбирки.
С тази моя другарка имахме и други инциденти.
Много обичахме да вървим по басейни, ето за какво един ден се вдигнахме и отидохме до комплекс Спартак, много надалеч от тогавашното ни местообитание.

Разбира се, съгласно нашите се мотаехме в квартала, както правеха нормално децата, когато нямаше компютри. Лошото пристигна, когато майката на приятелката ми ни чакаше на вратата, когато се прибирахме и най-безпощадно прерови раниците ни, цялостни с мокри бански и кърпи. Шаш и суматоха. В отчаянието си стигнахме до нелепата история за това по какъв начин сме плажували на Перловската река.
Около и след милениума безобидните детски случки започнаха да включват от ден на ден и повече алкохол, цигари, домашни купони и нощни заведения. Родителите се лъжеха за „ здравей “ и „ здрасти “ и медицински бележки се пишеха на конвейр.
Аз самата имах обилие от почерци и бях доста търсена в изписването на диагнози, вариращи от ОВИ до тежък пулпит.
Повечето избягали от учебно заведение се подвизавахме най-безцеремонно в кафетата на 10 метра от гимназията, пляскахме белот и ядяхме сандвичи Кенар за 50 стотинки. Рай.
Бяха и златните години на водка „ Флирт “, както и на микса водка с джин за левче в „ Индиго “.
В нощните клубове в Студентски град се влизаше и с транспортната карта на дядо ми. Стоеше се до сутринта, нямаше пари за таксита и всеки чакаше да пуснат първия 94 за центъра.
Ако пък се случеше нечии родители да духнат на село, апартаментът незабавно бе пренаселван и опустошаван от подивели младежи. Малко по-късно Ъпсурт прогласиха набор 85 за положителни деца. Не знам дали бяха прави…
И някъде посред кофти водката и нерядко компот за разредител, пристигна интернетът с целия си искра.Дойдоха мобифоните, огромни колкото дамска чанта. В началото, несъмнено, те бяха съвсем напълно ненужни, тъй като никой не можеше да си разреши повече от 10 смс-а на месец. За позвънявания даже не приказваме – „ Ако ти клипна един път – да, два пъти е не “.
На Попа все някой се опитваше да откри закъсняващите си другари чрез Булфон карта и доста, доста бърз диалект в слушалката. А когато въпреки всичко интернетът заживя по домовете, към този момент можехме да си изпращаме смс-и онлайн. Какво благополучие. Е, единствено до 100 признака, само че какво като получиш 25 разпокъсани смислово известия. Сигурна съм, че по този мотив се появи и песента на Слави „ Пратих 100 есемеса, кажи къде са… “.
Купуваха се предплатени с мегабайти карти и се висеше в IRC до обратен тласък.
Така се бяхме вманиачили, че в петък вечер си тръгвахме от кръчмите в 10, с цел да пием цяла нощ пред екрана на чата. А компютрите бяха с 32 MB RAM, събираха по 5 емпетройки в себе си.
То не беше и болежка за умиране, тъй като една ария се теглеше по 40 минути. Модемите бяха шумни, каквито бяха и свадите с дуплекса. Но няма значение, към този момент бяхме хай тек.
Израснахме в прехода, видяхме две и двеста. Станахме малко особени като него, малко страшни като „ Децата на царевицата “. Ту тъжни, ту въодушевени, все търсещи и недоразбрани. Приятни и непретенциозни винтидж хипстъри. Деца на прехода.
Обаче към този момент не сме дребни. Да кажем, че сме още млади, най-малко аз от известно време по този начин увещавам себе си. Видяхме хубавото и неприятното от двата свята, а това съгласно мен ни дава преднина.
Не единствено че знаем каква е връзката сред молив и аудио касета и че митичната икона на бутона Save в действителност изобразява дискета.
Знаем, че човек не е наложително да е entrepreneur и да работи в старт-ъп компания. Или в никакъв случай да не хапва баница, в случай че не е био, веган и без глутен.
А най-важното е, че към този момент сме живели без цялата тази технология и когато пристигна зомби апокалипсиса – ще се спасим.
Другите да му мислят.

Автор: Хрис Караиванова

Снимка: Даниел Бонев

Инфо: Бгспомен