Тайнственият разказвач -
Изморих се и седнах на една празна скамейка в градинката до черквата „ св. Седмочисленици “. Само че, слънцето внезапно разбута тъмните облаци, протегна лъчите си и по този начин злобно ме напече, че на часа се реалокирах другаде. Сянката върху нея падаше от плътната снага на черковната постройка, досами гроба на Каравелов. Място, около което толкоз постоянно минаваме, че към този момент дори не виждаме черния мрамор, надписа и оградата. Настаних се и погледнах часовника си, с цел да съм сигурен, че няма да закъснея за идната ми среща на площад „ Славейков “.
Пред мен се изправи един ярък контур. Висок, възрастен човек, с къса бяла брада, дълга бяла коса вързана откъм гърба на опашка. Връхната му дреха бе също бяло, остаряло ленено сако, наметнато върху светлосиня риза. Панталонът: - гълъбово тъмносив, добре изгладен. Човекът някак внезапно ми подсети на учителя Дънов. Беше почти същия като лъчение, най-малко от това, което съм виждал на фотографии, а и съвсем целият облечен в бяло.
Двойникът на Дънов ме погледна с тъмните си очи и ме попита общително дали е свободна останалата част на пейката. Естествено, поклатих глава утвърдително, а с ръка му показах да седне на празното място. Настанявайки се, той незабавно ме заприказва:
- Млади дребосъче, виждам, че си гледате часовника и евентуално нямате време. Както прочее и аз. Ще бъда къс. Забелязвате ли тази ниска постройка тъкмо насреща?
- Да, май е единствената оживяла да не е съборена или да е надстроена всред високите калкани от двете и страни.
- Така, по този начин. А знаете ли защо е била?
- Не съм сигурен. Всъщност, седнахте до верния човек - споделих го само с вяра да стопя дефинитивно разликата в годините ни - Винаги съм се интересувал и не преставам да натрупвам забавни историйки, свързани с архитектурата и ненапълно с градския фолклор. Любопитно ми е да узная какво е било предназначението на тази сграда?
- Имарет. Сиреч „ подслон “. Тази дебела сянка, хвърляна от църквата, която и в този момент ни защищава от слънцето, едно време е била същата, единствено че от джамия. Не гледайте типа ѝ сега. От мюсюлмански храм е модифициран в църква, с помощта на този човек зад нас (говорейки, “Дънов “ уточни Каравеловият гроб).
А изначално, това красиво създание е изникнало от чертежите на османския проектант Синан - родопчанин, неизвестно по какъв начин стигнал до султанските палати и евентуално издигнал се заради страхотния си гений до основен имперски проектант. Успял е да построи стотина превъзходни и добре непокътнати до през днешния ден здания, мостове и други. Посещавал съм няколко от неговите джамии в днешна Турция, добре непокътнати са. Но, да се върнем на това против нас – имаретът.
При огромни празници, по-богатите мюсюлмани наложително са подсигурявали място и изхранване на по-бедните, по тази причина тази средновековна постройка, която е леко усъвършенствана през предишния век, непрестанно е приютявала големи тълпи сиромаси и им е давала нощувка и храна. Практически, не е било редно да влезнат гладни в молитвеният храм. А пък той се е смятал за основен знак на Сердика (София). Това място, на което арх. Синан е решил да бъде издигната джамията, е обвързвано и с легенда, която може и да сте чували или чели, по този начин ли е?
Отговорих му, че съм осведомен отчасти с предисторията, само че и също, че ще ми е забавно да я чуя цялата. Бях като дете, пред което някакъв безусловно инцидентен красноречив повествовател разтваря оригинала на „ 1001 нощ “. Какво пък, постоянно може да чуеш за нещо, което си пропуснал да забележиш сред редовете.
Събеседникът ми с ненаситност продължи описа си:
- Според преданието, джамията е била издигната в чест на успеха на турците при завладяването на Будапеща. Преди това, знак, че походът ще бъде сполучлив, се появил в съня на султана, който станувал с войските си край стените на града ни. На сутринта султанът разказал на везира си за видението, а той поръчал да се остави знак. Издяланият на бял камък почетен надпис за успеха е бил вграден до входа на новопостроената джамия, само че е отстранен при реконструкцията в църква след Освобождението. Към момента се пази в Археологическия музей в София, също някогашна джамия. Надписът е разшифрован от арабисти, удостоверява се и посочената там дата – през 1528г. (…осмата от времето на царуването на великия османски десети по ред, султан Сюлейман І Славни, наименуван Явуз – тоест “Свирепият “)
- Не знаех за плочата – споделих на събеседника си – безусловно ще намина през археологическият музей, с цел да я зърна. Сетих се обаче, че другото име на джамията е било “Черната джамия “- продължих аз.
- Абсолютно правилно, младежо. Цялото име на везирската джамия е “Коджа Дервиш Мехмед-пашовата джамия ”. Но в действителност е известна и като “черната “, тъй като минарето е било облицовано с витошки гранит, по-точно сиенит, а отдалече отблясъкът му е бил в черно. Между другото, минарето не е оживяло при едно от земетресенията, някъде към век след построяването. Поради това, Освобождението заварва постройката без него. Виждал ли сте първите фотоси на покрайнината, тези преди да преустроят джамията и ул. “Граф Игнатиев ”?
- Не единствено съм виждал, ами имам. Мислех, че служебният първи кмет на държавното управление след Освобождението – Мосолов е взривил минарето, както е направил с няколко други, с цел да не наподобява градът толкоз ориенталски и ненапълно недодялан. Знаете ли я тая история с останалите минарета?
- Разбира се, знам я. Александър Мосолов е направил невъзможното за една нощ - срутил е полуразрушените минарета и изоставени джамии в Сердика, употребявайки един елементарен сапьорски взвод и силата на гръмотевична стихия. Изглеждало сякаш естественото събитие е съборило всичките стърчащи кули и те са изумени от гръмотевици, само че действително това е било подкрепено и от малко барут. Останалите тук турци са вярвали, че в разрушаването няма интервенция на човешка ръка и са били уверени, че Аллах самичък е приключил тая работа. Но за “Черната джамия “ Мосолов не е правил нищо, нейното минаре още преди неговото време се е разпаднало единствено.
Освен подслон, към джамията е имало и медресе, духовно учебно заведение, от което обаче не е останало нито една тухла за удостоверение на моя роман. В непосредственост до медресето е имало и голям хан или както са го наричали по това време “Керван сарай “. А също и баня с минерална вода. За тях загатват няколко европейски пътешественици и то от разнообразни времена. Освен това, всички те са били впечатлени от светлите, чисти стаи и сносната храна.
Сараят е бил наличен от няколко страни. Този кервансарай, да знаеш момко, е бил на мястото на 6-то учебно заведение, ето там – моят „ преподавател “ сочи с ръка учебното заведение - преустройван е най-малко три пъти до момента в който стигне до този тип. А някъде по мемоари на мои съвременници би следвало да има данни за всичко това. Човек просто би трябвало да порови малко в неколцина остарели записки.
А на ъгъла против днешното учебно заведение беше нашата дребна, едноетажна къщурка. Доста паянтова, разтърсена, с покрив от едни люспести камъни върху оловна структура. Добре помня всички елементи от нестабилната бащина къща, дървените ѝ врати и ароматите на градинката откъм гърба. Впрочем, множеството неща през живота си, човек ги асоциира с миризмите. На двора имахме божури, редове шубраци с красиви рози и десетина ухаещи момини сълзи. А по-навътре имаше домати, колци с боб и лехи с огромни, черни патладжани.
Добре помня всички елементи и аромати. Домовете в махалата бяха дребни, с изгнили огради, провиснали стрехи. Местата сред къщите обаче бяха обширни – то по този начин си беше съвсем в целия град. Окаяни кални тротоари, а до тях ливади, върху които щипеха трева огромни стада биволи. Превозът беше главно с тях, тези мощни и кротки животинки шопите ги впрягаха да теглят какво ли не, а по-късно дори ги употребиха през войните да дърпат оръдията.
Загледах се в лицето на събеседника ми - не ми изглеждаше толкоз възрастен, та той разказваше с ясна памет за неща, които са били преди повече от 130 години!
- До нас имаше кафене – продължаваше да ниже мемоари индивидът с бялата коса, вързана на конска опашка – толкоз ароматно го правеха, че даже мнителните шопи, които по никакъв начин не обичаха да се охарчват, се спираха и желаеха да го пробват. Иначе оставяха добичетата си да пасат тук, на ливадата в градинката, и тръгваха по търговски гешефти надолу към остарелия пазар на площад „ Бански “, до другата джамия. Впрочем, тя също е дело на проектант Синан. Общо взето, това им беше ориентирът – от джамия до джамия.
Ето там, безусловно на 30 метра от тази скамейка, преди време стана ликвидиране. Като дете тогава бях при баба ми в двора, чухме врява и крясъци, оказа се кървясъл обир – някакъв златар от чаршията беше издебнат в тил, заклан и обран от разбойници. Тогава вестниците подвигнаха заплашителен звук. По това време ликвидиране на улицата беше нещо доста извънредно за региона.
- Тези ламаринени входове, водещи надолу под градинката виждаш ли ги? – попита ме двойникът на Учителя Дънов, като че ли ме ревизираше дали го чувам – Там чистачите на градинката и поддръжката преди прибираха маркучите и количките за отпадък, само че едно време тези входове и пространства подземен са изкопани от съветските войски след Освобождението.
Може и да е имало някакви остарели тунели. Но като цяло, подземията изпод, а и самата джамия, са били употребявани за барутни хранилища и прибиране на сандъци с боеприпаси. По-късно тази сграда е станала затвор за политически съперници на Стамболов. Може би множеството хора си мислят, че оттова иде името „ черната джамия “, само че несъмнено не е. Както споделих току що - черно поради отблясъка на гранита, пък и е било за напълно малко.
Стамболов също грубо го убиха, малко по-надолу на улица „ Г.С. Раковски “ след „ ген. Йосиф Гурко “. Не зная за какво са поставили паметната плоча пред ВИТИЗ, тъй като покушението беше много по-надолу пред празното място, което в този момент е градинка и отколе му викат “Покойникът “.
Тогава там имаше много порядъчен ресторант, „ Юнион клуб “ се споделяше. Стамболовът го нападнали от двете страни, както си седял във файтона, кълцали го с мачете, а той опитвал се да се защищити с ръце, по тази причина и двете му бяха нарязани до кокал. Горката вдовица на Стамболов дълго време държеше отрязаните му китки в една стъклена витрина на прозореца на втория етаж на къщата им (на ул. Раковски). Доста злокобна панорама беше за минувачите.
- Много видях, доста претърпях тук, млади дребосъче. А в този момент ще те оставям, имам малко работа при един часовникар на ул. „ Търговска “.
Белокосият човек стана, намести лененото си сако и постепенно потегли към ул. „ 6-ти септември “. Мина около призрачния кервансарай и изчезналата му бащина къща с двор, цялостен с ухаещи цветя.
След три или четири дни минах по същия маршрут, погледнах празната скамейка на която срещнах този красноречив повествовател. Странно, за малко време узнах от него толкоз доста история и обстоятелства, само че по този начин се бях улисал, че не съумях да го попитам даже за името. Какъв пропуск!
На ъгъла против учебното заведение се белееше уединен некролог, в което нямаше нищо извънредно. Но въпреки всичко имаше – загледах се в фотографията на него - несъмнено беше на моя събеседник от пейката в градинката!
Зачетох се най-много в датата и написаните в рамката изпод редове. Прочетох всичко най-малко три пъти, само че главата ми беше някак празна и отхвърляше да одобри написаното:
„ 30 години от кончината на … “
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или
Пред мен се изправи един ярък контур. Висок, възрастен човек, с къса бяла брада, дълга бяла коса вързана откъм гърба на опашка. Връхната му дреха бе също бяло, остаряло ленено сако, наметнато върху светлосиня риза. Панталонът: - гълъбово тъмносив, добре изгладен. Човекът някак внезапно ми подсети на учителя Дънов. Беше почти същия като лъчение, най-малко от това, което съм виждал на фотографии, а и съвсем целият облечен в бяло.
Двойникът на Дънов ме погледна с тъмните си очи и ме попита общително дали е свободна останалата част на пейката. Естествено, поклатих глава утвърдително, а с ръка му показах да седне на празното място. Настанявайки се, той незабавно ме заприказва:
- Млади дребосъче, виждам, че си гледате часовника и евентуално нямате време. Както прочее и аз. Ще бъда къс. Забелязвате ли тази ниска постройка тъкмо насреща?
- Да, май е единствената оживяла да не е съборена или да е надстроена всред високите калкани от двете и страни.
- Така, по този начин. А знаете ли защо е била?
- Не съм сигурен. Всъщност, седнахте до верния човек - споделих го само с вяра да стопя дефинитивно разликата в годините ни - Винаги съм се интересувал и не преставам да натрупвам забавни историйки, свързани с архитектурата и ненапълно с градския фолклор. Любопитно ми е да узная какво е било предназначението на тази сграда?
- Имарет. Сиреч „ подслон “. Тази дебела сянка, хвърляна от църквата, която и в този момент ни защищава от слънцето, едно време е била същата, единствено че от джамия. Не гледайте типа ѝ сега. От мюсюлмански храм е модифициран в църква, с помощта на този човек зад нас (говорейки, “Дънов “ уточни Каравеловият гроб).
А изначално, това красиво създание е изникнало от чертежите на османския проектант Синан - родопчанин, неизвестно по какъв начин стигнал до султанските палати и евентуално издигнал се заради страхотния си гений до основен имперски проектант. Успял е да построи стотина превъзходни и добре непокътнати до през днешния ден здания, мостове и други. Посещавал съм няколко от неговите джамии в днешна Турция, добре непокътнати са. Но, да се върнем на това против нас – имаретът.
При огромни празници, по-богатите мюсюлмани наложително са подсигурявали място и изхранване на по-бедните, по тази причина тази средновековна постройка, която е леко усъвършенствана през предишния век, непрестанно е приютявала големи тълпи сиромаси и им е давала нощувка и храна. Практически, не е било редно да влезнат гладни в молитвеният храм. А пък той се е смятал за основен знак на Сердика (София). Това място, на което арх. Синан е решил да бъде издигната джамията, е обвързвано и с легенда, която може и да сте чували или чели, по този начин ли е?
Отговорих му, че съм осведомен отчасти с предисторията, само че и също, че ще ми е забавно да я чуя цялата. Бях като дете, пред което някакъв безусловно инцидентен красноречив повествовател разтваря оригинала на „ 1001 нощ “. Какво пък, постоянно може да чуеш за нещо, което си пропуснал да забележиш сред редовете.
Събеседникът ми с ненаситност продължи описа си:
- Според преданието, джамията е била издигната в чест на успеха на турците при завладяването на Будапеща. Преди това, знак, че походът ще бъде сполучлив, се появил в съня на султана, който станувал с войските си край стените на града ни. На сутринта султанът разказал на везира си за видението, а той поръчал да се остави знак. Издяланият на бял камък почетен надпис за успеха е бил вграден до входа на новопостроената джамия, само че е отстранен при реконструкцията в църква след Освобождението. Към момента се пази в Археологическия музей в София, също някогашна джамия. Надписът е разшифрован от арабисти, удостоверява се и посочената там дата – през 1528г. (…осмата от времето на царуването на великия османски десети по ред, султан Сюлейман І Славни, наименуван Явуз – тоест “Свирепият “)
- Не знаех за плочата – споделих на събеседника си – безусловно ще намина през археологическият музей, с цел да я зърна. Сетих се обаче, че другото име на джамията е било “Черната джамия “- продължих аз.
- Абсолютно правилно, младежо. Цялото име на везирската джамия е “Коджа Дервиш Мехмед-пашовата джамия ”. Но в действителност е известна и като “черната “, тъй като минарето е било облицовано с витошки гранит, по-точно сиенит, а отдалече отблясъкът му е бил в черно. Между другото, минарето не е оживяло при едно от земетресенията, някъде към век след построяването. Поради това, Освобождението заварва постройката без него. Виждал ли сте първите фотоси на покрайнината, тези преди да преустроят джамията и ул. “Граф Игнатиев ”?
- Не единствено съм виждал, ами имам. Мислех, че служебният първи кмет на държавното управление след Освобождението – Мосолов е взривил минарето, както е направил с няколко други, с цел да не наподобява градът толкоз ориенталски и ненапълно недодялан. Знаете ли я тая история с останалите минарета?
- Разбира се, знам я. Александър Мосолов е направил невъзможното за една нощ - срутил е полуразрушените минарета и изоставени джамии в Сердика, употребявайки един елементарен сапьорски взвод и силата на гръмотевична стихия. Изглеждало сякаш естественото събитие е съборило всичките стърчащи кули и те са изумени от гръмотевици, само че действително това е било подкрепено и от малко барут. Останалите тук турци са вярвали, че в разрушаването няма интервенция на човешка ръка и са били уверени, че Аллах самичък е приключил тая работа. Но за “Черната джамия “ Мосолов не е правил нищо, нейното минаре още преди неговото време се е разпаднало единствено.
Освен подслон, към джамията е имало и медресе, духовно учебно заведение, от което обаче не е останало нито една тухла за удостоверение на моя роман. В непосредственост до медресето е имало и голям хан или както са го наричали по това време “Керван сарай “. А също и баня с минерална вода. За тях загатват няколко европейски пътешественици и то от разнообразни времена. Освен това, всички те са били впечатлени от светлите, чисти стаи и сносната храна.
Сараят е бил наличен от няколко страни. Този кервансарай, да знаеш момко, е бил на мястото на 6-то учебно заведение, ето там – моят „ преподавател “ сочи с ръка учебното заведение - преустройван е най-малко три пъти до момента в който стигне до този тип. А някъде по мемоари на мои съвременници би следвало да има данни за всичко това. Човек просто би трябвало да порови малко в неколцина остарели записки.
А на ъгъла против днешното учебно заведение беше нашата дребна, едноетажна къщурка. Доста паянтова, разтърсена, с покрив от едни люспести камъни върху оловна структура. Добре помня всички елементи от нестабилната бащина къща, дървените ѝ врати и ароматите на градинката откъм гърба. Впрочем, множеството неща през живота си, човек ги асоциира с миризмите. На двора имахме божури, редове шубраци с красиви рози и десетина ухаещи момини сълзи. А по-навътре имаше домати, колци с боб и лехи с огромни, черни патладжани.
Добре помня всички елементи и аромати. Домовете в махалата бяха дребни, с изгнили огради, провиснали стрехи. Местата сред къщите обаче бяха обширни – то по този начин си беше съвсем в целия град. Окаяни кални тротоари, а до тях ливади, върху които щипеха трева огромни стада биволи. Превозът беше главно с тях, тези мощни и кротки животинки шопите ги впрягаха да теглят какво ли не, а по-късно дори ги употребиха през войните да дърпат оръдията.
Загледах се в лицето на събеседника ми - не ми изглеждаше толкоз възрастен, та той разказваше с ясна памет за неща, които са били преди повече от 130 години!
- До нас имаше кафене – продължаваше да ниже мемоари индивидът с бялата коса, вързана на конска опашка – толкоз ароматно го правеха, че даже мнителните шопи, които по никакъв начин не обичаха да се охарчват, се спираха и желаеха да го пробват. Иначе оставяха добичетата си да пасат тук, на ливадата в градинката, и тръгваха по търговски гешефти надолу към остарелия пазар на площад „ Бански “, до другата джамия. Впрочем, тя също е дело на проектант Синан. Общо взето, това им беше ориентирът – от джамия до джамия.
Ето там, безусловно на 30 метра от тази скамейка, преди време стана ликвидиране. Като дете тогава бях при баба ми в двора, чухме врява и крясъци, оказа се кървясъл обир – някакъв златар от чаршията беше издебнат в тил, заклан и обран от разбойници. Тогава вестниците подвигнаха заплашителен звук. По това време ликвидиране на улицата беше нещо доста извънредно за региона.
- Тези ламаринени входове, водещи надолу под градинката виждаш ли ги? – попита ме двойникът на Учителя Дънов, като че ли ме ревизираше дали го чувам – Там чистачите на градинката и поддръжката преди прибираха маркучите и количките за отпадък, само че едно време тези входове и пространства подземен са изкопани от съветските войски след Освобождението.
Може и да е имало някакви остарели тунели. Но като цяло, подземията изпод, а и самата джамия, са били употребявани за барутни хранилища и прибиране на сандъци с боеприпаси. По-късно тази сграда е станала затвор за политически съперници на Стамболов. Може би множеството хора си мислят, че оттова иде името „ черната джамия “, само че несъмнено не е. Както споделих току що - черно поради отблясъка на гранита, пък и е било за напълно малко.
Стамболов също грубо го убиха, малко по-надолу на улица „ Г.С. Раковски “ след „ ген. Йосиф Гурко “. Не зная за какво са поставили паметната плоча пред ВИТИЗ, тъй като покушението беше много по-надолу пред празното място, което в този момент е градинка и отколе му викат “Покойникът “.
Тогава там имаше много порядъчен ресторант, „ Юнион клуб “ се споделяше. Стамболовът го нападнали от двете страни, както си седял във файтона, кълцали го с мачете, а той опитвал се да се защищити с ръце, по тази причина и двете му бяха нарязани до кокал. Горката вдовица на Стамболов дълго време държеше отрязаните му китки в една стъклена витрина на прозореца на втория етаж на къщата им (на ул. Раковски). Доста злокобна панорама беше за минувачите.
- Много видях, доста претърпях тук, млади дребосъче. А в този момент ще те оставям, имам малко работа при един часовникар на ул. „ Търговска “.
Белокосият човек стана, намести лененото си сако и постепенно потегли към ул. „ 6-ти септември “. Мина около призрачния кервансарай и изчезналата му бащина къща с двор, цялостен с ухаещи цветя.
След три или четири дни минах по същия маршрут, погледнах празната скамейка на която срещнах този красноречив повествовател. Странно, за малко време узнах от него толкоз доста история и обстоятелства, само че по този начин се бях улисал, че не съумях да го попитам даже за името. Какъв пропуск!
На ъгъла против учебното заведение се белееше уединен некролог, в което нямаше нищо извънредно. Но въпреки всичко имаше – загледах се в фотографията на него - несъмнено беше на моя събеседник от пейката в градинката!
Зачетох се най-много в датата и написаните в рамката изпод редове. Прочетох всичко най-малко три пъти, само че главата ми беше някак празна и отхвърляше да одобри написаното:
„ 30 години от кончината на … “
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ