Изповеди на бягащи от фронта руски войници: Знаем, че ръцете ни са в кръв до лактите
Измина повече от година от началото на мобилизацията в Русия. През септември 2022 година военното управление даде обещание на бойците ветерани работа в тила и бързо завръщане вкъщи - и двете обещания се оказаха неистини. Необучените наборници се употребяват като „ пушечно месо “ и единственият метод законно да прекратят службата си е в случай че бъдат ранени или убити на фронта. При тези условия доста хора мислят за бягство, макар че единствено малко на брой подхващат сходна крачка - хората са уплашени и комплицирани. The Insider беседва с трима съветски бойци, решили да избягат, които описаха какво ги е предиздвикало да подхващат тази стъпка и за какво бягството е по-лесно, в сравнение с наподобява на пръв взор.
Денис. На 27 години. Преди мобилизацията е търговец
„ 150 души гинат в гората “
Знаех, че ще има готовност още през август. Защото имам доста другари от учебно заведение и от детството, които работят в структурата от „ три букви “ (ФСБ – бел.ред.). Мислех да напусна страната, само че приятелите ми споделиха, че няма да мога, сякаш тъй като през 2018 година, по време на Световното състезание, служих в съветската армия. И в този момент, ме споделяха другари, в случай че отида на летището или на границата, незабавно ще ме задържат и ще ме пратят да послужвам в пехотата. И там ще попадна „ в общата месомелачка “. Затова ме убедиха да отида да послужвам по контракт в отделение, където ще имам късмет да оцелея. Според тях възможностите са сред 30 и 50%.
Така благодарение на един прочут се озовах в армейските специфични елементи. Аз самичък се смятах за наемник. Подписах контракта и едвам по-късно разбрах, че всички контракти са удължени до края на войната. Тогава моят свят се взриви. Първоначално ни дадоха обещание, че ще имаме три месеца подготовка: физическа, психическа. Но в действителност нищо от това не се случи. Аз самият имах някаква подготовка, тъй като в мирния си живот се занимавах със страйкбол и пейнтбол, ходех на походи в гората. Но дружно с мен имаше доста елементарни цивилни момчета, които въобще нищо не умееха да вършат.
После ни споделиха, че ще служим повече или по-малко безвредно през целия период на контракта и няма да попадаме в директен спор с съперника. Но в последна сметка бяхме изпратени на самия фронт - да работим с иноформатори и с граничната работа на ФСБ. Поставиха ни задания: ето ви опорен пункт или избран сектор, който би трябвало да щурмуваме, да го нападаме с артилерийски огън, танков огън, с други думи – по всевъзможен вероятен метод. Няма значение по какъв начин. Спаси ни само нашият пълководец, който разбра, че в действителност си има работа с цивилни жители и самичък пое повече от поставените ни задания. Но имах няколко смъртоносни челни конфликта. Все още не знам дали съм умъртвил някого тогава – не видях нито тяло, не чух никакви писъци.
Но знам, че ръцете ми не просто са в кръв,те са до лактите в кръв
Преди аз бях координатор на интервенциите с дронове. Повече от нашите интервенции провеждахме благодарение на безпилотни самолети. Операторът на дрона снима всичко и споделя къде тъкмо да се стреля, а аз предавах по радиостанцията на медиатора напътствията къде да насочва артилерията. И по-късно следих по какъв начин пред очите ми избухват землянки, съоръжение и всичко останало.
Трудно е да се преброят, само че евентуално повече от хиляда души са починали вследствие на нашите офанзиви.
Опитах се да се дистанцирам оптимално от протичащото се. Не възприемах съперника с оръжие против мен като избрана персона. Основната ми мисъл беше, че просто би трябвало да послужвам като боец за избран период. Освен това управляващите ни споделиха, че сме изправени пред терористи, укронази, нашественици. Като цяло хората стартират да се замислят против кого се бият едвам когато самите те се сблъскат с проблеми – когато си ранен или нарушават подписания с тебе контракт. Осъзнаването за какво съм пристигнал пристигна по- късно.
В началото станахме очевидци на доста издевателства над военнопленниците както от страна на руснаци, по този начин и на украинци. Имаше доста ответни дейности. Например, видеха ли украинците, че пленниците им опонират за нещо, ги прострелваха в краката. Последваше мигновена реакция от страна на СБУ – те бяха просто по-добре готови, имаха по-добра екипировка, можеха просто да отидат в тила, да заловен някой латентен за врата и да стартират да издевателстват над него.
Най-много загуби търпят ротите " Буря ". Аз самичък видях какъв брой хора са изгубили - 150 души в някаква шибана гора или пункт, с повърхност към 50, 100, 200 метра. Разпуснатостта и невниманието също водят до загуби. Хората се връщат от отпуск и считат, че са измамили гибелта. Но внезапно се появяват Т-72 и просто изравняват всичко със земята.
Не приказвам за мобилизираните. Те могат просто да умрат за три дни в гората или в окопите. Хората могат да лежат с отворени рани на студа с дни,
да кървят и да умрат по време на превозване
За разлика от нас, врагът може да изпрати превоз, с цел да прибере даже един или пет потърпевши. Но при нас всичко се прави от персоналния състав, хора, които въобще не са готови и не знаят какво да вършат. Например 20 подготвени чиновници от Силите за специфични интервенции могат да създадат 10-километров пробег и по-късно да схванат, че всички те са ранени. Но мобилизираните с тяхната подготовка няма да могат да създадат пробег даже от 200-300 метра. Затова имаме толкоз огромни загуби.
В нашата част не можеше да става и дума за плен. Веднага ни споделяха - правете каквото желаете, само че не се оставяйте да бъдете хванати. Има доста видеоклипове на вагнеровци, които „ излизат от играта “, те просто взривяваха граната до главите си. Казваха ни, че гранатата просто те изключва от сървъра. Напускаш този свят, без да изпитваш болежка.
Ако би трябвало да обобщя, има единствено няколко индивида като мен. Малцина са тези, които са решени да се качат на ските и да зарежат всичко - фамилии и дом - и да избягат. Мнозина се пробват да се скрият, само че щом те или техни близки стартират да звънят и да ги търсят, се връщат. Разбрах, че трябваше да се измъкна, още когато подписах контракта и се оказа, че той е продължен до края на войната. Но като заех позицията, започнах да очаквам подобаващия миг. Първоначално съществува концепция, че въпреки всичко може да се опитате да се измъкнете до момента в който сте в отпуска след приключване на контракта. Но не се получи.
Бях контузен и ми дадоха отпуск за 15 дни, след които взех решение да не се връщам. Търсиха ме, първите дни звъняха на околните ми и на всички познати, питаха къде съм. На 11-ия ден позвъняванията стопираха и просто дойдоха у дома. Почукаха на вратата, закриха шпионката и без да се показват споделиха: „ Излезте, знаем, че сте там “. После си потеглиха.
Снимката ми беше отпечатана и окачена в целия регион.
По това време взех решение да се свържа с организации, които оказват помощ на мобилизирани да изоставен фронта - в моя случай беше планът „ Разходка през гората “. Писах им и ги попитах какъв брой време би трябвало да се укривам, с цел да се спася от връщане на фронта. Казаха ми, че ще ме потърсят. Проблемът на Министерството на защитата е, че няма доста пари за външно наблюдаване и по тази причина след известно време наблюдението става лимитирано. Приятели от офиса ми споделиха по кое време ще има дребен времеви откъслек, в който ще мога да избягам. Така и стана.
Знам, че е доста неуместно и смешно, само че се съветвах и с някои приятели, свързани с властта. И те ми споделиха - не се опасявайте от нищо, продължете да си карате ските и се пробвайте да напуснете страната.
Сега съм надалеч, на различен континент. Но знам от опит, че когато съветските специфични служби мълчат, в идващия миг отстраняват хора. Така че към момента не се усещам в сигурност.
Що се отнася до хората, които желаят да избягат от войната, те би трябвало да схванат, че това е игра ва банк и е доста сложна. Но в случай че би трябвало да бъдем почтени, мислите за бягство от фронта спохождат всички мобилизирани, които са били излъгани и оставени на фронта. Просто единици се вземат решение да играят ва банк.
Александър. На 36 години. Преди мобилизацията е работил като IT експерти
„ За мен през цялото време въпросът беше по какъв начин и по кое време да дезертирам. “
Бях е мобилизиран през септември 2022 година Повиквателната си получих от отдел " Човешки запаси ". Сутринта наш представител беше извикан в районния боен комисариат да получи призовките, с цел да ги връчи на всички, които са на работа. Той нямаше избор да не ги връчи, а аз нямах избор да не я приема.
Първото нещо, което почувствах беше потрес. После ужасът от идното. Разбрах какво ме чака: видях доста клипове, прочетох доста истории. Бих желал да предотвратя това, да напусна Русия. Но към този момент беше прекомерно късно. Огромни тапи имаше на границата с Грузия. И даже нямах паспорт. Оставаше единствено да се надяваме, че всичко ще се подреди. Като мене имаше доста хора.
Назначиха ме за асистент картечар. Първите две седмици ни оформяха документите. След това стартира образованието – доктрина и процедура на полигон. Теорията беше още по устава от руско време. Но образованието на полигон към този момент се организираше от експерти, които са били във всички горещи точки. Имаха добра подготовка, в действителност имаха избрани умения. Това си личеше от пръв погледа, само че и от реакциите и от дейностите им. Учеха ни по какъв начин да щурмуваме постройка, на вярно захождане, по какъв начин вярно да се движим сред прилежащи здания.
През ноември ни изпратиха на фронта. Докараха ни съоръжение на военно летище и със аероплан – право в Крим. И оттова, на камионите КамАЗ, до мястото на дислокация – беше някакво малко селце. Там всички ни събраха на едно място в някакъв локален клуб.
Всички се притесняваха за сигурността - споделиха: „ Не използвайте телефони “
През първите няколко дни никой не знаеше безусловно нищо. Просто беше някакъв призрачен сън и цялостно недоумение къде сме и какво би трябвало да вършим. После стартира да се появява информация - оказа се, че сме надълбоко в тила. Отначало ни споделиха, че задачата ни е да се пазим, с цел да не пристигна някой да ни взриви. След това имаше дребни задания, свързани с благоустрояването: оправяне на осветлението, боядисване на нещо или разчистване на гробището.
В началото на 2023 година се озовахме на първа линия. По това време работех в централата - появи се опция: имаха потребност от експерт, който може да обработва документи на компютър - и аз се възползвах от нея. Затова се озовах не в предните окопи, а на 70 метра от фронтовата линия.
Докато работех в централата, се наслушах на какви ли не неща. Например, със знанието на офицерите на бойците бяха дадени дефектни пускови установки. Говореха доста за грабежи и мародерства край Киев. Аз самият видях по какъв начин бойци от нашата част крадяха изоставени коли, мотоциклети и мотопеди. И на тях се слагаха черни номера — военни. Когато бях там хора от полка изнасяха хладилници и друга битова техника от къщите.
В нашия батальон съвсем всички бяха мобилизирани, като се изключи няколко офицери. Мнозина разбираха, че не водят война с никакви фашисти, само че не говореха за това. От другата страна са елементарни хора, които пазят своите територии.
Шест месеца по-късно, към юни, бяхме преместени в Бахмут. По това време градът към този момент е високомерен. И даже бойците на ЧВК „ Вагнер “ към този момент ги нямаше. Те просто се бяха отбравили към Ростов на протест, там по-късно ни трансферираха и нас.
По това време към този момент не бях в щаба, а в медицинския взвод като санитар. Не устоях психически в щаба - слушах всичко, за което говореше управлението. Големи идиотщини. Представете си, че седите до Скабеев и Соловьов - по през целия ден, непрекъснато, 24/7. И виждате тези лица...
Вече не можех психически да устоявам на нелепостите, които ръсеше управлението в щаба
Затова се захванах с евакуацията на ранените. А най-близките окопи от предна линия се намираха единствено на 30 метра. Ранените първо бяха изваждани от окопите от техните приятели, след което ги пренасяхме на „ безвредно “ място, оказвахме им първа помощ и ги транспортирахме по-нататък.
Мисълта, че би трябвало да избягам, се породи от момента, в който получих призовката. Но по какъв начин би могло да стане това? Като цяло би трябвало да се подготвите психически за това и несъмнено да имате пари. Нужен ви е единствено паспорт. В началото въобще не можех да се отдалеча от фронтовата линия. Но даже там хората бягаха.
За да стигнеш до границата и да я преминеш ти е нужна една седмица. След два дни ще бъдеш разгласен за търсене. На фронта единственият ти късмет е да се премине предната алена линия, т.е. да се предадеш. Но това е доста рисково. Освен това дистанцията от предните позиции до алената линия нормално се минира и се следи с дронове. Могат просто да ви гръмнат, като ви сбъркат с шпионин или пакостник. Единственият легален метод да напуснеш фронтовата линия е да се отдалечиш най-малко на 300-та или 200-та метра от нея, или да си на възраст 50–60 години.
Затова взех решение да избягам по време на отпуск. Още преди да ме пуснат в отмора бяхме в регион, където можеше да се употребява интернет и започнах да диря съответни организации, които оказват помощ в такива случаи и в последна сметка просто следвах техните указания.
Никой не знаеше, че ще дезертирам, даже околните ми родственици. Те към момента не знаят къде съм и какво се случва с мен. Става въпрос за моята сигурност - тъй като към момента съм в заплаха. След бягството ми идваха хора при околните ми и то освен от полицията. Имаше даже публични лица. Казваха, не се тормозете, всичко ще бъде наред с него - значимото е да се върне, всички ще го приемем, всичко ще бъде наред.
В днешно време камиони от време на време паркират покрай дома ми. Никой от съседите няма такива коли. Те просто идват и стоят там.
Но това, което желая да кажа е: в случай че мислите дали да дезертирате или не, то отговорът е еднопосочен - би трябвало да го извършите. Иначе ще съжалявате, че не сте го създали. За мен въпросът постоянно е бил по какъв начин и по кое време да направя това. Тук, където съм, е различен свят. Не този, показан по Канал 1. Тук е доста хубаво.
Олег. 32 години. Преди мобилизацията работи като архитект
Вместо да ни приготвят, ние просто копаехме дупки и по-късно ни пратиха на фронта, с цел да разчистим нивите
Преди 24 февруари 2022 година имах доста проекти. Светът е разграничен на преди и след. Исках да си потегли незабавно. Кандидатствах за чуждестранен паспорт, само че на границата ме върнаха. Помислих си, добре, ще опитам още веднъж по-късно. И през септември донесоха призовка в къщата на майка ми. Реших, че просто няма да последвам дневния ред. Просто ще платя санкцията. И ще заживея на село.
Някак си не си помислих незабавно, че просто би трябвало да отида в Грузия - всички бяха на ръба и не можех да изоставя ей по този начин родителите си незабавно. Освен това те просто желаеха да отида на война. Минаха две седмици, качих се в метрото, минах през турникета, двама служители на реда пристигнаха при мен и споделиха, че системата за лицево различаване е работила:
„ Записали сме ви като наборник “
Отидохме в полицейското ръководство и едвам там разбрах, че евентуално няма да се върна вкъщи. Оттам незабавно ме закараха в наборния пункт. Той беше в киното. Наоколо гъмжи от служители на реда - няма метод да избягате. Вечерта рейсът дойде и ни закараха в образователния център. Така попаднах в армията.
Обещаха ни, че ще бъдем в тила. Сигурно сте гледали видео в YouTube, където всички се възмущават, че няма никаква подготовка и би трябвало да си купите нещата сами? С нас се случи същото. Обещаха ни да сме сапьори. Но не ни приготвиха – ние просто копаехме дупки. Два месеца по-късно ни изпратиха в Украйна. Обещаха ни, че ще сме в тила. Мислехме, че ще бъдем в Крим или Беларус. Но се оказа, че сме на 30-40 километра от фронтовата линия.
Бяхме хвърлени в една равнища и трябваше, да вземем за пример, да проверим дали е минирана. Или противоположното – би трябвало да минираме полето.
Когато към момента бяхме в подготвителния център,
момчетата споделяха мнението, че войната е страшна и никой няма нуждае от нея
Но по-късно, когато към този момент пристигнахме там, е, не знам, може би от стрес или по някаква друга причина, настроението им се промени.
Или поради обстановката с метежа на Пригожин: изначало всички поддържаха Пригожин, взеха решение - по дяволите, може би в този момент война ще свърши, най-сетне ще се приберем вкъщи. И тогава всички започнаха да приказват по-негативно - като за какво е напуснал фронта и по този начин нататък.
Разговарях с наети чиновници да договарят, само че техното въодушевление беше още по-песимистично. Мисля, че и те бяха изтощени и желаят да се приберат. Нашето управление непрестанно се съмняваше, че някой от нас желае да избяга. Те бяха наплашени. Ако някой запише видео, незабавно стартират огромни проблеми. Заплашваха да го изпратят на фронтовата линия или просто прехвърляха тези, които не харесват, в Буря. Моят началник беше изпратен на фронта по този начин. Там той беше ранен и се озова в болничното заведение, само че оцеля. Е, имаше шанс. Друг прочут беше трансфериран в болница, само че той умря.
В изби вкарваха най-вече тези, които са хванати пияни от военната полиция, И също за измами. Зимата вкараха началникът в пандиза, тъй като беше пийнал – а беше зима, беше студено. Често това даже не са изби, а просто дупки, изкопани в земята.
Веднага взех решение за себе си, че не мога да вземам участие в тази война. При това в толкоз несправедлива война. Започнах да диря разновидности. Можеше да отида в плен, можеше да опитам да се предам на различна гражданска работа. Опитах, само че безрезултатно.
Вариантите, който оставаха,
бяха да избягам, да се контузя или да отида в отпуск
Реших да изчакам отпуската си. Освен това видях, че нашите момчета също бягаха и нищо не се случваше по-късно - не можаха да бъдат открити по-късно. Например, имаше едно момче - то просто си седяло у дома и никой не го докоснал шест месеца, до момента в който най-после самичък се предал.
Обещаха ни, че няма да ни държат повече от девет месеца, всички чакахме да ни върнат вкъщи. Но когато мина една година, разбрахме, че сме били излъгани. Това най-вече ме подтикна да избягам. Вярвам, че е по-добре да останеш жив, даже да рискуваш да влезеш в пандиза, в сравнение с да продължиш такова битие по време на войната. И взех решение – ще пожертвам. И се обърнах към организации, които оказват помощ на такива като мен.
Като цяло знаех какво да върша, само че се обърнах към организацията повече с цел да ми окаже психическа помощ. Те потвърдиха, че в действителност всичко ще наподобява по този начин, както си го представях. Избягах незабавно, откакто отидох в отпуск. Но страшното бе до последния момент. Дори и в този момент страшното не е мирало, тъй като има случай, когато човек бе похитен и погубен в Киев.
Страх ме е даже да си показва какво ще стане, в случай че изпратят някого след мен
Преди да избягам, говорихме дълго с родителите ми, само че те взеха решение, че е по-добре да се върна на фронта и да продължа да водя война там. Гледахме задоволително телевизия. Много е тъпо, несъмнено, обидно, неприятно, само че какво да се прави? Но още когато за първи път получих призовката, те сами отидоха във военната работа и споделиха: „ Синът ни се крие някъде, не желае да отива на фронта “. Бях шокиран от това. Когато напуснах страната, се пробвах да се свържа с тях, писах им, че всичко е наред с мен. Но те не дават отговор.
Но доста се веселя, че всичко ми се получи. Да, бягството е ужасно нещо. На фронта постоянно си в очакване, че скоро всичко ще бъде по този начин, както е било - ще бъдем демобилизирани, ще заживеем още веднъж както преди. Но ми се коства, че няма да е както преди. Затова бе по-добре да взема живота си в свои ръце и да избягам.
Превод: Faktor.bg
Денис. На 27 години. Преди мобилизацията е търговец
„ 150 души гинат в гората “
Знаех, че ще има готовност още през август. Защото имам доста другари от учебно заведение и от детството, които работят в структурата от „ три букви “ (ФСБ – бел.ред.). Мислех да напусна страната, само че приятелите ми споделиха, че няма да мога, сякаш тъй като през 2018 година, по време на Световното състезание, служих в съветската армия. И в този момент, ме споделяха другари, в случай че отида на летището или на границата, незабавно ще ме задържат и ще ме пратят да послужвам в пехотата. И там ще попадна „ в общата месомелачка “. Затова ме убедиха да отида да послужвам по контракт в отделение, където ще имам късмет да оцелея. Според тях възможностите са сред 30 и 50%.
Така благодарение на един прочут се озовах в армейските специфични елементи. Аз самичък се смятах за наемник. Подписах контракта и едвам по-късно разбрах, че всички контракти са удължени до края на войната. Тогава моят свят се взриви. Първоначално ни дадоха обещание, че ще имаме три месеца подготовка: физическа, психическа. Но в действителност нищо от това не се случи. Аз самият имах някаква подготовка, тъй като в мирния си живот се занимавах със страйкбол и пейнтбол, ходех на походи в гората. Но дружно с мен имаше доста елементарни цивилни момчета, които въобще нищо не умееха да вършат.
После ни споделиха, че ще служим повече или по-малко безвредно през целия период на контракта и няма да попадаме в директен спор с съперника. Но в последна сметка бяхме изпратени на самия фронт - да работим с иноформатори и с граничната работа на ФСБ. Поставиха ни задания: ето ви опорен пункт или избран сектор, който би трябвало да щурмуваме, да го нападаме с артилерийски огън, танков огън, с други думи – по всевъзможен вероятен метод. Няма значение по какъв начин. Спаси ни само нашият пълководец, който разбра, че в действителност си има работа с цивилни жители и самичък пое повече от поставените ни задания. Но имах няколко смъртоносни челни конфликта. Все още не знам дали съм умъртвил някого тогава – не видях нито тяло, не чух никакви писъци.
Но знам, че ръцете ми не просто са в кръв,те са до лактите в кръв
Преди аз бях координатор на интервенциите с дронове. Повече от нашите интервенции провеждахме благодарение на безпилотни самолети. Операторът на дрона снима всичко и споделя къде тъкмо да се стреля, а аз предавах по радиостанцията на медиатора напътствията къде да насочва артилерията. И по-късно следих по какъв начин пред очите ми избухват землянки, съоръжение и всичко останало.
Трудно е да се преброят, само че евентуално повече от хиляда души са починали вследствие на нашите офанзиви.
Опитах се да се дистанцирам оптимално от протичащото се. Не възприемах съперника с оръжие против мен като избрана персона. Основната ми мисъл беше, че просто би трябвало да послужвам като боец за избран период. Освен това управляващите ни споделиха, че сме изправени пред терористи, укронази, нашественици. Като цяло хората стартират да се замислят против кого се бият едвам когато самите те се сблъскат с проблеми – когато си ранен или нарушават подписания с тебе контракт. Осъзнаването за какво съм пристигнал пристигна по- късно.
В началото станахме очевидци на доста издевателства над военнопленниците както от страна на руснаци, по този начин и на украинци. Имаше доста ответни дейности. Например, видеха ли украинците, че пленниците им опонират за нещо, ги прострелваха в краката. Последваше мигновена реакция от страна на СБУ – те бяха просто по-добре готови, имаха по-добра екипировка, можеха просто да отидат в тила, да заловен някой латентен за врата и да стартират да издевателстват над него.
Най-много загуби търпят ротите " Буря ". Аз самичък видях какъв брой хора са изгубили - 150 души в някаква шибана гора или пункт, с повърхност към 50, 100, 200 метра. Разпуснатостта и невниманието също водят до загуби. Хората се връщат от отпуск и считат, че са измамили гибелта. Но внезапно се появяват Т-72 и просто изравняват всичко със земята.
Не приказвам за мобилизираните. Те могат просто да умрат за три дни в гората или в окопите. Хората могат да лежат с отворени рани на студа с дни,
да кървят и да умрат по време на превозване
За разлика от нас, врагът може да изпрати превоз, с цел да прибере даже един или пет потърпевши. Но при нас всичко се прави от персоналния състав, хора, които въобще не са готови и не знаят какво да вършат. Например 20 подготвени чиновници от Силите за специфични интервенции могат да създадат 10-километров пробег и по-късно да схванат, че всички те са ранени. Но мобилизираните с тяхната подготовка няма да могат да създадат пробег даже от 200-300 метра. Затова имаме толкоз огромни загуби.
В нашата част не можеше да става и дума за плен. Веднага ни споделяха - правете каквото желаете, само че не се оставяйте да бъдете хванати. Има доста видеоклипове на вагнеровци, които „ излизат от играта “, те просто взривяваха граната до главите си. Казваха ни, че гранатата просто те изключва от сървъра. Напускаш този свят, без да изпитваш болежка.
Ако би трябвало да обобщя, има единствено няколко индивида като мен. Малцина са тези, които са решени да се качат на ските и да зарежат всичко - фамилии и дом - и да избягат. Мнозина се пробват да се скрият, само че щом те или техни близки стартират да звънят и да ги търсят, се връщат. Разбрах, че трябваше да се измъкна, още когато подписах контракта и се оказа, че той е продължен до края на войната. Но като заех позицията, започнах да очаквам подобаващия миг. Първоначално съществува концепция, че въпреки всичко може да се опитате да се измъкнете до момента в който сте в отпуска след приключване на контракта. Но не се получи.
Бях контузен и ми дадоха отпуск за 15 дни, след които взех решение да не се връщам. Търсиха ме, първите дни звъняха на околните ми и на всички познати, питаха къде съм. На 11-ия ден позвъняванията стопираха и просто дойдоха у дома. Почукаха на вратата, закриха шпионката и без да се показват споделиха: „ Излезте, знаем, че сте там “. После си потеглиха.
Снимката ми беше отпечатана и окачена в целия регион.
По това време взех решение да се свържа с организации, които оказват помощ на мобилизирани да изоставен фронта - в моя случай беше планът „ Разходка през гората “. Писах им и ги попитах какъв брой време би трябвало да се укривам, с цел да се спася от връщане на фронта. Казаха ми, че ще ме потърсят. Проблемът на Министерството на защитата е, че няма доста пари за външно наблюдаване и по тази причина след известно време наблюдението става лимитирано. Приятели от офиса ми споделиха по кое време ще има дребен времеви откъслек, в който ще мога да избягам. Така и стана.
Знам, че е доста неуместно и смешно, само че се съветвах и с някои приятели, свързани с властта. И те ми споделиха - не се опасявайте от нищо, продължете да си карате ските и се пробвайте да напуснете страната.
Сега съм надалеч, на различен континент. Но знам от опит, че когато съветските специфични служби мълчат, в идващия миг отстраняват хора. Така че към момента не се усещам в сигурност.
Що се отнася до хората, които желаят да избягат от войната, те би трябвало да схванат, че това е игра ва банк и е доста сложна. Но в случай че би трябвало да бъдем почтени, мислите за бягство от фронта спохождат всички мобилизирани, които са били излъгани и оставени на фронта. Просто единици се вземат решение да играят ва банк.
Александър. На 36 години. Преди мобилизацията е работил като IT експерти
„ За мен през цялото време въпросът беше по какъв начин и по кое време да дезертирам. “
Бях е мобилизиран през септември 2022 година Повиквателната си получих от отдел " Човешки запаси ". Сутринта наш представител беше извикан в районния боен комисариат да получи призовките, с цел да ги връчи на всички, които са на работа. Той нямаше избор да не ги връчи, а аз нямах избор да не я приема.
Първото нещо, което почувствах беше потрес. После ужасът от идното. Разбрах какво ме чака: видях доста клипове, прочетох доста истории. Бих желал да предотвратя това, да напусна Русия. Но към този момент беше прекомерно късно. Огромни тапи имаше на границата с Грузия. И даже нямах паспорт. Оставаше единствено да се надяваме, че всичко ще се подреди. Като мене имаше доста хора.
Назначиха ме за асистент картечар. Първите две седмици ни оформяха документите. След това стартира образованието – доктрина и процедура на полигон. Теорията беше още по устава от руско време. Но образованието на полигон към този момент се организираше от експерти, които са били във всички горещи точки. Имаха добра подготовка, в действителност имаха избрани умения. Това си личеше от пръв погледа, само че и от реакциите и от дейностите им. Учеха ни по какъв начин да щурмуваме постройка, на вярно захождане, по какъв начин вярно да се движим сред прилежащи здания.
През ноември ни изпратиха на фронта. Докараха ни съоръжение на военно летище и със аероплан – право в Крим. И оттова, на камионите КамАЗ, до мястото на дислокация – беше някакво малко селце. Там всички ни събраха на едно място в някакъв локален клуб.
Всички се притесняваха за сигурността - споделиха: „ Не използвайте телефони “
През първите няколко дни никой не знаеше безусловно нищо. Просто беше някакъв призрачен сън и цялостно недоумение къде сме и какво би трябвало да вършим. После стартира да се появява информация - оказа се, че сме надълбоко в тила. Отначало ни споделиха, че задачата ни е да се пазим, с цел да не пристигна някой да ни взриви. След това имаше дребни задания, свързани с благоустрояването: оправяне на осветлението, боядисване на нещо или разчистване на гробището.
В началото на 2023 година се озовахме на първа линия. По това време работех в централата - появи се опция: имаха потребност от експерт, който може да обработва документи на компютър - и аз се възползвах от нея. Затова се озовах не в предните окопи, а на 70 метра от фронтовата линия.
Докато работех в централата, се наслушах на какви ли не неща. Например, със знанието на офицерите на бойците бяха дадени дефектни пускови установки. Говореха доста за грабежи и мародерства край Киев. Аз самият видях по какъв начин бойци от нашата част крадяха изоставени коли, мотоциклети и мотопеди. И на тях се слагаха черни номера — военни. Когато бях там хора от полка изнасяха хладилници и друга битова техника от къщите.
В нашия батальон съвсем всички бяха мобилизирани, като се изключи няколко офицери. Мнозина разбираха, че не водят война с никакви фашисти, само че не говореха за това. От другата страна са елементарни хора, които пазят своите територии.
Шест месеца по-късно, към юни, бяхме преместени в Бахмут. По това време градът към този момент е високомерен. И даже бойците на ЧВК „ Вагнер “ към този момент ги нямаше. Те просто се бяха отбравили към Ростов на протест, там по-късно ни трансферираха и нас.
По това време към този момент не бях в щаба, а в медицинския взвод като санитар. Не устоях психически в щаба - слушах всичко, за което говореше управлението. Големи идиотщини. Представете си, че седите до Скабеев и Соловьов - по през целия ден, непрекъснато, 24/7. И виждате тези лица...
Вече не можех психически да устоявам на нелепостите, които ръсеше управлението в щаба
Затова се захванах с евакуацията на ранените. А най-близките окопи от предна линия се намираха единствено на 30 метра. Ранените първо бяха изваждани от окопите от техните приятели, след което ги пренасяхме на „ безвредно “ място, оказвахме им първа помощ и ги транспортирахме по-нататък.
Мисълта, че би трябвало да избягам, се породи от момента, в който получих призовката. Но по какъв начин би могло да стане това? Като цяло би трябвало да се подготвите психически за това и несъмнено да имате пари. Нужен ви е единствено паспорт. В началото въобще не можех да се отдалеча от фронтовата линия. Но даже там хората бягаха.
За да стигнеш до границата и да я преминеш ти е нужна една седмица. След два дни ще бъдеш разгласен за търсене. На фронта единственият ти късмет е да се премине предната алена линия, т.е. да се предадеш. Но това е доста рисково. Освен това дистанцията от предните позиции до алената линия нормално се минира и се следи с дронове. Могат просто да ви гръмнат, като ви сбъркат с шпионин или пакостник. Единственият легален метод да напуснеш фронтовата линия е да се отдалечиш най-малко на 300-та или 200-та метра от нея, или да си на възраст 50–60 години.
Затова взех решение да избягам по време на отпуск. Още преди да ме пуснат в отмора бяхме в регион, където можеше да се употребява интернет и започнах да диря съответни организации, които оказват помощ в такива случаи и в последна сметка просто следвах техните указания.
Никой не знаеше, че ще дезертирам, даже околните ми родственици. Те към момента не знаят къде съм и какво се случва с мен. Става въпрос за моята сигурност - тъй като към момента съм в заплаха. След бягството ми идваха хора при околните ми и то освен от полицията. Имаше даже публични лица. Казваха, не се тормозете, всичко ще бъде наред с него - значимото е да се върне, всички ще го приемем, всичко ще бъде наред.
В днешно време камиони от време на време паркират покрай дома ми. Никой от съседите няма такива коли. Те просто идват и стоят там.
Но това, което желая да кажа е: в случай че мислите дали да дезертирате или не, то отговорът е еднопосочен - би трябвало да го извършите. Иначе ще съжалявате, че не сте го създали. За мен въпросът постоянно е бил по какъв начин и по кое време да направя това. Тук, където съм, е различен свят. Не този, показан по Канал 1. Тук е доста хубаво.
Олег. 32 години. Преди мобилизацията работи като архитект
Вместо да ни приготвят, ние просто копаехме дупки и по-късно ни пратиха на фронта, с цел да разчистим нивите
Преди 24 февруари 2022 година имах доста проекти. Светът е разграничен на преди и след. Исках да си потегли незабавно. Кандидатствах за чуждестранен паспорт, само че на границата ме върнаха. Помислих си, добре, ще опитам още веднъж по-късно. И през септември донесоха призовка в къщата на майка ми. Реших, че просто няма да последвам дневния ред. Просто ще платя санкцията. И ще заживея на село.
Някак си не си помислих незабавно, че просто би трябвало да отида в Грузия - всички бяха на ръба и не можех да изоставя ей по този начин родителите си незабавно. Освен това те просто желаеха да отида на война. Минаха две седмици, качих се в метрото, минах през турникета, двама служители на реда пристигнаха при мен и споделиха, че системата за лицево различаване е работила:
„ Записали сме ви като наборник “
Отидохме в полицейското ръководство и едвам там разбрах, че евентуално няма да се върна вкъщи. Оттам незабавно ме закараха в наборния пункт. Той беше в киното. Наоколо гъмжи от служители на реда - няма метод да избягате. Вечерта рейсът дойде и ни закараха в образователния център. Така попаднах в армията.
Обещаха ни, че ще бъдем в тила. Сигурно сте гледали видео в YouTube, където всички се възмущават, че няма никаква подготовка и би трябвало да си купите нещата сами? С нас се случи същото. Обещаха ни да сме сапьори. Но не ни приготвиха – ние просто копаехме дупки. Два месеца по-късно ни изпратиха в Украйна. Обещаха ни, че ще сме в тила. Мислехме, че ще бъдем в Крим или Беларус. Но се оказа, че сме на 30-40 километра от фронтовата линия.
Бяхме хвърлени в една равнища и трябваше, да вземем за пример, да проверим дали е минирана. Или противоположното – би трябвало да минираме полето.
Когато към момента бяхме в подготвителния център,
момчетата споделяха мнението, че войната е страшна и никой няма нуждае от нея
Но по-късно, когато към този момент пристигнахме там, е, не знам, може би от стрес или по някаква друга причина, настроението им се промени.
Или поради обстановката с метежа на Пригожин: изначало всички поддържаха Пригожин, взеха решение - по дяволите, може би в този момент война ще свърши, най-сетне ще се приберем вкъщи. И тогава всички започнаха да приказват по-негативно - като за какво е напуснал фронта и по този начин нататък.
Разговарях с наети чиновници да договарят, само че техното въодушевление беше още по-песимистично. Мисля, че и те бяха изтощени и желаят да се приберат. Нашето управление непрестанно се съмняваше, че някой от нас желае да избяга. Те бяха наплашени. Ако някой запише видео, незабавно стартират огромни проблеми. Заплашваха да го изпратят на фронтовата линия или просто прехвърляха тези, които не харесват, в Буря. Моят началник беше изпратен на фронта по този начин. Там той беше ранен и се озова в болничното заведение, само че оцеля. Е, имаше шанс. Друг прочут беше трансфериран в болница, само че той умря.
В изби вкарваха най-вече тези, които са хванати пияни от военната полиция, И също за измами. Зимата вкараха началникът в пандиза, тъй като беше пийнал – а беше зима, беше студено. Често това даже не са изби, а просто дупки, изкопани в земята.
Веднага взех решение за себе си, че не мога да вземам участие в тази война. При това в толкоз несправедлива война. Започнах да диря разновидности. Можеше да отида в плен, можеше да опитам да се предам на различна гражданска работа. Опитах, само че безрезултатно.
Вариантите, който оставаха,
бяха да избягам, да се контузя или да отида в отпуск
Реших да изчакам отпуската си. Освен това видях, че нашите момчета също бягаха и нищо не се случваше по-късно - не можаха да бъдат открити по-късно. Например, имаше едно момче - то просто си седяло у дома и никой не го докоснал шест месеца, до момента в който най-после самичък се предал.
Обещаха ни, че няма да ни държат повече от девет месеца, всички чакахме да ни върнат вкъщи. Но когато мина една година, разбрахме, че сме били излъгани. Това най-вече ме подтикна да избягам. Вярвам, че е по-добре да останеш жив, даже да рискуваш да влезеш в пандиза, в сравнение с да продължиш такова битие по време на войната. И взех решение – ще пожертвам. И се обърнах към организации, които оказват помощ на такива като мен.
Като цяло знаех какво да върша, само че се обърнах към организацията повече с цел да ми окаже психическа помощ. Те потвърдиха, че в действителност всичко ще наподобява по този начин, както си го представях. Избягах незабавно, откакто отидох в отпуск. Но страшното бе до последния момент. Дори и в този момент страшното не е мирало, тъй като има случай, когато човек бе похитен и погубен в Киев.
Страх ме е даже да си показва какво ще стане, в случай че изпратят някого след мен
Преди да избягам, говорихме дълго с родителите ми, само че те взеха решение, че е по-добре да се върна на фронта и да продължа да водя война там. Гледахме задоволително телевизия. Много е тъпо, несъмнено, обидно, неприятно, само че какво да се прави? Но още когато за първи път получих призовката, те сами отидоха във военната работа и споделиха: „ Синът ни се крие някъде, не желае да отива на фронта “. Бях шокиран от това. Когато напуснах страната, се пробвах да се свържа с тях, писах им, че всичко е наред с мен. Но те не дават отговор.
Но доста се веселя, че всичко ми се получи. Да, бягството е ужасно нещо. На фронта постоянно си в очакване, че скоро всичко ще бъде по този начин, както е било - ще бъдем демобилизирани, ще заживеем още веднъж както преди. Но ми се коства, че няма да е както преди. Затова бе по-добре да взема живота си в свои ръце и да избягам.
Превод: Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ