Измъчваме се над дребни, никому ненужни проблеми, разхищаваме мислите и

Измъчваме се над дребни, никому ненужни проблеми, разхищаваме мислите и възприятията си на вятъра, откогато сме се родили все гледаме единствено в краката си. Спомнете си по какъв начин като деца ни споделяха: " Гледай си в краката, гледай да не се спънеш и да паднеш... "

Умираме без нищо да сме разбрали: кои сме и за какво сме тук. А в това време някъде надълбоко в нас живее един блян: натам, във висините, вкъщи! Към далечния свят, откъдето сме пристигнали. 
И където живеят същите такива хора като нас. Само че те са вкъщи си и са щастливи. Даже ми се коства, че от време на време те мислят за нас. Съжаляват ни доста. Не го ли чувствате и Вие? Не сте ли имали възприятието, че някой Ви съжалява и Ви чака? 
Защо влюбените гледат звездите? Защо ги притегля по този начин неудържимо небето? То се разтваря през тях като врата към един безконечен и прочут свят. Защо от деца сънуваме, че летим? А след това, приближавайки се към старостта, сънуваме, че падаме стремително надолу. О, това възприятие е извънредно! Но Вие, евентуално още не сте сънували този сън. 
Защо в сънищата си приказваме безусловно свободно на езици, които са ни напълно непознати? Защо ни изплуват като действителна картина удивителни ландшафти и структури, които в съня са ни до болежка познати, само че в никакъв случай не сме ги виждали нескрито. Защо? А възприятията, които сънуваме са невероятни, ярки, горещи...но денем ги забравяме! 
Не Ви ли се е случвало да срещнете някого и той да Ви се коства прочут, въпреки че в никакъв случай преди не сте го виждали? Да го разпознаете като остарял приятел по едно само негово придвижване, по миризмата, която излъчва?
Ами думите, ориентирани към нас, които никой не е изричал? Някой ни вика, зове за помощ, предизвестява за заплаха. Десетки, стотици гласове. Откъде идат? Те са в кръвта ни. 
Ако всичко това го нямаше. О, в случай че го нямаше! Нима би си коствало да се живее подобен къс живот, къс като момент? Но в границите на един дребен живот ние се раждаме и умираме десетки пъти поради доста други хора. Какво е това? Кажете. Това мечти ли са?
Но те са по-големи от целия живот. Защо ги убиваме? Та нали те живеят в нас по някаква причина? Погледнете хората. Те дали щяха да се наскърбяват един различен, да се изтезават взаимно, в случай че знаеха за това, че са едно единно цяло? 
Ако помнеха, че животът им е толкоз къс и в случай че отгатнеха личното си предпочитание да съзрат този отдалечен свят. Всичките ни беди и несгоди са кратковременни. 
Нашите деца или внуци, или правнуци - те ще схванат това. Ще отхвърлят всичко дребнаво и незначително. Вярвайте ми, те ще се обичат един различен. А на своите деца ще споделят: " Не си гледай в краката, вдигни глава нагоре! " Забелязвате ли, че човек боледува непрекъснато, от раждането си до гибелта? Болестите се редуват, идват и си отиват. Ами че това е неестествено. Вземете някой крокодил или някоя мравка - живеят си на земята и не са изложени на такива странни и безконечни заболявания.  Аз систематично следих всичко и направих заключения. Дори ще Ви кажа освен това.Мисля, че открих ключ към разгадаването на тази най-страшната болест. Даже съм сигурен, че  съм я намерил.
Из монолога на Фарятиев от трагикомедията на Ала Соколова " Фантазиите на Фарятиев ", 1976 година

Андрей Миронов в ролята на Фарятиев във кино лентата " Фантазиите на Фарятиев ", 1979