145 години от рождението на великия артист Сава Огнянов - един аристократ на сцената
Изкуството на артиста е мимолетно, остава в ефира. А за актьор като Сава Огнянов, напуснал земния свят преди повече от седем десетилетия, през днешния ден мъчно можем да си създадем действителна визия. Няма записи, кино или видеоленти, не са живи и неговите съвременници. Останали са единствено записани мемоари от актьори и културни дейци от епохата. И въпреки всичко, знаем, че е бил измежду първомайсторите на българската сцена, че името му се подрежда до имената на Васил Кирков / за жалост, съвсем пропуснат през днешния ден! /, на Адриана Будевска, Роза Попова и Кръстю Сарафов.
Роденият на 24 май 1876 в Кюстенджа /днес Констанца, в предишното прелестния български град Кюстенджа /, само че израснал и приключил гимназия в Русе, Сава Огнянов / през днешния ден театърът на дунавската ни столица с горделивост носи неговото име!/, още от дете е рецитирал прелестно. Като възпитаник в мъжката класическа гимназия “Борис I “ той изумява русенци с проникновената си интерпретация на една от най- комплицираните и сложни за интерпретация Шекспирови функции - Шейлок от “Венецианският търговец”.
Ето какво написа писателят Константин Мутафов за това неизмеримо събитие:
“На финала публиката бе занемяла, притаила мирис от смут и унес. Да, в никакъв случай през живота си не бях чувал такива крясъци и ръкопляскания, както онази вечер след сцената на Шейлок и Порция. Дълго време в града се приказваше единствено за Шейлок на гимназиста Огнянов, който в действителност игра като огромен, приключен актьор...” Интересно е, че преди този момент е взел участие също като гимназист в две постановки на театъра – на комедиите на Гогол „ Ревизор” и „ Женитба”.
През 1896, двайсетгодишният Сава Огнянов отпътува за Мюнхен, където учи в фамозното трагично студио на Ото Кьоних. После се трансферира в Берлин и става постоянен студент в тамошната академия. През 1902 дебютира в столичната натрупа “Сълза и смях” като Мортимър от “Мария Стюарт” на Шилер. После специализира в Прага, Виена, Москва и Париж.
През целия си живот Огнянов учи редовно и настойчиво. Никога не се осланя на превъзходните си естествени данни: глас, фигура, пластика, благозвучност. Работи неуморно върху словото, дикцията, жеста, върху комплексното създаване на всеки облик. Винаги се стреми да откри подобаващата форма, нужна за построяването на ролята, да доближи нейното подстрекателство, посредством пластиката и словото. И като същински майстор- ювелир Огнянов обработва текста, до момента в който авторовото слово не получи мечтаните от него искра, мощ и хубост. Той е в действителност измежду малцината надарени от Бога огромни наши актьори. В неговата осанка има нещо царствено, величествено, празнично, каквото е и изкуството му. Днес съвсем нямаме такива актьори – красиви, представителни и владеещи до съвършенство словото.
През 1920 година Сава Огнянов е в Рим, където единствено след една основна роля в киното / във кино лентата “Отец Савелий” / е разгласен от италианската рецензия за... “звезда на италианското кино”! Но макар предложенията за нови филми и театрални функции, той се завръща в родината си, тъй като е уверен, че “камъкът тежи на мястото си”, а и не има вяра, че киното, което тогава е още нямо, без тон, може да бъде огромно изкуство. А той държи пребогато на словото, за разлика от множеството наши актьори през днешния ден, които го подценяват.
За три десетилетия на сцената Сава Огнянов пресъздава 115 функции, от които близо 40 централни. Голяма част от тях остават еталонни за българския трагичен спектакъл. Хамлет, Кориолан, Цезар, Борис Годунов, Рогожин, Д-р Ранк, Филип Втори, Вурм, Клавдий, Наполеон, Петручио, Макбет - това е единствено част от неговите забележителни театрални превъплъщения, останали ненадминати и до през днешния ден. Една щастлива среща за него е тази с огромния чешки режисьор Йозеф Шмаха, който през началото на предишния век работи в Народния спектакъл в София. Неговата красива и даровита щерка, оперетната артистка Жозефина става брачна половинка на Огнянов. С Йозеф Шмаха той прави множеството от най- мощните си от високата класика / Шекспир, Шилер, Ибсен, Достоевски /.
Тук ще приведа един доста забавен отзвук за неговия Хамлет от поета Теодор Траянов:
„ След превъзходния Петручио от „ Укротяване на опърничавата” израстна и безконечния фантом на Хамлет. Неизказано драматичен е бледният Хамлет, самичък за себе си, само че драматичен е той и за самия Огнянов. Разработвал с обич Хамлетовата казуса дълги години, добил откровените похвали на двама колоси от Виенския Бургтеатер, основния режисьор Хайнер и огромния артист Хуго Тиминг, Сава Огнянов не можа да наложи тоя така масторски основан от него облик на своите сънародници. Въплътеният чисто подсъзнателен облик от Васил Кирков се хареса може би повече. Защото героичността, въпреки и трагична в своята бездейност, при Кирков превзема по-лесно и по- скоро, в сравнение с замислената мечтателност и духовно задълбочаване при Огнянов. И тук той се движи в своя лична област. Не нещастието на волята, а нещастието на безволието ни даде Огнянов в своя български, славянски Хамлет. И както Хамлет на Ермети Новели и достоверен, по този начин и Хамлет, основан от Йозеф Хайнц, е без подозрение, Шекспировски. Същото може да се каже и за двата облика, основани на българска сцена от Васил Кирков и Сава Огнянов. И двамата тия Хамлетовци са същински, и двамата умират с една нeуловима усмивка, чиято загадка ще отнесат със себе си в Царството на сенките...” / Теодор Траянов, сп. „ Хиперион”, година VI, 1927, кн.7- 8 /
Напуска този свят, млад, на 22 март 1933 година в София, 57-годишен, в разцвета на силите и гения си, след инфаркт. Сърцето му не устоя напрежението, интригите и битките в театъра.
Като всеки същински, сензитивен актьор той прекомерно остро усеща несъгласието сред прелестния величествен свят на сцената и посредствеността и завистта на заобикалящата го среда.
Двадесет години след безвременната му кончина, навръх 22 март 1953 година, Русенският трагичен спектакъл приема неговото име, което носи гордо и до през днешния ден. На сцената на красивото Доходно здание / Театъра/ артистът е гостувал нееднократно с някои от най- мощните си функции, оставил е незаличима диря в културната памет на най- европейския български град. А името му е от дълго време в Пантеона на великите български актьори.
+++ Един забавен спомен на великия актьор:
В началото на своята театрална кариера Огнянов има известни проблеми с произнасянето на словото, с дикцията си, която напълно не е ясна, добра. Ето какво споделя той по този мотив на театроведа Пенчо Пенев, неговия първи биограф:
„ Когато се върнах от странство и постъпих в трупата на „ Сълза и смях”, още след първото ми зрелище в два столични вестника напряко ме нарязаха! В „ Пряпорец” беше по- човешки казано, само че в един различен беше написано безусловно „ Този пък актьорин, дето играеше младежа в представлението, говореше толкоз бързо, толкоз завалено, че ми идеше пда подвигна стола, на който седях, да го запофуча/?!/ на сцената по този реализатор на една от най- основните функции!”. Пописано бе с буквата К. Като го прочетох, главата ми се замая. Ами в този момент? Какъв артист ще бъда с този минус?...Ха да те забележим, драги Сава, можеш ли да бъдеш втори Демостен? Че като се затвори моя благосклонност в стаята си/ тогава живеех на бул „ Патриарх Евтимий до „ Граф Игнатиев”, чартърен, в къщата на един подполковник/, че по 10 часа дневно, извършения на глас, на букви,звукове, срички, думи, фрази и цели словоизлияния на хекзаметрови стихове. С такава неумора и озлобление правех тези десетчасови извършения, че най- сетне положителният ми наемодател се принуди, та да му затихне къщата!”
Вдъхновен реализатор на Ботевите стихове
Съдбата на няколко пъти кръстосва пътищата на Саваогняновия жанр с този на Христо Ботев. Майката на артиста – Мина Горанова, е тази, на която огромният наш стихотворец и бунтовник посвещава стихотворението си „ Пристанала “.
По-късно, като студент в Германия, Сава Огнянов води продължителна преписка с Ботевата щерка Иванка. Вече в България, тя постоянно е в публиката на спектаклите, в които той взе участие. Възхитена от неговия гений, Иванка Ботева му подарява красиво подвързано томче със стихотворенията на татко си Христо Ботев.
За страдание, бомбардировките над София унищожават тази скъпа фамилна светиня. Дъщерята на актьора Жозефина Огнянова – Темелкова по памет си спомня, че текстът на посвещението върху книжката е бил почти следният: „ На моя обичан другар, въодушевен реализатор на стихотворенията на незабравимия ми баща”.
Роденият на 24 май 1876 в Кюстенджа /днес Констанца, в предишното прелестния български град Кюстенджа /, само че израснал и приключил гимназия в Русе, Сава Огнянов / през днешния ден театърът на дунавската ни столица с горделивост носи неговото име!/, още от дете е рецитирал прелестно. Като възпитаник в мъжката класическа гимназия “Борис I “ той изумява русенци с проникновената си интерпретация на една от най- комплицираните и сложни за интерпретация Шекспирови функции - Шейлок от “Венецианският търговец”.
Ето какво написа писателят Константин Мутафов за това неизмеримо събитие:
“На финала публиката бе занемяла, притаила мирис от смут и унес. Да, в никакъв случай през живота си не бях чувал такива крясъци и ръкопляскания, както онази вечер след сцената на Шейлок и Порция. Дълго време в града се приказваше единствено за Шейлок на гимназиста Огнянов, който в действителност игра като огромен, приключен актьор...” Интересно е, че преди този момент е взел участие също като гимназист в две постановки на театъра – на комедиите на Гогол „ Ревизор” и „ Женитба”.
През 1896, двайсетгодишният Сава Огнянов отпътува за Мюнхен, където учи в фамозното трагично студио на Ото Кьоних. После се трансферира в Берлин и става постоянен студент в тамошната академия. През 1902 дебютира в столичната натрупа “Сълза и смях” като Мортимър от “Мария Стюарт” на Шилер. После специализира в Прага, Виена, Москва и Париж.
През целия си живот Огнянов учи редовно и настойчиво. Никога не се осланя на превъзходните си естествени данни: глас, фигура, пластика, благозвучност. Работи неуморно върху словото, дикцията, жеста, върху комплексното създаване на всеки облик. Винаги се стреми да откри подобаващата форма, нужна за построяването на ролята, да доближи нейното подстрекателство, посредством пластиката и словото. И като същински майстор- ювелир Огнянов обработва текста, до момента в който авторовото слово не получи мечтаните от него искра, мощ и хубост. Той е в действителност измежду малцината надарени от Бога огромни наши актьори. В неговата осанка има нещо царствено, величествено, празнично, каквото е и изкуството му. Днес съвсем нямаме такива актьори – красиви, представителни и владеещи до съвършенство словото.
През 1920 година Сава Огнянов е в Рим, където единствено след една основна роля в киното / във кино лентата “Отец Савелий” / е разгласен от италианската рецензия за... “звезда на италианското кино”! Но макар предложенията за нови филми и театрални функции, той се завръща в родината си, тъй като е уверен, че “камъкът тежи на мястото си”, а и не има вяра, че киното, което тогава е още нямо, без тон, може да бъде огромно изкуство. А той държи пребогато на словото, за разлика от множеството наши актьори през днешния ден, които го подценяват.
За три десетилетия на сцената Сава Огнянов пресъздава 115 функции, от които близо 40 централни. Голяма част от тях остават еталонни за българския трагичен спектакъл. Хамлет, Кориолан, Цезар, Борис Годунов, Рогожин, Д-р Ранк, Филип Втори, Вурм, Клавдий, Наполеон, Петручио, Макбет - това е единствено част от неговите забележителни театрални превъплъщения, останали ненадминати и до през днешния ден. Една щастлива среща за него е тази с огромния чешки режисьор Йозеф Шмаха, който през началото на предишния век работи в Народния спектакъл в София. Неговата красива и даровита щерка, оперетната артистка Жозефина става брачна половинка на Огнянов. С Йозеф Шмаха той прави множеството от най- мощните си от високата класика / Шекспир, Шилер, Ибсен, Достоевски /.
Тук ще приведа един доста забавен отзвук за неговия Хамлет от поета Теодор Траянов:
„ След превъзходния Петручио от „ Укротяване на опърничавата” израстна и безконечния фантом на Хамлет. Неизказано драматичен е бледният Хамлет, самичък за себе си, само че драматичен е той и за самия Огнянов. Разработвал с обич Хамлетовата казуса дълги години, добил откровените похвали на двама колоси от Виенския Бургтеатер, основния режисьор Хайнер и огромния артист Хуго Тиминг, Сава Огнянов не можа да наложи тоя така масторски основан от него облик на своите сънародници. Въплътеният чисто подсъзнателен облик от Васил Кирков се хареса може би повече. Защото героичността, въпреки и трагична в своята бездейност, при Кирков превзема по-лесно и по- скоро, в сравнение с замислената мечтателност и духовно задълбочаване при Огнянов. И тук той се движи в своя лична област. Не нещастието на волята, а нещастието на безволието ни даде Огнянов в своя български, славянски Хамлет. И както Хамлет на Ермети Новели и достоверен, по този начин и Хамлет, основан от Йозеф Хайнц, е без подозрение, Шекспировски. Същото може да се каже и за двата облика, основани на българска сцена от Васил Кирков и Сава Огнянов. И двамата тия Хамлетовци са същински, и двамата умират с една нeуловима усмивка, чиято загадка ще отнесат със себе си в Царството на сенките...” / Теодор Траянов, сп. „ Хиперион”, година VI, 1927, кн.7- 8 /
Напуска този свят, млад, на 22 март 1933 година в София, 57-годишен, в разцвета на силите и гения си, след инфаркт. Сърцето му не устоя напрежението, интригите и битките в театъра.
Като всеки същински, сензитивен актьор той прекомерно остро усеща несъгласието сред прелестния величествен свят на сцената и посредствеността и завистта на заобикалящата го среда.
Двадесет години след безвременната му кончина, навръх 22 март 1953 година, Русенският трагичен спектакъл приема неговото име, което носи гордо и до през днешния ден. На сцената на красивото Доходно здание / Театъра/ артистът е гостувал нееднократно с някои от най- мощните си функции, оставил е незаличима диря в културната памет на най- европейския български град. А името му е от дълго време в Пантеона на великите български актьори.
+++ Един забавен спомен на великия актьор:
В началото на своята театрална кариера Огнянов има известни проблеми с произнасянето на словото, с дикцията си, която напълно не е ясна, добра. Ето какво споделя той по този мотив на театроведа Пенчо Пенев, неговия първи биограф:
„ Когато се върнах от странство и постъпих в трупата на „ Сълза и смях”, още след първото ми зрелище в два столични вестника напряко ме нарязаха! В „ Пряпорец” беше по- човешки казано, само че в един различен беше написано безусловно „ Този пък актьорин, дето играеше младежа в представлението, говореше толкоз бързо, толкоз завалено, че ми идеше пда подвигна стола, на който седях, да го запофуча/?!/ на сцената по този реализатор на една от най- основните функции!”. Пописано бе с буквата К. Като го прочетох, главата ми се замая. Ами в този момент? Какъв артист ще бъда с този минус?...Ха да те забележим, драги Сава, можеш ли да бъдеш втори Демостен? Че като се затвори моя благосклонност в стаята си/ тогава живеех на бул „ Патриарх Евтимий до „ Граф Игнатиев”, чартърен, в къщата на един подполковник/, че по 10 часа дневно, извършения на глас, на букви,звукове, срички, думи, фрази и цели словоизлияния на хекзаметрови стихове. С такава неумора и озлобление правех тези десетчасови извършения, че най- сетне положителният ми наемодател се принуди, та да му затихне къщата!”
Вдъхновен реализатор на Ботевите стихове
Съдбата на няколко пъти кръстосва пътищата на Саваогняновия жанр с този на Христо Ботев. Майката на артиста – Мина Горанова, е тази, на която огромният наш стихотворец и бунтовник посвещава стихотворението си „ Пристанала “.
По-късно, като студент в Германия, Сава Огнянов води продължителна преписка с Ботевата щерка Иванка. Вече в България, тя постоянно е в публиката на спектаклите, в които той взе участие. Възхитена от неговия гений, Иванка Ботева му подарява красиво подвързано томче със стихотворенията на татко си Христо Ботев.
За страдание, бомбардировките над София унищожават тази скъпа фамилна светиня. Дъщерята на актьора Жозефина Огнянова – Темелкова по памет си спомня, че текстът на посвещението върху книжката е бил почти следният: „ На моя обичан другар, въодушевен реализатор на стихотворенията на незабравимия ми баща”.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ