Невъзможното щастие в обещанието за още нещо
Изкуството е това - то съдържа ключета. Малки и секрети, огромни и безапелационни, обемни и грапави или изплъзващи се в сумрака на " всеки един ден ". Ключето за благополучие ми беше подсказано от една книга и дотук - то сполучливо отключва тези илюзорни моменти, които, отредено ни е постоянно да се колебаем, съдържат дребното благополучие, за което да закрепим големия си Смисъл.
Книгата е " Часовете " на Майкъл Кънингъм, в частта на Мисис Далауей:
“ " Всичко изглеждаше като обещаващото начало на огромното благополучие и от време на време, до ден-днешен, след повече от трийсет години, Клариса с учудване установяваше, че това в действителност е било щастието; че цялото преживяване се е състояло от една целувка, една разходка, предстоящата вечеря и една книга...
Онова, което Клариса продължаваше да не схваща след цели три десетилетия, бе целувката на мръкване върху парче изсъхнала трева, и разходката към езерото, когато комарите бръмчаха в спускащия се мрак.
Все още усещаше това неповторимо съвършенство, а то частично се дължеше и на това, че по този начин изрично съдържаше в себе си обещанието за още нещо. Сега към този момент знаеше: това е бил мигът, тъкмо тогава. Друг е нямало. " ”
На някои хора в никакъв случай не им е съдено да бъдат щастливи. Защото не осъзнават, нямат усета и нуждата за щастието, други обаче го усещат - когато е прекомерно късно. Чувството, че ей-сега, предходната седмица си бил благополучен те изпълва с неодобрение ( " Как по този начин не разбрах тогава " и " Дали не мога да направя по този начин, че да ми случи още веднъж " - т.е. опит за повтаряне на отминалия момент - опит, жертван на провал)
Тази книга и децата, животните - т.е. почтените, обаче ми дадоха несравним нюх за благополучие - това е осезание, което дреме в нас и единствено желае и чака да бъде развито. Инстинкт и нужда, която сме изтикали обратно след другите видимо по-важни потребности - нормално егото ни има думата в подредбата
“Но щастието е да пренебрегнеш егото и да си представиш, че различен има власт над миговете ти - и от време на време е допустимо да стане по този начин, че мигът не ти принадлежи, че ти си му зависим и отдаването на тази власт е в действителност твоето благополучие. ”
Мигове на благополучие е когато се откажеш от скоростта и приемеш другата предавка - превключването е ключът, и навременността на самото превключване. А превключването става в чувството за принуждение над твоите мигове. Когато правиш нещо, което в действителност не искаш, развиваш неприсъща скорост в всекидневието си, или си на място с хора, които не харесваш - тогава и тъкмо тогава ти се подава чувството, че твоят благополучен момент тъкмо в този момент следва - както Клариса указва - в упованието, във вътрешния глас: " Сега следва, виждаш ли, ще се случи ". И ходът от насилието към твоят благополучен момент е единствено един - кураж.
Усетиш ли принуждение, стой и се огледай. Щастието е тъкмо пред теб, в дребното ти илюзорно бягство ( " Часовете " е тъкмо за дребните ни илюзорни бягства). В детето, което се радва на охлювите в дъждовен ден, когато пъклен бързаш. Уличната котка, която вика с присъщ глас дребното си и от храстите се чува ответния отговор, а ти си там да видиш срещата им. В бабата и дребното и портмоне на 40 години и тя ти го отваря с доверие: " Изкарай ми, момиче, 30 стотинки, да платя ". В служащия на градежа, който дели хляба си с гълъбите и им приказва като на човек.
Откакто имам деца и всекидневието става все по-динамично, аз разбрах, благодарение на Клариса, че щастието е тъкмо в упованието, в съвършенството на предпоставките, които се подреждат да ти подарят този момент, който може и даже да не се случи. Защото мимолетността е равнозначна на гибел. Но предчувствието, че това ще стане - в действителност е това стилизирано придвижване, дребно изпитание, което е същината на щастието - дребните мигове. И насладата, че имаш очите да ги видиш. И че имаш някого да ги споделиш.
“Защото щастието - постоянно е в хората и всички очаквания, които оплитаме в тях. Надежди за нас самите. ”
*Снимката е кадър от кино лентата " Часовете ", а в ролята на мисис Далауей - Мерил Стрийп
Книгата е " Часовете " на Майкъл Кънингъм, в частта на Мисис Далауей:
“ " Всичко изглеждаше като обещаващото начало на огромното благополучие и от време на време, до ден-днешен, след повече от трийсет години, Клариса с учудване установяваше, че това в действителност е било щастието; че цялото преживяване се е състояло от една целувка, една разходка, предстоящата вечеря и една книга...
Онова, което Клариса продължаваше да не схваща след цели три десетилетия, бе целувката на мръкване върху парче изсъхнала трева, и разходката към езерото, когато комарите бръмчаха в спускащия се мрак.
Все още усещаше това неповторимо съвършенство, а то частично се дължеше и на това, че по този начин изрично съдържаше в себе си обещанието за още нещо. Сега към този момент знаеше: това е бил мигът, тъкмо тогава. Друг е нямало. " ”
На някои хора в никакъв случай не им е съдено да бъдат щастливи. Защото не осъзнават, нямат усета и нуждата за щастието, други обаче го усещат - когато е прекомерно късно. Чувството, че ей-сега, предходната седмица си бил благополучен те изпълва с неодобрение ( " Как по този начин не разбрах тогава " и " Дали не мога да направя по този начин, че да ми случи още веднъж " - т.е. опит за повтаряне на отминалия момент - опит, жертван на провал)
Тази книга и децата, животните - т.е. почтените, обаче ми дадоха несравним нюх за благополучие - това е осезание, което дреме в нас и единствено желае и чака да бъде развито. Инстинкт и нужда, която сме изтикали обратно след другите видимо по-важни потребности - нормално егото ни има думата в подредбата
“Но щастието е да пренебрегнеш егото и да си представиш, че различен има власт над миговете ти - и от време на време е допустимо да стане по този начин, че мигът не ти принадлежи, че ти си му зависим и отдаването на тази власт е в действителност твоето благополучие. ”
Мигове на благополучие е когато се откажеш от скоростта и приемеш другата предавка - превключването е ключът, и навременността на самото превключване. А превключването става в чувството за принуждение над твоите мигове. Когато правиш нещо, което в действителност не искаш, развиваш неприсъща скорост в всекидневието си, или си на място с хора, които не харесваш - тогава и тъкмо тогава ти се подава чувството, че твоят благополучен момент тъкмо в този момент следва - както Клариса указва - в упованието, във вътрешния глас: " Сега следва, виждаш ли, ще се случи ". И ходът от насилието към твоят благополучен момент е единствено един - кураж.
Усетиш ли принуждение, стой и се огледай. Щастието е тъкмо пред теб, в дребното ти илюзорно бягство ( " Часовете " е тъкмо за дребните ни илюзорни бягства). В детето, което се радва на охлювите в дъждовен ден, когато пъклен бързаш. Уличната котка, която вика с присъщ глас дребното си и от храстите се чува ответния отговор, а ти си там да видиш срещата им. В бабата и дребното и портмоне на 40 години и тя ти го отваря с доверие: " Изкарай ми, момиче, 30 стотинки, да платя ". В служащия на градежа, който дели хляба си с гълъбите и им приказва като на човек.
Откакто имам деца и всекидневието става все по-динамично, аз разбрах, благодарение на Клариса, че щастието е тъкмо в упованието, в съвършенството на предпоставките, които се подреждат да ти подарят този момент, който може и даже да не се случи. Защото мимолетността е равнозначна на гибел. Но предчувствието, че това ще стане - в действителност е това стилизирано придвижване, дребно изпитание, което е същината на щастието - дребните мигове. И насладата, че имаш очите да ги видиш. И че имаш някого да ги споделиш.
“Защото щастието - постоянно е в хората и всички очаквания, които оплитаме в тях. Надежди за нас самите. ”
*Снимката е кадър от кино лентата " Часовете ", а в ролята на мисис Далауей - Мерил Стрийп
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ