Из Йовковите военни разкази и очерци, писани по време на

Из Йовковите военни разкази и очерци, писани по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата международна война, и оповестени през 1918-1919 година в три цикъла: „ Земляци “, „ Край Места “ и „ Те победиха “.

(1880 ~ 1937)

Безотечественици („ Те победиха “)

На бул. „ Дондуков “ има едно малко кафене – „ Добруджа “. Аз зная, че мнозина не са чували името му, нито подозират съществуването му даже. Защото това кафене не е като огромните, елегантни локали, дето всеки ден ще намериш познати и непознати, Тук идат всеки път едни и същи хора, идат така постоянно и непрекъснато, както членовете на някое подмолно общество посещават своя клуб, както болните от една и съща болест се събират в амбулаторията на своя доктор. Няколко пъти прочетох из вестниците известия, че там, в това кафене, ще стават събрания на добруджанци. Трябвало да се вземат някои решения. Аз не вървях на тия събрания. Но въпреки всичко имах неотразимо предпочитание да отида там по всяко време, въпреки и не на заседание.

Намерих го елементарно. Отдалеч очите ми се стопираха на новия огромен надпис. И въпреки да имаше нещо жизнерадостно и даже радостно в едрите отчетливи бели букви на ясносин декор – сърцето ми мъчително се сви върху това родно име, което четях, стори ми се да пада незабележим погребален креп. Влизам вътре. Само няколко души гости. Най-бедна, най-скромна мебел – никаква разлика от безбройните дребни кафенета на предградията. И в самите гости познати от нашия край аз не видях. Приказваха за най-обикновените злободневни работи, банални закачки и смешки. Аз си поръчах кафе и зачетох вестник, отчаян в вярата си да намеря тук тежката тъга и мъчителния спомен за изгубения роден край…

Но ето влязоха едновременно огромна група хора. Изглежда, че тия, които бяха към този момент в кафенето, добре ги познават и са ги чакали. Събраха се вкупом всички, диалогът стана по-шумен, по-оживен. Но и това беше предходният празен, лековерен диалог. Разочарованието ми растеше и аз отново се вдълбочих във вестника си. Внезапна тишина настъпи по-късно. Повдигнах очи: говореше в този момент ниско единствено един възрастен, към този момент прошарен човек. Дочувах откъслечни думи: „ Добрич… Силистра… Балчик… Училищата… Може ли да се търпи. “ Аз знаех към този момент какво се говореше. И гледах под моя вестник тия хора. Всички слушаха, само че мнозина не гледаха към този момент тоя, който говореше. Очите им, неподвижни и съсредоточени, гледаха някъде в пространството. Замечтаният взор на хора, чиято мисъл лети някъде далеч…

Да, разбирам към този момент всичко. Сърцата се разкриваха, обливаха се в кръв. И през трепетните думи, сходно видения насън, минаваха чудните, далечни картини на родния край. Какво виждаха тия тъжни, замечтани очи? Може би необятните, пространни полета в празника на тяхната пролет и хубост: високи, изкласили ниви, леко полюшвани от вятъра, като необятно смарагдово море. Виждаха родната степ, излегната под грейналите лъчи на слънцето, като засмяна, девствена красавица, раздиплила до безкрайните хоризонти зелената си атлазена дреха с луксозни, причудливи бродерии от жълт синап, ясносиня метличина и огненочервени макове. И над всичко това едно широко, надълбоко лазурно небе, изпълнено с искра и лъчи, с мирис на билки и с песните на трепетни чучулиги…

Картини на тогавашните хубави дни. А в този момент? Сега, както тука, и там е зима. Под облачното, безутешно небе заснеженото поле глъхне в мълчание и тъга. Няма стада, няма пеещи звънци. Селата чезнат, засипани със сняг, и единствено надалеч някъде самотни вятърни мелници мързеливо и тежко въртят огромните си крила, като че ли издигат се и падат ръце, безнадеждно приканват и молят… Навсякъде тишината на замръзнало море. И в тия бели безлюдни полета вятърът гони черни, отскубнати кой знай отде плевели. Така е било цяла зима. Но в този момент може би това подухва по-тъжни мисли, тъй като припомня участта на печалните изгнаници, прокудени надалеч от своя роден край…

Зима – това са дните на отмора и веселби. Но дали има наслада в този момент за тия хора с буйни, смели души, необятни и открити като техните полета? Чуват ли се там песни, свирят ли гайди, кавали? О, не! Аз виждам по какъв начин от безмълвните кръчми излизат приведени мрачни хора, с неуверени, неуверени крачки, като че ли измъчвани от някаква болест – може би пили доста, само че с още позаглъхнала болежка на душите, с неуспокоена ядна мисъл. Те се прибират рано и аз виждам по какъв начин вратите нервно се захлопват, ламбите без време се угасват, тъй като вън звънтят сабли и шпори, улицата се цялостни с пияния смях и непознатата тирада на нахалните завоеватели…

Да, огромна е скръбта в тоя край. Добруджа не е наша към този момент. Едно траурно име, един мъчителен спомен в паметта на цялостен народ. Скърбят, зная, всички. Всеки ден аз слушам да се повтаря: „ Моля ви се, житницата на България! Най-плодородният край. Елдорадо. “ И вещо се пресмятат изгубените благосъстояния, селата, градовете. Милите тия хора, те така безапелационно и хубаво приказват! И имам вяра, че скръбта им е откровена, само че въпреки всичко това не пречи ни на техния вкус, ни на техния сън. Голямата, непоправимата загуба е за други. Онези, които нямат към този момент собствен роден край, своя татковина. Онези, от душите на които е изтръгнато нещо, което оставя пустош на обезсърчение и тъга, оставя безконечна, неизцерима рана. Те са мъртъвци, които бродят като печални, безутешни сенки в света – тъжната орис на Пиер Шлемиля – човека с изгубената сянка…

Как стана всичко това? Как се случи? Нещастие, което пристигна като гръм и болката от което пораства всеки ден. Спомням си, бях в една болница в Бургас. Една заран виковете и охканията в превързочната ме разсъниха по-рано отвсякога. Станах и открих нови вестници на масата си. Взех един и вниманието ми се спря на известието: „ Смесената румъно-българска комисия е привършила работата си. Новата граница стартира 13 км на запад от Тутракан, 13 км на юг от Добрич… “ Вестникът падна от ръцете ми, почувствувах сълзи на очите си и една тъга, нетърпима скръб… 13 км на юг от Добрич! Значи, всичко, всичко е свършено към този момент! И преди този момент аз знаех за нахлуването, знаех това, което се искаше, само че истината, страшната истина като че ли колкото да в този момент се разбираше. Така, гледайки още непогребания труп, в тъпата, опияняваща горест, всичко ни се коства като тежък, призрачен сън. Но когато скъпият мъртвец се скрие в тъмния гроб и върху ковчега остро и пронизително зачука хвърлената пръст – сякаш колкото да тогава сънят престава, става всичко ясно и непоправимо и душата изпуща обезверения, горък вик…

Все там в една топла ясна вечер аз гледах през прозореца на болничната стая към морето. Далеч се изправяха безмълвни планини и цялостният месец чертаеше златен пламенен път върху тъмните води на морето. Дочувах възторжените звукове на „ Шуми Марица “, понякога се издигаше високо ура. Аз знаех, че тая вечер отпътуват с параход 31. и 44. полкове. Войници от Силистра, Добрич, Балчик, Каварна – от полетата на цяла Добруджа. Не можах да ги изпратя, отдалеко насълзен аз слушах и гледах. Войната се свърши и те се завръщат. Но къде, къде ще отидат те в този момент? И струваше ми се, че това не беше ура, а някакво глухо, мъчително ридание. Параходите напуснаха пристанището, видях ги да преминат пламтящата, грейнала бликам на месеца и по-късно да се губят в тъмното море техните ярки, червени огньове. Аз гледах и ми се струваше, че тия параходи, които изчезваха в морето и в нощта, в никакъв случай няма да стигнат някакъв бряг, че те, сходно на тайнствените кораби-скитници в легендите, постоянно ще странствуват, постоянно ще търсят нещо изгубено и скъпо…
...

Сьбуждам се, като от сънливост. Да, ето що вижда съсредоточеният, захласнат взор в тишината на това малко кафене. Поглеждам към другата маса. И там същите широкоразтворени замечтани очи, същият едвам чуван шепот: „ Силистра… Добруджа… “

Всички живееха с една мисъл, една тъга. Под общото възприятие на мъчителна носталгия това просто, малко кафене се превръщаше в някакво оброчище, някакъв чудноват скит, гдето се служеха безмълвни задушевни литии за мрачен, отдалечен бог… И всички тия хора, които срещам за първи път, внезапно ми стават така близки и познати, като че ли съм бил доста, доста години вкупом с тях.

Аз заплащам кафето си и излизам. Но на следващия ден аз отново ще дойда.

От: „ Събрани съчинения в шест тома “, Том първи, Йордан Йовков, изд. „ Български публицист “, 1976
Снимка: Йордан Йовков (1880-1937), Институт за литература - БАН, dictionarylit-bg.eu