Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив
Из „ Градът. Поема на тайните ”, 1918 година Корицата и графичните декорации са работа на самия създател.
♥ ВЯТЪРЪТ
Те се срещнаха през дъжделива заран измежду Пустинята: – белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди – и цялата пустиня приличаше на равнища, която Аллах е разорал през нощта.
Земята бе напукана като лице, опърлено от нечовечен симун.
Белият вървеше като безгрижен друмник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята – и лицето му бе обгорено от Слънцето на доста градове и пустини. Неговите мемоари бяха записани в погледа му – и в смелите придвижвания на ръцете му играеше рисков опит на цялостен живот, преживяван в Буря и Беда.
А смуглият караше добродушно камилите си – и мързеливо изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно успокоение на Пустиня – и пъргавото люлеене на раменете издаваше религия на мощен недоволник. Неговите мишци бяха мощни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна алегория.
...
Там се срещнаха те – сред Пустинята – само двама: белият и смуглият.
И те се погледнаха един различен – гаче ли бяха пристигнали да разделят безкрайните пясъци: погледнаха се като два властелина, които си оспорват Пустинята.
...
– Отде идеш, сахеб?
– От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме по горите лежат преспи сняг.
Дъждът валеше на дълги, морни чърти – пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.
Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.
– Коя е майка ти, сахеб?
– Умря, по кое време бях дете – и аз не помня целувката на някоя жена…
Над тях висеше Небето като колосален кактус, впил бодли в Земята – а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.
...
– Що дириш при черните, сахеб?
– Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.
Камилите клатеха изтегнали шии – и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.
– Къде отиваш, сахеб?
– При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.
...
Червена чърта преряза небосклона – и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.
Голямата снага на пустинята бе изранена – и мътната кръв на кипящи вълни се прибираше надолу – към оазите.
– Що правиш в шатрите, сахеб?
– Песни пея и се глумя над човешкото благополучие.
...
Пясъчните потоци понижиха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха тил – да се оттърсят от водата.
Дъждът престана.
Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.
– Кой те докара в Пустинята, сахеб?
– Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите – и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив и върху Гроба на всеки труп.
...
Над ширното пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.
А те стоеха там, измежду Пустинята – само двама: белият и смуглият.
И те се гледаха един другиго – гаче ли бяха пристигнали да разделят Слънцето: гледаха се като два властелина, които си оспорват Светлината.
...
От: „ Градът. Поема на тайните ”, 1918 година, изд. Ст. Атанасов, София
Снимка: dictionarylit-bg.eu