Когато някой българин успее някъде там
Истории като тази с " нашия " артист, излязъл на сцената на Оскарите с българско знаме, оказва помощ да разберем какво се случва с националната еднаквост през последните три десетилетия.
Няма да разисквам скромната роля на нашия съотечественик в наградения с Оскар филм или пък репликата, с която неговият герой-руснак поръчва водка. Ще пропусна и изявлението, в което артистът изрича мисли, противоречащи на либерално-хуманистичния смисъл на „ Зелената книга “. Затова пък символичното му завръщане в родината беше доста прочувствено - след перипетиите в годините на комунизма, след тъгите на емиграцията, най-после той се завърна с ореола на победител.
По-важно е да разберем какво се случва с националната еднаквост през последните три десетилетия. За първи път си дадох сметка за смяната с помощта на прелестния сръбски филм „ Когато порасна, ще стана Кенгуру “. Седят едни хора в забравена от бога механа и с необяснимо неспокойствие чакат мач от британския футболен шампионат. Не, не играе Сърбия, нито пък изходът от срещата може да повлияе някак на класирането. В британския отбор играе съгражданинът им с прякор Кенгуру, който е заречен да им помаха с шапка пред световните камери, ретранслиращи към глухата сръбска провинция. Не помня какво направи Кенгуру, само че нашият Димитър Маринов излезе на сцената с българско знаме на ревера - и с този жест изпълни душите на нашите национални почитатели.
Нашето мом(и)че
По-рано се гордеехме, когато български тим завоюва, когато български филм получи отличие. Междувременно глобализацията по този начин фрагментира света, че започнахме да се идентифицираме с нашето момче или момиче, съумяло някъде там, в непознатия тим. По-просто е в самостоятелните спортове, където триумфите на Гришо или на удивителната 15-годишна шахматистка Исмаилова могат да се припишат по едно и също време и на индивида, и на страната. Но в груповите планове сме раздвоени - за тях ли играе Кенгуру (Стоичков, Балъков...) или за своето сръбско/българско Аз?
Да напомня насладата, с която в Кения честваха избирането на Обама, чийто татко (напуснал фамилията, когато синът му бил на една година) имал корен там. Вълнението, с което българи и особено габровци посрещнаха Дилма Русеф. А да напомням ли гордостта, че наше момче е измислило компютъра, че един наш човек е разкрил Америка дружно с Колумб?
Ако отидем оттатък медийните страсти, ще си дадем сметка, че актуалният човек в никакъв случай не се интегрира до дъно, живее с няколко идентичности. В Америка, където този развой е най-напреднал, хората от дълго време се самоопределят с тиренца - афро-американец, латино-евреин, китайско-арабски... Ние тук още упорстваме, като назоваваме съумелите ни сънародници в чужбина българи. Но те са „ наши “ единствено прочувствено.
Именно прочувственият миг на връзката изяснява за какво гордостите са най-често свързани с някакво съревнование, ранглиста, световна сцена, осеяна със звезди, самопризнание на висша инстанция от вида на книгата „ Гинес “. По-малко се гордеем с авторитетната колонка на Иван Кръстев в „ Ню Йорк таймс “ или с излезлия преди малко детски бестелър на англо-българската писателка Сабина Радева, с авторитетни политици като Сергей Станишев или Кристалина Георгиева. Виж, нашият блестящ топ-модел, сниман на благотворителното празненство на Елтън Джон, незабавно ни кара да се почувстваме българи, изключително в случай че ни помаха през камерите. Думите разделят, а тя просто мълчи и е прелестна.
Няма да преобърнем този развой, колкото и да го иронизираме. Страни като нашата са прекомерно дребни, с цел да имат съществено присъединяване в международните неща - нито огромен филм ще създадем, нито скоро ще спечелим футболен шампионат. От друга страна ни се желае, тъй като живеем пред световната сцена, борим се за самопризнание. И на всеки му е прелестно да се разпознава с съумелия някъде там съотечественик.
България през днешния ден
Трябва обаче да си дадем сметка, че националната еднаквост към този момент не се основава на територия, оградена с идеологическа бодлива тел. България през днешния ден има комплицирана геометрия - някои остават, други отпътуват, някои скъсват, други удържат връзката, та даже пробват да вземат участие в делата на изгубената си татковина. За национал-популистите тези последните „ се пречкат “, изключително когато опитат да проявят политическа самодейност. Мисля си обаче, че колкото по-бързо измислим такава форма на страната, която да ги притегли за съществено присъединяване в нашите каузи, толкоз по-скоро България от провинция ще стане световен състезател.
Коментарът на проф. Ивайло Дичев е оповестен в " Дойче веле ".
Няма да разисквам скромната роля на нашия съотечественик в наградения с Оскар филм или пък репликата, с която неговият герой-руснак поръчва водка. Ще пропусна и изявлението, в което артистът изрича мисли, противоречащи на либерално-хуманистичния смисъл на „ Зелената книга “. Затова пък символичното му завръщане в родината беше доста прочувствено - след перипетиите в годините на комунизма, след тъгите на емиграцията, най-после той се завърна с ореола на победител.
По-важно е да разберем какво се случва с националната еднаквост през последните три десетилетия. За първи път си дадох сметка за смяната с помощта на прелестния сръбски филм „ Когато порасна, ще стана Кенгуру “. Седят едни хора в забравена от бога механа и с необяснимо неспокойствие чакат мач от британския футболен шампионат. Не, не играе Сърбия, нито пък изходът от срещата може да повлияе някак на класирането. В британския отбор играе съгражданинът им с прякор Кенгуру, който е заречен да им помаха с шапка пред световните камери, ретранслиращи към глухата сръбска провинция. Не помня какво направи Кенгуру, само че нашият Димитър Маринов излезе на сцената с българско знаме на ревера - и с този жест изпълни душите на нашите национални почитатели.
Нашето мом(и)че
По-рано се гордеехме, когато български тим завоюва, когато български филм получи отличие. Междувременно глобализацията по този начин фрагментира света, че започнахме да се идентифицираме с нашето момче или момиче, съумяло някъде там, в непознатия тим. По-просто е в самостоятелните спортове, където триумфите на Гришо или на удивителната 15-годишна шахматистка Исмаилова могат да се припишат по едно и също време и на индивида, и на страната. Но в груповите планове сме раздвоени - за тях ли играе Кенгуру (Стоичков, Балъков...) или за своето сръбско/българско Аз?
Да напомня насладата, с която в Кения честваха избирането на Обама, чийто татко (напуснал фамилията, когато синът му бил на една година) имал корен там. Вълнението, с което българи и особено габровци посрещнаха Дилма Русеф. А да напомням ли гордостта, че наше момче е измислило компютъра, че един наш човек е разкрил Америка дружно с Колумб?
Ако отидем оттатък медийните страсти, ще си дадем сметка, че актуалният човек в никакъв случай не се интегрира до дъно, живее с няколко идентичности. В Америка, където този развой е най-напреднал, хората от дълго време се самоопределят с тиренца - афро-американец, латино-евреин, китайско-арабски... Ние тук още упорстваме, като назоваваме съумелите ни сънародници в чужбина българи. Но те са „ наши “ единствено прочувствено.
Именно прочувственият миг на връзката изяснява за какво гордостите са най-често свързани с някакво съревнование, ранглиста, световна сцена, осеяна със звезди, самопризнание на висша инстанция от вида на книгата „ Гинес “. По-малко се гордеем с авторитетната колонка на Иван Кръстев в „ Ню Йорк таймс “ или с излезлия преди малко детски бестелър на англо-българската писателка Сабина Радева, с авторитетни политици като Сергей Станишев или Кристалина Георгиева. Виж, нашият блестящ топ-модел, сниман на благотворителното празненство на Елтън Джон, незабавно ни кара да се почувстваме българи, изключително в случай че ни помаха през камерите. Думите разделят, а тя просто мълчи и е прелестна.
Няма да преобърнем този развой, колкото и да го иронизираме. Страни като нашата са прекомерно дребни, с цел да имат съществено присъединяване в международните неща - нито огромен филм ще създадем, нито скоро ще спечелим футболен шампионат. От друга страна ни се желае, тъй като живеем пред световната сцена, борим се за самопризнание. И на всеки му е прелестно да се разпознава с съумелия някъде там съотечественик.
България през днешния ден
Трябва обаче да си дадем сметка, че националната еднаквост към този момент не се основава на територия, оградена с идеологическа бодлива тел. България през днешния ден има комплицирана геометрия - някои остават, други отпътуват, някои скъсват, други удържат връзката, та даже пробват да вземат участие в делата на изгубената си татковина. За национал-популистите тези последните „ се пречкат “, изключително когато опитат да проявят политическа самодейност. Мисля си обаче, че колкото по-бързо измислим такава форма на страната, която да ги притегли за съществено присъединяване в нашите каузи, толкоз по-скоро България от провинция ще стане световен състезател.
Коментарът на проф. Ивайло Дичев е оповестен в " Дойче веле ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ