Трудно ли е днес да се борим за социална справедливост?
Искра БАЕВА
На 20 юли (2 август н.ст.) 1891 година под връх Бузлуджа в Стара планина се ражда социалистическото придвижване в България. Това е денят, на който Българска социалистическа партия всяка година отбелязва тържествено своето начало. Но то е и начало на всички социалдемократични, социалистически, комунистически и други леви оранизации, които се разпознават с първопроходците. С тези, които още по времето, когато българският капитализъм прави началните си държавни стъпки, са си разрешили да оповестят, че тази система не е безконечна, че капитализмът рано или късно ще бъде сменен от нов строй, построен не върху употребата на бедните и слабите, не върху облагите на капиталистите за сметка на трудещите се, а върху общите старания на всички жители за основаване на обществено обективна стопанска система. Сиреч такава, при която всички ще вземат участие в производството съгласно опциите си, а при разпределението на създадените богатства всеки ще получава съгласно потребностите си (а не съгласно размера на благосъстоянието или алчността си).
Както постоянно,
началото е обещаващо и вдъхновяващо, а пътят към задачата - дълъг
неравномерен, с доста завои и трудности. Пътят на българската социалдемокрация е съпроводен от остри политически разногласия за това по какъв начин да бъдат проведени последователите на социалистическите хрумвания, за тактиката и тактиката на придвижването, за крайните цели и за пътищата за постигането им. В хода на опълчванията се стига до разцепления сред партисти и съюзисти, сред тесни и необятни социалисти, сред революционери и еволюционисти. Те не са единствено български феномен, защото сходни разногласия се водят и измежду другите европейски социалистически партии, а и в Социалистическия интернационал.
Изправена пред най-голямото предизвикателство - Световната война, българската и европейската социалдемокрация е сложена пред избор: да поддържа своите националистически държавни управления, разпалили войната, или да се опълчи на национализма в името на интернационалната концепция. За разлика от множеството европейски социалдемокрации, лявата българска социалдемокрация в лицето на тесните социалисти избира интернационализма. Тя афишира поддръжката си за основаната от Владимир Улянов-Ленин в Швейцария интернационална група, призовала империалистическата война да се трансформира в революционна борба на пролетариата против ръководещите. Това е явен избор в интерес на революцията против национализма, за който доста социалдемократи заплащат с арести, затвор и други репресии.
През 1919 година революционната социалдемокрация в България основава Българска комунистическа партия, въпреки и с желанието да резервира своята специфичност с добавката в скоби (тесни социалисти). От този миг тя се утвърждава като партия, последваща модела на Октомврийската гражданска война в Русия от 1917 година и на Третия интернационал (комустически). Следват Септемврийското въстание от 1923 година, репресиите и възбраната на партията със Закона за отбрана на страната от януари 1924 година, незаконната активност, страшните Априлски събития след атентата в църквата " Света Неделя ", осъществен - въпреки и без единодушието на Централен комитет, от нейната Военна организация, четническото придвижване, само че и неповторимата за страна съюзена с Третия райх антифашистка опозиция в годините на Втората международна война, част от Европейската антифашистка опозиция.
От другата, еволюционната страна на социалдемокрацията, виждаме присъединяване на необятните социалисти в държавните управления на Малинов-Костурков от 1918 година, на Теодор Теодоров от 1919 година и на Александър Цанков след преврата от 9 юни 1923 година, а откакто през 1935 година отхвърлят предлагането на Българска работническа партия за Народен фронт, необятните социалисти влизат в така наречен Петорка на главните политически партии. Участието в тези десни държавни управления дава опция да се одобряват обществени закони като този за 8-часовия работен ден, само че то спомага за одобряване на съществуващата капиталистическа система.
Втората международна война носи
дълбоки промени в целия свят
а за България тя потвърждава тезата на Димитър Благоев от 1919 година, че ставащото в страната единствено в една четвърт зависи от българите, а в голямата си част - от ставащато в света. След войната България остава в руската сфера на въздействие и приема руския модел на държавен социализъм. Това значи, че построяването на социализма в България се осъществя не от самооргаиизиращото се общество (по Маркс), а от страната, придобила всеобхватни характерности (съветския модел).
Резултатите са забележими, въпреки и нееднозначни. Едрата и междинната частна благосъстоятелност са премахнати, въведен е гражданският принцип на тъждество, в това число и сред половете, обезпечено е правото на труд и неговата отбрана, осъществена е огромна планомерна индустриализация с държавни вложения, кооперирано е селското стопанство, без да се национализира (както е в СССР), обезпечено е гратис обучение и здравеопозване. Но придобивките са съпроводени със мощно ограничение на политическите права и свободи.
Всичко това от три десетилетия насам е минало. Повечето от обществените достижения са унищожени от новия капитализъм, а за останалите
би трябвало още веднъж да се борим
Затова въпросът е дали в днешните условия на народна власт и капитализъм е мъчно да се борим за обществена правдивост? Особено спрямо ситуацията отпреди 131 години.
Тогава партията е основана скрито, високо в планината, тъй като режимът на Стамболов е забранявал сходна активност. Днес политическата активност е свободна, само че левите хрумвания и решения непроменяемо се посрещат " на нож " от господстващите " специалисти " -икономисти от всички Неправителствени организации. Пълното владичество на десните хрумвания в стопанската система, на десния индивидуализъм в политиката съвсем не е оставило свободно пространство за леви хрумвания, определяни или като " мухлясъл " камунизъм, или като утопични хрумвания на откъснати от действителностите теоретици.
Така че, да, в този момент е още по-трудно да се борим за общество на обществената правдивост. Но е и доста по-важно. Защото тогава първите мечтатели са знаели, че слагат началото на дълъг път, а през днешния ден сме надалеч от началото и за днешните социалисти най-важно е да запазим социалистическата опция. Да не позволим тя да бъде погълната от концепциите за икономическа успеваемост, за това, че капиталистите са по-ценни, тъй като основават работни места, а трудещите се единствено извършват дадените им задания. А в действителност по този начин единствено нарастват обществените неравенства и се раздира обществената тъкан.
Именно социалистите са тези, които се борят за общество, в което хората са равни освен пред закона, а и като опция за развиване, присъединяване в политиката и производството, в основаването на богатства, само че и при тяхното систематизиране, което да е в полза на цялото общество.
Така че, празнувайки, дано продължаваме битката за социалистическа опция, която е и блян към очовечаване на обществото!
На 20 юли (2 август н.ст.) 1891 година под връх Бузлуджа в Стара планина се ражда социалистическото придвижване в България. Това е денят, на който Българска социалистическа партия всяка година отбелязва тържествено своето начало. Но то е и начало на всички социалдемократични, социалистически, комунистически и други леви оранизации, които се разпознават с първопроходците. С тези, които още по времето, когато българският капитализъм прави началните си държавни стъпки, са си разрешили да оповестят, че тази система не е безконечна, че капитализмът рано или късно ще бъде сменен от нов строй, построен не върху употребата на бедните и слабите, не върху облагите на капиталистите за сметка на трудещите се, а върху общите старания на всички жители за основаване на обществено обективна стопанска система. Сиреч такава, при която всички ще вземат участие в производството съгласно опциите си, а при разпределението на създадените богатства всеки ще получава съгласно потребностите си (а не съгласно размера на благосъстоянието или алчността си).
Както постоянно,
началото е обещаващо и вдъхновяващо, а пътят към задачата - дълъг
неравномерен, с доста завои и трудности. Пътят на българската социалдемокрация е съпроводен от остри политически разногласия за това по какъв начин да бъдат проведени последователите на социалистическите хрумвания, за тактиката и тактиката на придвижването, за крайните цели и за пътищата за постигането им. В хода на опълчванията се стига до разцепления сред партисти и съюзисти, сред тесни и необятни социалисти, сред революционери и еволюционисти. Те не са единствено български феномен, защото сходни разногласия се водят и измежду другите европейски социалистически партии, а и в Социалистическия интернационал.
Изправена пред най-голямото предизвикателство - Световната война, българската и европейската социалдемокрация е сложена пред избор: да поддържа своите националистически държавни управления, разпалили войната, или да се опълчи на национализма в името на интернационалната концепция. За разлика от множеството европейски социалдемокрации, лявата българска социалдемокрация в лицето на тесните социалисти избира интернационализма. Тя афишира поддръжката си за основаната от Владимир Улянов-Ленин в Швейцария интернационална група, призовала империалистическата война да се трансформира в революционна борба на пролетариата против ръководещите. Това е явен избор в интерес на революцията против национализма, за който доста социалдемократи заплащат с арести, затвор и други репресии.
През 1919 година революционната социалдемокрация в България основава Българска комунистическа партия, въпреки и с желанието да резервира своята специфичност с добавката в скоби (тесни социалисти). От този миг тя се утвърждава като партия, последваща модела на Октомврийската гражданска война в Русия от 1917 година и на Третия интернационал (комустически). Следват Септемврийското въстание от 1923 година, репресиите и възбраната на партията със Закона за отбрана на страната от януари 1924 година, незаконната активност, страшните Априлски събития след атентата в църквата " Света Неделя ", осъществен - въпреки и без единодушието на Централен комитет, от нейната Военна организация, четническото придвижване, само че и неповторимата за страна съюзена с Третия райх антифашистка опозиция в годините на Втората международна война, част от Европейската антифашистка опозиция.
От другата, еволюционната страна на социалдемокрацията, виждаме присъединяване на необятните социалисти в държавните управления на Малинов-Костурков от 1918 година, на Теодор Теодоров от 1919 година и на Александър Цанков след преврата от 9 юни 1923 година, а откакто през 1935 година отхвърлят предлагането на Българска работническа партия за Народен фронт, необятните социалисти влизат в така наречен Петорка на главните политически партии. Участието в тези десни държавни управления дава опция да се одобряват обществени закони като този за 8-часовия работен ден, само че то спомага за одобряване на съществуващата капиталистическа система.
Втората международна война носи
дълбоки промени в целия свят
а за България тя потвърждава тезата на Димитър Благоев от 1919 година, че ставащото в страната единствено в една четвърт зависи от българите, а в голямата си част - от ставащато в света. След войната България остава в руската сфера на въздействие и приема руския модел на държавен социализъм. Това значи, че построяването на социализма в България се осъществя не от самооргаиизиращото се общество (по Маркс), а от страната, придобила всеобхватни характерности (съветския модел).
Резултатите са забележими, въпреки и нееднозначни. Едрата и междинната частна благосъстоятелност са премахнати, въведен е гражданският принцип на тъждество, в това число и сред половете, обезпечено е правото на труд и неговата отбрана, осъществена е огромна планомерна индустриализация с държавни вложения, кооперирано е селското стопанство, без да се национализира (както е в СССР), обезпечено е гратис обучение и здравеопозване. Но придобивките са съпроводени със мощно ограничение на политическите права и свободи.
Всичко това от три десетилетия насам е минало. Повечето от обществените достижения са унищожени от новия капитализъм, а за останалите
би трябвало още веднъж да се борим
Затова въпросът е дали в днешните условия на народна власт и капитализъм е мъчно да се борим за обществена правдивост? Особено спрямо ситуацията отпреди 131 години.
Тогава партията е основана скрито, високо в планината, тъй като режимът на Стамболов е забранявал сходна активност. Днес политическата активност е свободна, само че левите хрумвания и решения непроменяемо се посрещат " на нож " от господстващите " специалисти " -икономисти от всички Неправителствени организации. Пълното владичество на десните хрумвания в стопанската система, на десния индивидуализъм в политиката съвсем не е оставило свободно пространство за леви хрумвания, определяни или като " мухлясъл " камунизъм, или като утопични хрумвания на откъснати от действителностите теоретици.
Така че, да, в този момент е още по-трудно да се борим за общество на обществената правдивост. Но е и доста по-важно. Защото тогава първите мечтатели са знаели, че слагат началото на дълъг път, а през днешния ден сме надалеч от началото и за днешните социалисти най-важно е да запазим социалистическата опция. Да не позволим тя да бъде погълната от концепциите за икономическа успеваемост, за това, че капиталистите са по-ценни, тъй като основават работни места, а трудещите се единствено извършват дадените им задания. А в действителност по този начин единствено нарастват обществените неравенства и се раздира обществената тъкан.
Именно социалистите са тези, които се борят за общество, в което хората са равни освен пред закона, а и като опция за развиване, присъединяване в политиката и производството, в основаването на богатства, само че и при тяхното систематизиране, което да е в полза на цялото общество.
Така че, празнувайки, дано продължаваме битката за социалистическа опция, която е и блян към очовечаване на обществото!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ