ПРОФ. ВЕНЦИСЛАВ ДИМОВ: ВСЕ ОЩЕ ИМА СМИСЪЛ ОТ ВЯРА И СТРАСТИ...
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
ВЕНЦИСЛАВ ДИМОВ е лекар на науките, професор в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Ръководител на катедра " Радио и телевизия " във Факултет по публицистика и всеобща връзка и на изследователската група " Етномузикология " в Институт за проучване на изкуствата, Българска академия на науките. Автор на над 250 научни и научно-приложни студии, публикации, образователни пособия, монографии. Сред тях се открояват книгите: " Етнопопбумът " (2001); " Добруджа: памет и ария " (2012); " Музиката за народа на медийния фронт (Меката власт на националната и известната музика в социалистическа България) " (2019); " Живите гласове. Представяне на архивираното звуково завещание на Райна Кацарова (2021); и тези в съавторство с Лозанка Пейчева - " Зурнаджийската традиция в Югозападна България " (2002) и " С хоро и ария, с перо и слово. 120 години от рождението на Райна Кацарова " (2021). Сценарист на документални филми, създател и водещ на радиопредавания и телевизионни стратегии, създател на журналистически изявления в печатни и онлайн медии. Член e на Съюза на българските композитори - секция " Музиковеди ", Съюза на българските публицисти, ICTM - Международен съвет за обичайната музика при ЮНЕСКО (член на борда на Националния комитет на ICTM), член на УС на Националния юношески фолклорен съюз. > - Професор Димов, през днешния ден, Разпети петък, е най-тъжният ден от Страстната седмица, само че в неделя следва най-светлият празник, който дава основата на цялото християнство, съчетава духовното извисяване и филтриране с материалния израз на насладата от Възкресението. Сигурно през цялото време двете линии на отбелязването му вървят дружно в българската традиция?
Проф. Венцислав Димов с националната певица доцент Бинка Добрева, брачна половинка й Александър Райчев - композитор, акордеонист и гайдар, и проф. Лозанка Пейчева на празнично празненство СНИМКА АВТОРКАТА
- " На Велики петък и пиле не пее, и гнездо не вие " - споделя една българска поговорка, само че след безмълвния реверанс и скръбта под плащеницата (символичното заравяне на Исус) на Разпети петък, в традицията и националната религия идва искрящият от празнични жестове Великден, на който се пее и играе повече от всеки път. Една от хороводните песни споделя: " На Великден по хората, на Гергьовден по люлките. " Впрочем, тази двойка от възпети календарни празници демонстрира по какъв начин " фолклорният човек " е споявал в своята национална религия и бита, и пантеона. Великден е най-големият празник за вярващите християни, Възкресението Христово отваря дверите на човешкото възкресение, както напява тропарът: " Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ ", т.е. вярата във Възкресението е религия в безсмъртието на душата. Гергьовден иде по-късно, Свети Георги на бял кон лятото води и годината отново се завърта - за българите-християни, пък и нашите земляци от други вероизповедания и етноси, може би най-ритуално празнуваният календарен национален празник е Гергьовден. Но и православно-християнското, и фолклорното като национална религия са освен това от празник, който ни събира към трапезите. Като претърпяваме още веднъж ритуалните жестове и знаци: върбовото венче, свещицата на колака, аленото яйце, хорото и песента, отново ни озарява, сходно на оня превъзходен саморасъл огън на вярващите, една осветявала и дните на предците ни магическа сфера. В нея са вплетени обредни практики и духовни възгледи за света, настоящо ежедневие и сакрално извънвремие. Иначе казано, тя е митологичното знамение, което разумното съвременно време не може да реализира като признание, пък и като явен и повсеместен роман за света и индивида. Вярвам, че имаме потребност от Възкресение и за нашите национална религия и обичаи, те са ни котвите в бурното време.
Говоря за време и се сещам, че преди в политическото популистко говорене да се банализира фразата " Българският Великден ", тя се роди с книгата на Тончо Жечев " Българският Великден или пристрастеностите български ". Тази книга умно препрочете историята ни през един Великден: на 3 април 1860 година, по време на Великденската работа в българска черква " Св. Стефан " в Цариград, свещеник Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Тончо Жечев с книгата си ни отвори очите за това, че освен революции и институции ни движат напред, а и персони, просветители, духовници, книжовници, учители - те, ревнителите на българските религия, език, просвета, на българските църкви, учебни заведения, читалища и " любословна " книжнина, са предтечите на политическата ни независимост. На Разпети петък си мисля, като Тончо Жечев, че би трябвало да се поклоним и пред духовете на предците ни, които са вградили себе си в темелите на днешна България, с цел да възкръсва тя и за утрешните българи. И да продължаваме делото им.
СНИМКА ЛИЧЕН АРХИВ Проф. Венцислав Димов в телевизионното студио
Един от моите предшественици е бил измежду тези водачи на църковната битка: даскал Господин Димов Бъчваров от Медвен, един от основателите на първите учебни заведения и читалища в Медвен и Айтос, преподавател на Захари Стоянов, герой за църковна самостоятелност, един от водачите в прогонването на гръцките владици Вениамин и Василий Анхиалски... Да проучвам българската просвета и обичаи и да споделям знанията си, е нещо като моя Великден: дълг към предците, само че и игра - виждаш с нови очи, все има какво да научиш, от време на време даже от тези, които учиш, и е обнадеждаващо: към момента има смисъл от религия и пристрастености...
- Ритуалите и празничната обредност, свързани с пролетното възкръсване на природата, стартират още от Лазаровден и Цветница. Каква е символиката им във вярванията и преданията, които са стигнали до нас?
- Фолклористи, етнографи и етномузиколози ги назовават " Лазарско-Великденски комплекс " - свързани между тях ритуали в календарната обредност (аграрния годишен цикъл), които дават " по женски " началото на новата година към Пролетното равноденствие. В календарната ни обредност " мъжкото " начало дават коледарите след Зимното слънцестоене с ритуални жестове, песни, благословии. Подобна роля на изразители на " обредно мистериално действо " със своите песни, игри, слова, ритуали, облекло имат момите - лазарки. Димитър Маринов, един от най-заслужилите откриватели на националната ни религия, написа: имат вяра, че която мома не е лазарувала, не може да се момее, както и ерген, който не е коледувал, не може да се ожени. Лазарували единствено моми. В някои краища, като Еркеч (при така наречен " ваяци " в Източния Балкан), ритуалите започвали седмица преди Лазаровден, продължавали на Лазаровден, след това на Цветница и намирали празнична кулминационна точка на Великден. В този район е село Аспарухово (старото Ченге - ритуалните му песни са събрани и изследвани във превъзходната книга " Добър Юнак с добра коня " от Анчо Калоянов) - там песни на отворено хоро " буенец " се запяват и заиграват още от Сирни заговезни - седем недели до Великден и кулминационната точка е на Връбница (Цветница), когато обикалят селото с празнични облекла, водени от лидерка - мома-буенец.
СНИМКА ЛИЧЕН АРХИВ
Тази календарна обредност е в същото време посветителна ритуалност, " инициационен вид обредност ". Момите и децата (малките лазарки, подевките) са основни настоящи лица в една фолклорна социализираща игра, която ги прави приети от селската общественост, минали през тестване, към този момент не деца, а моми, подготвени да се любят и женят в бъдеще; в същото време те като ритуални фигури са водачи на пролетта и новия живот, с техните песни на отворено и виещо се хоро, с техните виещи се венци се развива и годишният цикъл - от зима към лято.
- Какво значат тези празници за стопаните - единствено с забавление и игри ли са свързани или имат и други смисли и символика?
- В селото се радват - всеки двор, всеки дом посреща лазарки, те играят ритуалния танц буенец, пеят за членовете на фамилията: има песни за мома, за момък, за дете, за боец, за пастир, за орач, за поп... Но песните са единствено частица от една богата и комплицирана верига, носеща смисли и смисли на очистителни и благославящи ритуали, които вещаят живот и изобилие, свързани със знаците на водата и зеленината: момите берат цветя и върбови клончета, вият венци, които концентрират силата им в тяхното сплитане; тази мощ става още по-жива, когато зелените венци са част от ритуалното облекло на лазарките и техните осветителни ритуали - момите пускат венчетата си или парченца от обредните хлябове " кукли " в течащата вода на реки и ручеи, с цел да изберат лидерка - " кумица " при ритуала " кумичене " на Цветница. Буенекът, отвореното хоро на момите, е екстатичен танц. Момите назовават: " Както се вие хорото, по този начин да се вият пчелите ", а играещите една против друга лазарки - в Шоплука ги назовават " шеталици ", в Източна България " боенец " или " буенек " - вият кърпи в ръцете си или към тях се извиват " тестемелите ", с които са опасани. Тези ритуални жестове и текстове са разпознаваеми за общността - за стопаните и стопанките на посетените от лазарките къщи значат благословия, благодат, магия за нов живот, прераждане.
- Виждаме хубостта на девойките в нови, пъстри носии, закичени с цветни венчета, които извършват песни и хора, разнообразни наричания за бъдещето. Какви песни се пеят в тези дни?
- Красота е, да. На Великден момите излизат с най-празничните си облекла, пребраждането и накитите на главата им наподобяват корона или невестинско забраждане: " чомбара " и " прочелник " с парички в село Пирин, пера и веещи се китки от коило в Шоплука, зелен венец и пъстри китки на главите на Добруджанските лазарки, петльови пера в забрадките на лазарските носии на Еркеч. А песните - още хубост. Не единствено поради поетичното възпяване на цветя и зеленина: гората на росен мирише, на бял-червен трендафил, на копър; мома вие венци от чемерика и зелен явор, момините пръсти никнат като китка калофер на пролет...
Големият ни фолклорист Михаил Арнаудов написа, че никой от прилежащите ни нации няма подобен " забележителен репертоар от митически песни ". Тъкмо ключовете на митологичното могат да " разключат " старите песни за нас. Навремето се чудех на добруджанките, които пеят на най-светлия празник " За зло е пристигнал Великден "... Защото във великденските песни мома се разболява и умира, момък плаче и сълзите му горят нивите, моми и момци потъват с гемия в морето или Дунав, мома турци бедили и обесили, момък е посечен от секира, мома е ухапана от змия... По-късно научих, че това не са песни за гибел, а за прераждане, тъй като символиката на посветителния ритуал допуска краткотрайна гибел на героите, след което те се прераждат в нов статус.
В Аспаруховския цикъл, който загатнах, митологичното и магиката на безсмъртието се носи както от демонологични персонажи (юди и змейове, орли и гарвани); по този начин и от превъплъщенията на земните герои. Ето една ария за прераждането: мома пада, а от сянката й изниква дърво диляново, което дялат триста момка, а от русата й коса, изникнала като зелен босилек, пасат конете им; мома Драгана пада в ряка дълбока и я избавя не майка, не тейко, а либето...
В шопските лазарски песни от Бистрица живее имитативна и благопожелателна магия: мома ни на небо, ни на земя, Будим града гради от стратор и босилек, само че лудо-младо с коня го завладява и мома залюбва; лаленце се лалее в гора зелена, с него момата през пролетта кум подарява, младоженка да стане; църнооко ергенче със златна ябука мома умерва, излъгва и в дома си младоженка води... Пак от Бистрица са тези песни, в които текстовете повтарят ритуалното извиване на танцьорките: Янка се извива като лоза винена, пчелицата медна се извива над полето. Как да не полетиш и ти с лазарките?
- Много и пъстри са знаците на фолклора в другите области на България. Има ли многообразие и в лазарско-великденските ритуали и песни, от какво е се дефинира то?
- Шопските песни на лазарките са двугласни, с присъщ благозвучен профил, това може да се чуе в записани албуми с лазарски и великденски песни (коментирали сме с Лозанка Пейчева такива планове на читалищата и групите от Горни и Долни Лозен, песните " Летели ми са, летели ", " Чернооко ергенче ", " Лаленце се люлее ", " Велика шета по двори " и др.). В източните области (Добруджа, Североизточна България, Тракия) песните са едногласни, пеят ги на хоро или антифонно (в две зареди). В Странджа има пролетни игри и ритуални танци, като " Мара и Лишанка " - момите вършат кукла с булчинска глава, направена от момини чехли и мъжка риза, въртят я, играят с разговор сред лазарката и маската. Има пролетни игри, като " Ладино хоро ", " Иримчене ", " Орел и пиленца " - момите минават под арка и сменят позициите си - грабени и грабещи, мъжки и женски. Ритуална травестия има при буенека на остарялото население от Североизточна България (хърцои, капанци, гребенци): момите са с мъжки атрибути, с калпаци, нагръдниците им от парички са като ризници, на гърдите им са кръстосани колани с пафти, играта една против друга е като дуел с кърпи, китки или камшици.
- Как през днешния ден се съхраняват традициите и ритуалите за Лазаровден, Цветница, Великден? Наред с предаването им в фамилията от баби и майки на деца, да вземем за пример в Етнографския музей в София и други музеи из страната всяка година етнографи и майстори водят работилници за писани яйца; по градове и села се организират фестивали на печива и козунаци и така нататък Какво още?
- Лазаруването и лазарските песни, за които Димитър Маринов написа, че са най-многобройни и разнородни и изброява селища, където го е следил из " цялото родно място на българите ", пресъхва като жива традиция в доста региони - в Сливен, да вземем за пример, през 30-те години лазаруването станало нещо като поминък на " циганки ", които хората дарявали. През последните години на доста места - в селата към София, да вземем за пример - лазаруването се възражда: Бистришките баби го предадоха на техните " внучки " ; моми-лазарки още веднъж пеят и играят в Горни и Долни Лозен, Горни Богров... В открития етнографски комплекс " Етър " даже направиха " Училище за лазарки ".
Представял съм това възобновление на лазаруването в радиопредавания, малките екрани излъчват репортажи и този медиен интерес задейства локалните начинания. Великденски работилници за обичайно изобразяване на яйца провеждат районни исторически и етнографски музеи в Плевен, Стара Загора, Добрич, Кърджали... Признавам си, и аз, макар живата родова традиция и художническите си изкушения, съм признателен на една от работилниците, проведени от сътрудниците от Българска академия на науките в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей, на която се снабдих и с книга от Светла Ракшиева и уреди за писане на яйца, с цел да научна една остаряла технология, присъща за Велинградско.
- Вие сте създател на учебници по музика за гимназиалните класове. Фолклорът застъпен ли е задоволително добре в образованието на децата ни?
- Така е, дружно с мои сътрудници учени, учители и методисти (професорите Лозанка Пейчева и Стефанка Георгиева, Милен Димитров и Даниела Костинкова) направихме учебниците по музика на " Просвета " за горния курс. В нашите учебници музикалният фолклор има уместно място. Може би системата на образованието ни следва да потърси по-синтетични, изобретателни и интердисциплинарни способи традицията да оживява в учебно заведение, тъй като фолклорът не е единствено слово, музика или облици, които да изплуват на места в образователните стратегии по литература, музика или изобразително изкуство; не е единствено минало и музеен експонат. Той би трябвало да бъде изучаван и възприеман като жива традиция в развой, като синкретично цяло. Учениците освен да слушат записи и да гледат клипове, а да пеят и играят, да знаят стъпките и думите, да могат да изписват и извезват. Трябва да бъдат запалени, да им е забавно. Това зависи освен от образователни стратегии и учебници, а и от учители, локални уредници на културния живот, деятели, родители.
- Известно е, че изследванията на терен и обработката на материалите са може би най-ценната активност в региона на етнографията, фолклористиката, само че и най-трудоемката и изискваща обич, самообладание и цялостно посвещение. Сред младежите, на които преподавате, има ли интерес към този тип работа?
- Аз преподавам на бъдещи публицисти и културолози, имам към този момент няколко мои ученици, които " орат фолклорната равнища " в медиите. Две от защитилите под мое управление докторантки са откриватели в Института за проучване на изкуствата. Когато журирам събори и фестивали, виждам от ден на ден младежи на сцената да пеят и играят. Интерес има, въпросът е да има и мъдро водене, и " хорото да продължава "!
- Като създател на документални филми, радио- и телевизионни излъчвания, смятате ли, че в медиите се отделя нужното внимание на фолклора и традициите и тяхното разпространение?
- Не. Електронните медии през днешния ден - радио и телевизия - включват фолклора като брошка на ревера, то в действителност наподобява като лански сняг през лятото. Обикновено - малко хора, някоя известна национална ария с гласа и визията на млада певица, малко национален комизъм, постоянно просташко показан, въобще другоземен заряд на новогодишни стратегии или риалити шоу-та.
В комерсиалните медии предаванията за фолклор са история, като се изключи няколко профилирани музикални малките екрани. В дословния смисъл - на Великден преди две години остана в историята и мое авторско предаване, което 27 години всяка седмица водех в националния ефир на Дарик радио. Някой ще каже: частно радио, пазарни ползи.
Но и в публичните медии фолклорът е несправедливо подценен, макар че те по закон следва да извършват културни и публични функционалности, освен да забавляват, а и да учат и възпитават. Запитайте се по кое време сте чували/виждали неотдавна в ефира/екрана изворен фолклор? Или песента и гласа, инструмента и майсторлъка на класици като Борис Машалов, Гюрга Пинджурова, Вълкана Стоянова, Магда Пушкарова, Верка Сидерова, Кольо Ганчев, Костадин Варимезов? Или шедьоврите на фолклорните хорове и ансамбли, творбите на композитори, диригенти и хореографи като Филип Кутев, Коста Колев, Красимир Кюркчийски, Кирил Дженев? Да са живи и здрави обществените мрежи и феновете, които със своята пристрастеност и " ние-музика " от презаписани грамофонни плочи компенсират осезаемата липса на фолклор в общественото пространство.>
ВЕНЦИСЛАВ ДИМОВ е лекар на науките, професор в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Ръководител на катедра " Радио и телевизия " във Факултет по публицистика и всеобща връзка и на изследователската група " Етномузикология " в Институт за проучване на изкуствата, Българска академия на науките. Автор на над 250 научни и научно-приложни студии, публикации, образователни пособия, монографии. Сред тях се открояват книгите: " Етнопопбумът " (2001); " Добруджа: памет и ария " (2012); " Музиката за народа на медийния фронт (Меката власт на националната и известната музика в социалистическа България) " (2019); " Живите гласове. Представяне на архивираното звуково завещание на Райна Кацарова (2021); и тези в съавторство с Лозанка Пейчева - " Зурнаджийската традиция в Югозападна България " (2002) и " С хоро и ария, с перо и слово. 120 години от рождението на Райна Кацарова " (2021). Сценарист на документални филми, създател и водещ на радиопредавания и телевизионни стратегии, създател на журналистически изявления в печатни и онлайн медии. Член e на Съюза на българските композитори - секция " Музиковеди ", Съюза на българските публицисти, ICTM - Международен съвет за обичайната музика при ЮНЕСКО (член на борда на Националния комитет на ICTM), член на УС на Националния юношески фолклорен съюз. > - Професор Димов, през днешния ден, Разпети петък, е най-тъжният ден от Страстната седмица, само че в неделя следва най-светлият празник, който дава основата на цялото християнство, съчетава духовното извисяване и филтриране с материалния израз на насладата от Възкресението. Сигурно през цялото време двете линии на отбелязването му вървят дружно в българската традиция?
Проф. Венцислав Димов с националната певица доцент Бинка Добрева, брачна половинка й Александър Райчев - композитор, акордеонист и гайдар, и проф. Лозанка Пейчева на празнично празненство СНИМКА АВТОРКАТА
- " На Велики петък и пиле не пее, и гнездо не вие " - споделя една българска поговорка, само че след безмълвния реверанс и скръбта под плащеницата (символичното заравяне на Исус) на Разпети петък, в традицията и националната религия идва искрящият от празнични жестове Великден, на който се пее и играе повече от всеки път. Една от хороводните песни споделя: " На Великден по хората, на Гергьовден по люлките. " Впрочем, тази двойка от възпети календарни празници демонстрира по какъв начин " фолклорният човек " е споявал в своята национална религия и бита, и пантеона. Великден е най-големият празник за вярващите християни, Възкресението Христово отваря дверите на човешкото възкресение, както напява тропарът: " Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ ", т.е. вярата във Възкресението е религия в безсмъртието на душата. Гергьовден иде по-късно, Свети Георги на бял кон лятото води и годината отново се завърта - за българите-християни, пък и нашите земляци от други вероизповедания и етноси, може би най-ритуално празнуваният календарен национален празник е Гергьовден. Но и православно-християнското, и фолклорното като национална религия са освен това от празник, който ни събира към трапезите. Като претърпяваме още веднъж ритуалните жестове и знаци: върбовото венче, свещицата на колака, аленото яйце, хорото и песента, отново ни озарява, сходно на оня превъзходен саморасъл огън на вярващите, една осветявала и дните на предците ни магическа сфера. В нея са вплетени обредни практики и духовни възгледи за света, настоящо ежедневие и сакрално извънвремие. Иначе казано, тя е митологичното знамение, което разумното съвременно време не може да реализира като признание, пък и като явен и повсеместен роман за света и индивида. Вярвам, че имаме потребност от Възкресение и за нашите национална религия и обичаи, те са ни котвите в бурното време.
Говоря за време и се сещам, че преди в политическото популистко говорене да се банализира фразата " Българският Великден ", тя се роди с книгата на Тончо Жечев " Българският Великден или пристрастеностите български ". Тази книга умно препрочете историята ни през един Великден: на 3 април 1860 година, по време на Великденската работа в българска черква " Св. Стефан " в Цариград, свещеник Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Тончо Жечев с книгата си ни отвори очите за това, че освен революции и институции ни движат напред, а и персони, просветители, духовници, книжовници, учители - те, ревнителите на българските религия, език, просвета, на българските църкви, учебни заведения, читалища и " любословна " книжнина, са предтечите на политическата ни независимост. На Разпети петък си мисля, като Тончо Жечев, че би трябвало да се поклоним и пред духовете на предците ни, които са вградили себе си в темелите на днешна България, с цел да възкръсва тя и за утрешните българи. И да продължаваме делото им.
СНИМКА ЛИЧЕН АРХИВ Проф. Венцислав Димов в телевизионното студио
Един от моите предшественици е бил измежду тези водачи на църковната битка: даскал Господин Димов Бъчваров от Медвен, един от основателите на първите учебни заведения и читалища в Медвен и Айтос, преподавател на Захари Стоянов, герой за църковна самостоятелност, един от водачите в прогонването на гръцките владици Вениамин и Василий Анхиалски... Да проучвам българската просвета и обичаи и да споделям знанията си, е нещо като моя Великден: дълг към предците, само че и игра - виждаш с нови очи, все има какво да научиш, от време на време даже от тези, които учиш, и е обнадеждаващо: към момента има смисъл от религия и пристрастености...
- Ритуалите и празничната обредност, свързани с пролетното възкръсване на природата, стартират още от Лазаровден и Цветница. Каква е символиката им във вярванията и преданията, които са стигнали до нас?
- Фолклористи, етнографи и етномузиколози ги назовават " Лазарско-Великденски комплекс " - свързани между тях ритуали в календарната обредност (аграрния годишен цикъл), които дават " по женски " началото на новата година към Пролетното равноденствие. В календарната ни обредност " мъжкото " начало дават коледарите след Зимното слънцестоене с ритуални жестове, песни, благословии. Подобна роля на изразители на " обредно мистериално действо " със своите песни, игри, слова, ритуали, облекло имат момите - лазарки. Димитър Маринов, един от най-заслужилите откриватели на националната ни религия, написа: имат вяра, че която мома не е лазарувала, не може да се момее, както и ерген, който не е коледувал, не може да се ожени. Лазарували единствено моми. В някои краища, като Еркеч (при така наречен " ваяци " в Източния Балкан), ритуалите започвали седмица преди Лазаровден, продължавали на Лазаровден, след това на Цветница и намирали празнична кулминационна точка на Великден. В този район е село Аспарухово (старото Ченге - ритуалните му песни са събрани и изследвани във превъзходната книга " Добър Юнак с добра коня " от Анчо Калоянов) - там песни на отворено хоро " буенец " се запяват и заиграват още от Сирни заговезни - седем недели до Великден и кулминационната точка е на Връбница (Цветница), когато обикалят селото с празнични облекла, водени от лидерка - мома-буенец.
СНИМКА ЛИЧЕН АРХИВ
Тази календарна обредност е в същото време посветителна ритуалност, " инициационен вид обредност ". Момите и децата (малките лазарки, подевките) са основни настоящи лица в една фолклорна социализираща игра, която ги прави приети от селската общественост, минали през тестване, към този момент не деца, а моми, подготвени да се любят и женят в бъдеще; в същото време те като ритуални фигури са водачи на пролетта и новия живот, с техните песни на отворено и виещо се хоро, с техните виещи се венци се развива и годишният цикъл - от зима към лято.
- Какво значат тези празници за стопаните - единствено с забавление и игри ли са свързани или имат и други смисли и символика?
- В селото се радват - всеки двор, всеки дом посреща лазарки, те играят ритуалния танц буенец, пеят за членовете на фамилията: има песни за мома, за момък, за дете, за боец, за пастир, за орач, за поп... Но песните са единствено частица от една богата и комплицирана верига, носеща смисли и смисли на очистителни и благославящи ритуали, които вещаят живот и изобилие, свързани със знаците на водата и зеленината: момите берат цветя и върбови клончета, вият венци, които концентрират силата им в тяхното сплитане; тази мощ става още по-жива, когато зелените венци са част от ритуалното облекло на лазарките и техните осветителни ритуали - момите пускат венчетата си или парченца от обредните хлябове " кукли " в течащата вода на реки и ручеи, с цел да изберат лидерка - " кумица " при ритуала " кумичене " на Цветница. Буенекът, отвореното хоро на момите, е екстатичен танц. Момите назовават: " Както се вие хорото, по този начин да се вият пчелите ", а играещите една против друга лазарки - в Шоплука ги назовават " шеталици ", в Източна България " боенец " или " буенек " - вият кърпи в ръцете си или към тях се извиват " тестемелите ", с които са опасани. Тези ритуални жестове и текстове са разпознаваеми за общността - за стопаните и стопанките на посетените от лазарките къщи значат благословия, благодат, магия за нов живот, прераждане.
- Виждаме хубостта на девойките в нови, пъстри носии, закичени с цветни венчета, които извършват песни и хора, разнообразни наричания за бъдещето. Какви песни се пеят в тези дни?
- Красота е, да. На Великден момите излизат с най-празничните си облекла, пребраждането и накитите на главата им наподобяват корона или невестинско забраждане: " чомбара " и " прочелник " с парички в село Пирин, пера и веещи се китки от коило в Шоплука, зелен венец и пъстри китки на главите на Добруджанските лазарки, петльови пера в забрадките на лазарските носии на Еркеч. А песните - още хубост. Не единствено поради поетичното възпяване на цветя и зеленина: гората на росен мирише, на бял-червен трендафил, на копър; мома вие венци от чемерика и зелен явор, момините пръсти никнат като китка калофер на пролет...
Големият ни фолклорист Михаил Арнаудов написа, че никой от прилежащите ни нации няма подобен " забележителен репертоар от митически песни ". Тъкмо ключовете на митологичното могат да " разключат " старите песни за нас. Навремето се чудех на добруджанките, които пеят на най-светлия празник " За зло е пристигнал Великден "... Защото във великденските песни мома се разболява и умира, момък плаче и сълзите му горят нивите, моми и момци потъват с гемия в морето или Дунав, мома турци бедили и обесили, момък е посечен от секира, мома е ухапана от змия... По-късно научих, че това не са песни за гибел, а за прераждане, тъй като символиката на посветителния ритуал допуска краткотрайна гибел на героите, след което те се прераждат в нов статус.
В Аспаруховския цикъл, който загатнах, митологичното и магиката на безсмъртието се носи както от демонологични персонажи (юди и змейове, орли и гарвани); по този начин и от превъплъщенията на земните герои. Ето една ария за прераждането: мома пада, а от сянката й изниква дърво диляново, което дялат триста момка, а от русата й коса, изникнала като зелен босилек, пасат конете им; мома Драгана пада в ряка дълбока и я избавя не майка, не тейко, а либето...
В шопските лазарски песни от Бистрица живее имитативна и благопожелателна магия: мома ни на небо, ни на земя, Будим града гради от стратор и босилек, само че лудо-младо с коня го завладява и мома залюбва; лаленце се лалее в гора зелена, с него момата през пролетта кум подарява, младоженка да стане; църнооко ергенче със златна ябука мома умерва, излъгва и в дома си младоженка води... Пак от Бистрица са тези песни, в които текстовете повтарят ритуалното извиване на танцьорките: Янка се извива като лоза винена, пчелицата медна се извива над полето. Как да не полетиш и ти с лазарките?
- Много и пъстри са знаците на фолклора в другите области на България. Има ли многообразие и в лазарско-великденските ритуали и песни, от какво е се дефинира то?
- Шопските песни на лазарките са двугласни, с присъщ благозвучен профил, това може да се чуе в записани албуми с лазарски и великденски песни (коментирали сме с Лозанка Пейчева такива планове на читалищата и групите от Горни и Долни Лозен, песните " Летели ми са, летели ", " Чернооко ергенче ", " Лаленце се люлее ", " Велика шета по двори " и др.). В източните области (Добруджа, Североизточна България, Тракия) песните са едногласни, пеят ги на хоро или антифонно (в две зареди). В Странджа има пролетни игри и ритуални танци, като " Мара и Лишанка " - момите вършат кукла с булчинска глава, направена от момини чехли и мъжка риза, въртят я, играят с разговор сред лазарката и маската. Има пролетни игри, като " Ладино хоро ", " Иримчене ", " Орел и пиленца " - момите минават под арка и сменят позициите си - грабени и грабещи, мъжки и женски. Ритуална травестия има при буенека на остарялото население от Североизточна България (хърцои, капанци, гребенци): момите са с мъжки атрибути, с калпаци, нагръдниците им от парички са като ризници, на гърдите им са кръстосани колани с пафти, играта една против друга е като дуел с кърпи, китки или камшици.
- Как през днешния ден се съхраняват традициите и ритуалите за Лазаровден, Цветница, Великден? Наред с предаването им в фамилията от баби и майки на деца, да вземем за пример в Етнографския музей в София и други музеи из страната всяка година етнографи и майстори водят работилници за писани яйца; по градове и села се организират фестивали на печива и козунаци и така нататък Какво още?
- Лазаруването и лазарските песни, за които Димитър Маринов написа, че са най-многобройни и разнородни и изброява селища, където го е следил из " цялото родно място на българите ", пресъхва като жива традиция в доста региони - в Сливен, да вземем за пример, през 30-те години лазаруването станало нещо като поминък на " циганки ", които хората дарявали. През последните години на доста места - в селата към София, да вземем за пример - лазаруването се възражда: Бистришките баби го предадоха на техните " внучки " ; моми-лазарки още веднъж пеят и играят в Горни и Долни Лозен, Горни Богров... В открития етнографски комплекс " Етър " даже направиха " Училище за лазарки ".
Представял съм това възобновление на лазаруването в радиопредавания, малките екрани излъчват репортажи и този медиен интерес задейства локалните начинания. Великденски работилници за обичайно изобразяване на яйца провеждат районни исторически и етнографски музеи в Плевен, Стара Загора, Добрич, Кърджали... Признавам си, и аз, макар живата родова традиция и художническите си изкушения, съм признателен на една от работилниците, проведени от сътрудниците от Българска академия на науките в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей, на която се снабдих и с книга от Светла Ракшиева и уреди за писане на яйца, с цел да научна една остаряла технология, присъща за Велинградско.
- Вие сте създател на учебници по музика за гимназиалните класове. Фолклорът застъпен ли е задоволително добре в образованието на децата ни?
- Така е, дружно с мои сътрудници учени, учители и методисти (професорите Лозанка Пейчева и Стефанка Георгиева, Милен Димитров и Даниела Костинкова) направихме учебниците по музика на " Просвета " за горния курс. В нашите учебници музикалният фолклор има уместно място. Може би системата на образованието ни следва да потърси по-синтетични, изобретателни и интердисциплинарни способи традицията да оживява в учебно заведение, тъй като фолклорът не е единствено слово, музика или облици, които да изплуват на места в образователните стратегии по литература, музика или изобразително изкуство; не е единствено минало и музеен експонат. Той би трябвало да бъде изучаван и възприеман като жива традиция в развой, като синкретично цяло. Учениците освен да слушат записи и да гледат клипове, а да пеят и играят, да знаят стъпките и думите, да могат да изписват и извезват. Трябва да бъдат запалени, да им е забавно. Това зависи освен от образователни стратегии и учебници, а и от учители, локални уредници на културния живот, деятели, родители.
- Известно е, че изследванията на терен и обработката на материалите са може би най-ценната активност в региона на етнографията, фолклористиката, само че и най-трудоемката и изискваща обич, самообладание и цялостно посвещение. Сред младежите, на които преподавате, има ли интерес към този тип работа?
- Аз преподавам на бъдещи публицисти и културолози, имам към този момент няколко мои ученици, които " орат фолклорната равнища " в медиите. Две от защитилите под мое управление докторантки са откриватели в Института за проучване на изкуствата. Когато журирам събори и фестивали, виждам от ден на ден младежи на сцената да пеят и играят. Интерес има, въпросът е да има и мъдро водене, и " хорото да продължава "!
- Като създател на документални филми, радио- и телевизионни излъчвания, смятате ли, че в медиите се отделя нужното внимание на фолклора и традициите и тяхното разпространение?
- Не. Електронните медии през днешния ден - радио и телевизия - включват фолклора като брошка на ревера, то в действителност наподобява като лански сняг през лятото. Обикновено - малко хора, някоя известна национална ария с гласа и визията на млада певица, малко национален комизъм, постоянно просташко показан, въобще другоземен заряд на новогодишни стратегии или риалити шоу-та.
В комерсиалните медии предаванията за фолклор са история, като се изключи няколко профилирани музикални малките екрани. В дословния смисъл - на Великден преди две години остана в историята и мое авторско предаване, което 27 години всяка седмица водех в националния ефир на Дарик радио. Някой ще каже: частно радио, пазарни ползи.
Но и в публичните медии фолклорът е несправедливо подценен, макар че те по закон следва да извършват културни и публични функционалности, освен да забавляват, а и да учат и възпитават. Запитайте се по кое време сте чували/виждали неотдавна в ефира/екрана изворен фолклор? Или песента и гласа, инструмента и майсторлъка на класици като Борис Машалов, Гюрга Пинджурова, Вълкана Стоянова, Магда Пушкарова, Верка Сидерова, Кольо Ганчев, Костадин Варимезов? Или шедьоврите на фолклорните хорове и ансамбли, творбите на композитори, диригенти и хореографи като Филип Кутев, Коста Колев, Красимир Кюркчийски, Кирил Дженев? Да са живи и здрави обществените мрежи и феновете, които със своята пристрастеност и " ние-музика " от презаписани грамофонни плочи компенсират осезаемата липса на фолклор в общественото пространство.>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ