Има ли тъмна страна в споделянето на емоциите на другите

Мрачните страни на емпатията - трябва ли да бъдем съпричастни

Има ли тъмна страна в шерването на страстите на другите хора. Да!

Дори в някои случаи това може да докара до свирепост, експанзия и стрес.

В един свят на непрестанно вилнеещи културни войни и обществени медии, в които надали не се проповядва свирепост, наподобява малко необичайно да се допуска, че емпатията има и негативни страни.

И въпреки всичко през последните години откриватели откриха, че емпатията може да бъде нездравословна и за нас, и другите, да докара до безсилие и незаинтересованост и да ни попречи в устрема ни да оказваме помощ на хора в потребност.

И още нещо, наклонността за съпричастност у хората може даже да бъде употребена за операция над масите.

И по този начин, в случай че не трябва да бъдем емпатийни, какви би трябвало да бъдем тогава?

Някои възприемат емпатията като средство за доближаване с избрани хора, до момента в който други смятат, че съпричастността е по-скоро морална позиция за проявление на угриженост.

Въпреки концептуалната кривогледство, множеството хора гледат на емпатията като на нещо общо с разбирането на това, което другите хора претърпяват и със загрижеността за тях.

Пол Блум , психолог от Йейлския университет, дефинира емпатията като акт на „ стъпване “ в съзнанието на някого, което разрешава на даден субект да изпита и предизвика своите лични усеща.

„ Съпричастността наподобява като явна мощ на положителното. Здравият разсъдък ни споделя, че прекарването на болката на някой различен ще ни стимулира да се грижим и да оказваме помощ на този човек “, написа той в списанието „ Тенденции в когнитивните науки “.

Това обаче води до някои комплицирани морални алтернативи.

За да илюстрира това, Блум споделя историята на 10-годишно момиче, което страда от тежко заболяване. Лекарите са сложили детето в листата на чакащите за лекуване, което ще облекчи болката й евентуално ще удължи живота й.

За страдание, това доста самоуверено момиче научава, че има седмици или месеци преди лекуването вероятно да започва.

„ Представете си какво е това чувство и по какъв начин ще повлияе на живота на момичето? Какво бихте създали, в случай че имате опция да я поставите първоначално на листата? “

Когато на участници в изследване е показана тази трогателна история, насърчавайки ги да изпитват съпричастност към нея, към три четвърти реалокират момичето напред в листата, с цел да съкратят периода за очакване на лекуването й оптимално.

И въпреки всичко, както показва Блум , това значи, че всяко друго дете над нея в листата ще би трябвало да чака още по-дълго, като позволяваме, че доста от тези деца може да имат по-голяма потребност.

Този опит е образец за това, което психолозите назовават „ идентифицируем резултат на жертвата “. Хората са доста по-склонни да отворят сърцата си /и портфейлите си/, когато има забележим бенефициент, чиято болежка може да бъде облекчена.

Благотворителна организация, която прави акция с една история на съответно страдащо дете, може да завоюва повече дарения спрямо благотворителна организация, която употребява статистически данни, описващи 1000 анонимни деца.

Политици и деятели употребяват съпричастността и идентифицирането с жертвите за да защитят своите политически причини.

Тази процедура е и в основата на доста акции, публикувани в обществените мрежи, като да вземем за пример демонизирането на имигранти, бежанци, възникване на ненавист и принуждение против разнообразни култури, раси и хора с разнообразни възгледи.

Линчовете в Съединени американски щати да вземем за пример постоянно са били стимулирани от истории за жертви, наранени от закононарушения на чернокожи мъже.

Друг минус на емпатията е нейната некадърност за прочувствено влияние.

Философът Сузане Лангер назовава съпричастността „ несъзнателно нарушение на самостоятелната обособеност “. Това важи изключително в случаите, когато следим по какъв начин обичан човек страда.

Неврологични проучвания върху човешкия мозък демонстрират, че когато сме директни очевидци на нечия болежка, мозъчната ни интензивност в зоните, виновни за чувството за болежка, се притъпява. Това може да е еволюционна акомодация, която ни оказва помощ да избегнем въздействието на болката.

Въпреки че споделеното благополучие сигурно е доста прелестно положение, шерването на страданието от време на време може да бъде мъчно.

В най-лошия случай хората изпитват „ съпричастен дистрес “, който може да се трансформира в преграда за деяние.

Подобен дистрес води до незаинтересованост, оттегляне и възприятие на беззащитност и даже може да бъде нездравословно за нашето соматично здраве.

И по този начин, сигурно да не изпитваме никаква съпричастност би било по-лошо и би ни доближило до социопатите.

Учените не молят за цялостно разубеждаване на съпричастността. Тя сигурно е нужна за съответното полагане на грижи и помощ за другите.

Необходимо би било обаче да стартираме да вършим по-ясно разграничаване сред емпатията и нейния явен синоним: „ съчувствие “.

Да бъдем състрадателни не значи, че би трябвало да споделяме нечии усеща, а по-скоро да разтеглим добротата си към другите.

Блум употребява образеца на възрастен, който утешава дете, уплашено от малко, лаещо куче.

Възрастният няма потребност да усеща страха на детето, с цел да му помогне. „ Може да има съчувствие към детето, предпочитание да накара страданието му да изчезне, без споделен опит или съпричастен дистрес “, написа той.

Вдъхновени от сканирането на мозъка на будистки монаси, учени откриват, че е допустимо да се насърчи по-голямо съчувствие у хората, посредством елементарни способи на образование в ориентиране на вниманието към положителни усеща и мисли за другите, без фокус върху споделеното преживявяне на отрицателните им страсти.

Сравнявайки това образование с техники, предопределени да насърчат по-голяма съпричастност се открива, че то понижава последствията от съчувствения дистрес и прави хората по-склонни да бъдат стимулирани да оказват помощ.