Има ли риск за съществуването на България?След 32-годишен преход –

Има ли риск за съществуването на България?

След 32-годишен преход – време, през което като че ли знаехме накъде се движим, през днешния ден България още веднъж е разкъсвана по оста Изток или Запад.

Страната ни през миналите години направи два основни избора и се причисли първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).

До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше слънчев. От обществения спор тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче последователно започнаха да постановат разнообразни гледни/опорни точки, а военната интервенция на Русия в Украйна - да прекатурва света.
България, обичайно свързвана с Изтока, макар съюзническата си обязаност със Запада, претърпява земетресения.
Политическият хайлайф е безусловно раздвоен по основните тематики, които засягат ролята, присъединяване и позициите на България, свързани с разгарящия се спор.
Предишното Народно заседание одобри политическа декларация, с която поддържа Киев и осъди дейностите на Москва. Сегашното гласоподава военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния спор в световен стават все по-плътни, въпросите пред елита – съответни и комплицирани.
Общественото мнение е на двата полюса, причините се плъзгат по злободневната изразителност.

В този, без пресилване, исторически миг България не разполага с дълготрайна тактика, която разиграва разнообразни сюжети за бъдещето и проектира върху тях националните ни ползи. Ако това бе факт, позициите евентуално щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.

През призмата на вероятните развития и националните ползи на България „ Епицентър “ стартира серия от изявленията и търсене на позиции към един главен въпрос: има ли риск за съществуването на България и по какъв начин те биха могли да се проявят в идващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и по този начин: краят на историята не пристигна, само че може ли да пристигна краят на нашата страна?

Предлагаме ви позицията и разбор на настоящите процеси на дипломата Любомир Кючуков, някогашен заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за стопанска система и интернационалните връзки.

- Светът от десетилетия не помни толкоз напрегната година, господин Кючуков. Започна война, която се води на територията на Украйна, само че визира всички страни. Очаквате ли ескалация на спора или има вяра за неговото заледяване?

- Самият факт, че замразяването, а не разрешаването на спора се формулира като алтернативата, носеща вяра, е задоволително индикативен за рисковата повърхност, по която се плъзга светът. Ние живеем и мислим по логиката на войната – по какъв начин тя да бъде продължена, а не по какъв начин да бъде прекъсната или предотвратена.
Девет месеца след нейното начало няма спечелили – единствено жертви и опустошения. Войната до победа е война на загубите – човешки и материални. А войната на безсилие изтощава освен Русия и Украйна, само че и Европа. Такъв вид мислене ни води към нескончаем спор, в който победени ще са всички, преди всичко – здравия разсъдък.
„ Прагът на страха ” от взаимно заличаване падна извънредно ниско. Войната в Украйна е геополитическа, изправяща един против различен съветския нео-империализъм против украинския шовинизъм. Като даже самото разбиране „ война на полезности ” звучи прекомерно необичайно: тъй като мирът, респективно човешкият живот би следвало да са полезности от най-висш порядък. Впрочем, тежестта от последствията от войната към този момент стартира все по-осезателно да се усеща в Европа и макар че публичните митинги за момента не са антивоенни, а обществени (срещу цените на силата, растящата инфлация, спадът в виталното равнище), те оказват сериозен напън върху политическите елити за търсене на различен излаз – отвън преобладаващото „ повече оръжие за Украйна ”.

- Големият въпрос за България е от коя страна на завесата ще се окаже този път, в случай че се стигне до трайно преформатиране на света. Как в подтекста на този въпрос разчитате държанието на българския политически хайлайф?

- Този въпрос действително не стои – с изключение на при потреблението му във вътрешнополитически проект. България е член на Европейски Съюз и НАТО. Стремежът да се устрои междупартийно съревнование по евроатлантическа преданост вреди на страната на интернационалното поле. А фактът, че в Народното събрание фактически има евроскептична партия („ Възраждане ”) е по-скоро плюс: тъй като това, като се изключи че отразява действително съществуващи публични настройки, дава индикация и за тяхното равнище – към 10% все още. Като цяло бих споделил, че българското общество несъмнено не е евро-безкритично, само че то не антиевропейско.

Що се отнася до преформатирането на света: то е реалност, само че не в посока създаване на нов международен ред, а към нов интернационален хаос. Следвоенният международен ред се крепи на интернационалните институции (системата на ООН) и интернационалното право. Сега Организация на обединените нации е блокирана и се заобикаля от обединения на искащите, а интернационалното право даже терминологично е сменено – от „ връзки, основани на разпоредбите ”. А това напълно не е едно и също. Международното право е кодифицирано в интернационалните контракти, ангажиращи страните, като са основани съответните механизми за надзор. Докато разпоредбите се творят от обособени страни на база национални ползи и тяхното приложение се постанова едностранно. Това, към което вървим - целеустремено и праволинейно, е един тежко конфронтиран и милитаризиран свят, доминиран от битката за сфери на въздействие, където изцяло отсъства взаимното доверие – респективно желанието за разговор и опцията за реализиране на политически решения на проблемите. И се багра, че тази наклонност ще господства интернационалните връзки в продължение на десетилетия.

- Народното събрание даде дефинитивно зелена светлина за изпращане на военна помощ за Украйна. Доколко това ни прави част от войната, каквито бяха разногласията в Народното събрание?

- Това в на практика проект не ни прави повече част от войната, в сравнение с бяхме до момента. Защото е обществена загадка, че в Украйна се води война и с българско оръжие. Но това несъмнено не е крачка към мира. И огромният проблем е, че сега доминира тезата „ към мир посредством война ”. Като даже самото разбиране мир се загатва прекомерно срамежливо – тъй като през днешния ден даже Джон Ленън би бил жигосан, в случай че се опита да изпее „ Дайте късмет на мира ”. Естествено Украйна има всички морални и юридически учредения да желае да си възвърне окупираните територии. Това може да се случи по два метода – боен и политически. Като крайният положителен резултат не е обезпечен при нито един от тях. Но разликата в цената е голяма: като човешки жертви и опустошения. И ненавист.

- Румъния реагира доста остро на отхвърли да бъде призната в този момент в Шенген. Ние в началото реагирахме с крайни избрания („ цинизъм “), след това като че ли смекчихме тона. Имаме ли правото да се усещаме незаслужено ощетени? Виждате ли неточности на българската политика и дипломация в връзката с Хага и Виена преди решаващата среща? Впрочем, изненада ли Ви позицията на Австрия?

- През последните месеци тази тематика се трансформира в поле за политическо упражнение (нерядко съпроводено с липса на знания по предмета), при което се търси посочването на провинен, а не решаването на проблем. Винаги в такива случаи има неща, които са могли да бъдат направени по-добре – в продължение на целия интервал на българското кандидатстване.
Не на последно място - и с цел да се избегне кампанийността на цялото изпитание. Но този път решението зависеше главно от вътрешно-политическата обстановка в тези страни. Бих загатнал въпреки всичко един подценяван от общественото внимание аспект. Трябва да се регистрира, че не беше употребен пълноценно ресурса на европейските политически фамилии. А до каква степен той е сериозен свидетелства фактът, че третата страна, която възнамеряваше да блокира участието ни в Шенген – Швеция, не съумя да събере нужното за задачата национално парламентарно болшинство. А това стана допустимо с помощта на напъните на българските евродепутати от групата на социалистите и демократите, които съумяха да убедят своите шведски сътрудници и Шведската социалдемократическа партия да отдръпна своята поддръжка за блокирането на България. Нещо, което не бе реализирано от българските партии, членуващи в Европейската национална партия и Алианса на либералите и демократите – а ръководещите в Австрия и Нидерландия са членки точно на тези политически фамилии.

 

Впрочем, позицията на Австрия спести на България неуютната обстановка да остане сама отвън Шенген – само че това бе направено напълно по прагматични аргументи, с цел да не се построява спомагателна шенгенска граница сред България и Румъния.

- Върховенството на правото, корупцията остават проблеми, които всяка страна може да употребява против нас, макар че пази и свои ползи. Валидно ли е това и в тази ситуация с Шенген?

- Това са действителни проблеми, от които страдат преди всичко българските жители, само че които постоянно ще се употребяват и в интернационален проект за напън върху страната. В случая с Шенген обаче те послужиха за благовидна опаковка на една позиция, подбудена напълно от проблемите с миграционния напън върху Европа. Просто редица страни избират да имат няколко граници с гранични инспекции по пътя на мигрантските потоци към тях, а освен една, шенгенска, сред България и Турция. Освен това съществуват опасенията, че приемането на България и Румъния ще обезпечи „ шенгенски кулоар ” към Западна Европа на бежанците и мигрантите, които сега са в Гърция. И това е логиката, заради която България, като външна граница на Европейски Съюз, среща по-голяма опозиция по пътя към Шенгенското пространство, в сравнение с Хърватия и Румъния.

- Провокира ли неприемането ни в Шенген антиевропейски настроения?

- Да. И те са естествени. Защото в този случай станахме очевидци на метод, нямащ нищо общо с прокламираната общоевропейска взаимност. Боя се, че резултатът от това решение ще е задоволително дълготраен - тъй като е удар по възприятието за правдивост и подкопава доверието на жителите по повод самия пиедестал на Европейски Съюз: единството и общността на задачите.

- В рамките на поредицата ни " Има ли риск за съществуването на България " се оформи (задочен) спор дали България би трябвало да бъде дейна в плана за основаване на ново геополитическо ядро от страни от Централна и Източна Европа, в това число Украйна. В наш интерес ли е да членуваме в  този блок?

- Не смятам, че прокарването на вътрешни разграничителни линии по оста Изток-Запад е продуктивно за Европейски Съюз или НАТО. Още по-малко пък институционализирането на такава настройка. Въпреки войната, в Европа продължава да има две задоволително ясно различаващи се визии за сигурността на континента. Като нито една от тях не е проруска. Едната е на страните от Западна и Южна Европа (на първо място Франция и Германия), които виждат сигурността на континента като неделима и смятат, че една ескалираща борба с Русия е опасност за общата сигурност. Втората е на балтийските страни, Полша, Румъния, Обединеното кралство, за които сигурността на Европа би трябвало да се подсигурява без и против Русия. Първата би могла условна да се назова евроцентристка, до момента в който втората е с взор оттатък Атлантика. Първата група, солидаризирайки се напълно с Украйна, в същото време вижда края на спора по пътя на политическите решения. Втората търси военната победа. Дори единствено фактът, че Черно море попада в зоната на военни дейности е задоволителен мотив с цел да търси България своето място в първата група членки на Европейски Съюз и НАТО.

- България е в тежка вътрешно-политическа рецесия. Доколко тя е провокирана от външни фактори и до каква степен е родно произвеждане?

- Кризата е разумно разследване от развиването на страната през последното десетилетие. Парадоксът тук е, че външните фактори, призвани да подкрепят развиването на страната (имам поради европейското финансиране) се трансфораха в кризогенен фактор – доколкото от една страна те бяха съществена корупционна цел, а от друга – осигуриха запас за преодоляването на страната: политическо, икономическо, административно, медийно, в това число и системата на правораздаването. Същевременно политическата рецесия внезапно лимитира опциите и хоризонта на българската външна политика – защото неналичието на устойчиво, политически подкрепено държавно управление поставя на „ пауза ” всички дълготрайни съглашения, които наши сътрудници биха били подготвени вероятно да договарят.

- Разделението измежду българския политически хайлайф, в това число по геополитическия вектор, отслабва ли българските причини, когато би трябвало да пазиме национални ползи? За Северна Македония, за Шенген, за еврото...

- Една страна има своята тежест на интернационалното поле когато излъчва единение. Което допуска национални, а не партийни позиции по основни за страната въпроси – като всички тези, които споменавате. Вътрешнополитическият разговор е наложителен при образуването на тези позиции, само че по-късно те би следвало да се отстояват без значение от промените в ръководството. За страдание, редица политически партии у нас преглеждат Брюксел като групова оплаквателна книга, като инструмент, който да им даде тил в битката с вътрешнополитическия конкурент – най-често за сметка на дискредитиране на страната.

- Ако не сме дефинирали националните си ползи, може ли да се движим решително на геополитическия терен?

- Естествено, че когато на интернационалното поле излъчваме спорни сигнали, няма по какъв начин да реализираме мечтаните резултати. Проблемът е, че нормално политическият спор по значими национални проблеми се свежда до елементарното „ да ” или „ не ” – освен това то не зависи от наличието на позицията, а от това коя политическа групировка я поддържа. Липсата на изчерпателен разбор и подмяната на аргумента с етикета трансформират в кухи изречения извънредно значими позиции и решения, девалвирайки тяхното наличие – каквито да вземем за пример са участието в Европейски Съюз и НАТО, присъединението към Еврозоната и Шенген и така нататък

- Откъде идват най-големите опасности за българската държавност? И застрашено ли е съществуването на българската страна?

- Не, българската страна не е застрашена – в случай че под това се схваща нейната териториална целокупност. И тук главната гаранция е точно участието на страната в НАТО и Европейски Съюз. Но има редица съществени опасности, които не могат да се подценяват. И които водят до стесняване на нейното интернационално и даже районно въздействие и последователното й периферизиране. Част от тези опасности произтичат от процесите в света, само че други са резултат от недалновидна политика или просто от самобитен „ щраусов синдром ”пред проблемите.

Сред вътрешните проблеми преди всичко следва да се уточни неспособността да се откри противопоставяне на демографската злополука, неналичието на профил и специализация (собствена ниша) на българската стопанска система, възходящите обществени неравенства (по които България е първа в границите на ЕС), неналичието на професионален и житейски небосвод за младежите. Всичко това води до самобитен разпад на обществената тъкан, до атомизация на обществото. А нито една страна не може да бъде мощна и постоянна при разединено и вътрешно конфронтирано общество.

В интернационален подтекст стои въпросът по принцип за ролята и мястото на националната страна в един световен свят. Обявяването на глобализацията за мъртва е форма на самобитен политически нео-лудизъм: както лудите преди два века чупят машините, с цел да спрат промишлената гражданска война, по този начин през днешния ден се опитваме да затворим границите, с цел да спрем последствията от революцията в технологиите и връзката. Обявената деглобализация е обратен тласък, а не прелом - отбелязващ края на така наречен „ дива глобализация ” без правила. И към този момент последователно стартират да се одобряват разпореждания, имащи за цел да вкарат съответните правила на държание – в това число данъчното облагане на транснационалните цифрови компании, екологични правила и така нататък Проблемът обаче е по-дълбок, систематичен - тъй като в случай че стопанската система става все по-глобална, то главният индивид на интернационалните връзки остава националната страна, т.е. политическата рамка е интернационална, само че не и световна. А това напълно не едно и също. И в света липсва визията за това по какъв начин се ръководи един световен свят. Двете очертаващи се все още други възможности – превъзходството на един международен център или ръководството на неизборни субекти (в лицето на транснационалния капитал) провокират по-скоро терзание, в сравнение с изясненост за бъдещето. Особено за по-малките и уязвими страни каквато е България.