Има хора, които няма как да не се превърнат в

Има хора, които няма по какъв начин да не се трансфорат в персони, а когато това се случи, ще ги познаете по това, че остават естествени хора.

Истинско доказателство, че геният няма паспорт. Днес е първият българин, шеф на спектакъл в Европа. Галин Стоев ръководи театъра в Тулуза, режисира постановки и у нас, режисирал е и по цялото земно кълбо.

Все още не знае дали е надарен. Докато получава овации от най-претенциозната аудитория, решил да излезе от познатия комфорт и по тази причина снимал филм в България. „ Тайната градина” е лентата, в чийто център е едно неизмеримо дърво в София в градинката Кристал.

– Защо сме на това дърво?

– Защото това е митичното дърво в градинката Кристал, което снимахме в нашия филм, в една от емблематичните подиуми, когато героинята Ема, и героят Филип прекарват цяла нощ, бродейки в един магичен парк, в който има и едно такова дърво. Те седят по същия метод, уповавам се да седят по-убедително в сравнение с аз наподобявам, седейки на този клон и държейки се все едно това да е най-нормалното нещо.

– Защо решихте да снимате този филм? Филм в България, това е премеждие.

– Абсолютно премеждие. Аз от дълго време желаех да фотографирам филм. Понеже употребявам всяка опция да се връщам в България, историята, сюжета, потегли от една пиеса, която е българска и е писана в България. Като прибавим към това и моята неустановеност на дебютант, аз избрах да се опитвам в подтекст, който познавам.

– Хубаво ли Ви беше до момента в който снимахте кино лентата?

– Не, бях в цялостен смут. Както сега на това дърво. В смут и шок от това да не падна. Снимането на филм се оказа доста стресиращо. Един снимачен ден коства доста, доста скъпо, отговорността е толкоз огромна, че човек се оцъкля безусловно и се уплашва, а в това време би трябвало да наподобява като доста сигурен, че знае какво прави. Той би трябвало да ръководи един голям транспортен съд.

Балансирах сред двете, цялостен смут и боязън, и ентусиазъм от другата страна. И по този начин, слепешком съумях да преживея този един месец фотоси, който беше доста под напрежение. Но мисля, че си заслужаваше.

– Случка от снимачния развой, която няма да забравите? Нещо неуместно като нашето катерене сега?

– О, имаше. Една нощна сцена, която снимахме дълго, напоително и трудно в една къща, която трябваше да бъде малко като изоставена къща. Снимахме я цяла нощ и малко преди изгрев, когато всички са ужасно омаломощени и желаят това нещо да свърши един път вечно. И сцената беше доста тиха. И в тишината към този момент за финален път, майка и татко, дайте да го заснемем последния дубъл, цялостна тишина стартира да се чува куркане на вътрешности. От което целия екип получи нервен припадък на смях и след това…

– Чии бяха?

– Ами на звукаря. На този, който държи взрива и който беше доста гладен и не смееше да каже нищо, тъй като аз всичките ги пресирах. И по-късно едни 45 минути нищо не можехме да заснемем до изгрев, тъй като се кикотехме.

– Човека хапна ли най-малко?

– Да, донесохме баничка отнякъде.

Имаше моменти, в които тъй като снимахме навън. Много е мъчно навън да се снима. Или би трябвало да затвориш цяла улица и да поставиш статисти, които да играят минувачи. Това е доста скъпо. Ние използвахме същински минувачи, и когато върви фрагмента и всичко е доста добре, и актьорите си изиграха доста добре сцената и в последния миг, ще мине някой минувач, ще се спре, ще огледа непосредствено в камерата и ще помаха. Силни сирени на пожарна – е такива неща също се случваха доста.

– Струва ли си?

– Да. Ако целите си ясни си коства. Защото произвеждането на филм, основаването на представлението, написването на една партитура, рисуването на една картина, потегля от бездънен вътрешен жест да се самоизразиш или да изразиш това, което би желал да подариш на света. Ако го правиш за това си коства.

Тоест, съвета към всички тези свежи и чисти мозъци, които може би ще гледат това изявление да се концентрират върху това, което ги въодушевява, е да не бързат да бъдат прагматици.

Добре е да бъдеш прагматик. То даже не е цел, то е средство, с цел да осъществиш една концепция, на теб ти трябват средства, с цел да я реализираш. Да направиш по този начин, че тя да слезе в материята. Когато това се трансформира в цел единствено по себе си, човек материално да се почувства по-добре, само че ще бъде надълбоко трагичен, тъй като празнотата вътрешната не се замества с прагматизъм.

– С какво актуалния човек запълва вътрешната празнина?

– Това е доста, доста огромен въпрос, тъй като това, своето може да запълни вътрешната празнина и пропаст е едно вътрешно изпитание да се качиш да друго равнище на разсъдливост. Да схванеш неща, които единствено ти можеш да схванеш и никой не може да свърши тази работа вместо теб. Това е мъчно упражнение. Повечето хора избират да се анестезират.

– Тази упойка е това материалното, на което няма смогване?

– Да, да. Самият развой на доунищожаване в действителност стартира тогава, когато решиш, че тази празнина можеш да я запълниш с нещо, което може да си купиш. Или с тип благосъстояние или авторитет, което можеш да демонстрираш за пред другите. И тогава някак си да се почувстваш по-особен, тъй като си се качил на врата на другите. Понякога жалки тактики, с цел да се почувстваме по-добре, само че празнотата си седи там като леке на доста хубав килим, което всички се вършат, че не виждат, а то крещи тук съм, тук съм.

– Коя беше тази нужда, която ви накара да си съберете багажа и да заминете за Франция?

– Аз в никакъв случай не съм правил внезапно спиране, събиране на багажи потегляне, тъй като в никакъв случай не съм се чувствал на нито едно място напълно или изцяло пуснал колени. Аз се разпознавам повече с придвижването. Трябва да намерим тактика, при която през активността ни да изтриваме граници, а не да ги изтриваме.

-->

– Как се стигна до поста шеф на театъра в Тулуза? Това е извънредно огромно нещо за човек от Източна Европа.

– Аз стопирах да се нареждам като човек от Източна Европа. А се нареждах като Галин. Дадох си сметка, че самият аз имам задоволително персонални проблеми, с цел да поема отговорността на проблемите на една избрана нация или географска широчина и тогава, по-късно решение, стартира действителността да се пренарежда сама по себе си. Иначе аз дълго си задавах въпроса мога ли да поема подобен вид ангажимент. Но тъй като в последните години съумях да работя на няколко влиятелни подиуми, всичко течеше добре до степен да стартира да ме успокоява и да ми става комфортно. И тъй като съм законспириран истерик вътрешно и го укривам доста добре и си споделих в какъв подтекст мога да се слага, тъй че да изляза от зоната си на комфорт.

Аз не имах вяра, че ще се случи. Минах през един доста, доста дълъг и сериозен конкурс с други доста съществени претенденти и до последно не чаках, че това в действителност ще се случи. То пък взе, че се случи. Аз го одобрих за нещо естествено и взех решение да не приказвам за това повече. То пък всичко гръмна. Мислех, че в България никой няма да разбере, какво толкоз е станало в последна сметка. Директори се назначават и избират непрестанно и на всички места. Това, което беше прелестно тук е, че усетих една положителна вълна. Всички се обединихме към концепцията, че ето ние също можем да създадем нещо. Можем да се заявим.

– Срещали ли сте се с предубеждения във Франция?

– Да.

– България?

– Е, тука ние сме направени от предубеждения общо взето. Но те са си наши, домашни и ги одобряваме с нещо естествено.

– Кога си казахте „ Успя, отлично, Галине?

– Ами не съм си го споделил още. Какво значи съумях, когато си съгласно някакъв твой вътрешен коректив, не когато ти взимат изявление, до момента в който си качен на клон.

Мисля, че е несериозно човек да се показва като съумял. Успял по отношение на какво и защо.