За разделението на властите
Идеята за публичния темперамент на държавната власт произлиза от древността. На нея се основават по едно и също време, дефинираните по време на революциите от ХVII-XVIII в. учения за националния суверенитет на Жан-Жак Русо, учреден на естествените права на индивида и публичния контракт, и за разделянето на управляващите на Джон Лок и Шарл Монтескьо. Които през 19 и 20 век завоюват от ден на ден и трайни позиции, утвърждавайки се като всепризнат парламентарен принцип за цивилизация и народна власт.
От този принцип логичен следва, че като произлизаща от националния суверенитет по своето естество държавната власт е единна и неделима. И като такава тя не може да бъде разделяна отвън и настрана от обществото, без неговото изключване от нейното действително реализиране. Какъвто мироглед ясно и недвусмислено е имплементиран в алинея 3 на член 1 от Конституцията. От такава позиция доктриналното разделяне на управляващите всъщност не е делене на държавната власт. А съставлява единствено организационно разделяне сред органите и институциите, призвани да реализират единната държавната власт, в ръководството на обществената система. В което суверенът, като неин единствен автентичен източник, от който произлиза и без който при републиканско устройство действително то не може да съществува, взе участие постоянно – директно и посредством съвкупността от органите на държавна власт (ал. 2 на член 1 от Конституцията).
Концепцията за разделяне на управляващите е дефинирана от Лок и Монтескьо като гаранция против концентрацията и злоупотребата с власт. Нейната същина обаче планува освен разделянето на законодателна, изпълнителна и правосъдна власт, само че по този начин също въвеждането на такива условия, при които те да могат взаимно да се лимитират посредством система на „ надзор и баланс “. Последното е директно отражение на обстоятелството за единния и неразделен темперамент на държавната власт. Тъй като държавният уред не работи от свое име, а от името на суверена като негов представител. Независимо от събитието, че в механизма на този уред някои от държавните органи реализират властта на суверена директно по негова делегация и като такива официално се явяват представителни. А други, настоящи по работа, официално да не са такива. Както и от това, че първите реализират действително власт, за което разполагат с предоставени им пълномощия, а вторите не и заради това изпълняващи единствено функционалности.
Без да се отбивам в разглеждането на разнообразни аспекти в теорията за държавния уред и разделянето на управляващите, в т. ч. до каква степен при парламентарна република като резултат от непряко прехвърляне във връзка с държавното управление може да става дума на „ изпълнителна власт “, тук бих се лимитирал във връзка провокираните от последните дейности и събития дандании само да отбележа неопровержимия факт, че съгласно настоящата конституционна уредба от позиция на институционалната система прокуратурата не е внушителен и като подобен заради това не е орган на власт. А орган по работа, на който са предоставени за осъществяване избрани функционалности, визирани в член 127 от Конституцията. Разглеждани от подобен ъгъл дейностите на Министерския съвет в осъществяване на неговата активност съгласно член 105, алинея 1 и 2 и член 106 от Конституцията по отношение на прокуратурата, не биха могли да бъдат квалифицирани като интервенция в независимостта на правосъдната власт. А само като законосъобразен апел от страна на държавното управление към прокуратурата като детайл от правосъдната система да извършва предоставените ѝ функционалности, с каквато подготвеност то не разполага. Впрочем нещо, което може да прави който и да е жител като един от съставляващите суверена. Още повече Министерския съвет посредством министър-председателя и който и да е от неговия състав, които в осъществяване на своята активност са длъжни да вършат това. Тезата, че призовавайки я да си прави работата Министерския съвет с намесва в правосъдната власт води абсолютно до парадокса, че такава интервенция прави и всеки жител, отправяйки просба или сигнал до прокуратурата за осъществени закононарушения.
Като оставим настрани неговата непоследователна позиция, в случай че не крясъците опитите на така наречен „ основен прокурор “ и пригласящите му зад неприкрито чрез внушения за нарушаване на правилото за разделяне на управляващите от страна на държавното управление посредством изрично и недвусмислено декларираното искане прокуратурата да си прави работата в осъществяване на предоставените ѝ функционалности, квалифицирайки го лукаво като посягане против независимостта на правосъдната власт, с изключение на издаването за липса на базисни знания от въпросните субекти за обществената конструкция и институционалната система на страната, както и очевидна корист с право посредством противоконституционно домогване към заграбване на власт, каквато не е отредена, провокират единствено смях у всички тези, които са наясно по тематиката и освен чакат, а изискват както законодателната, по този начин също изпълнителна и правосъдна власт да работят поотделно и дружно по този начин, както следва – в полза на суверена. Защото държавният уред е негов, а не на тоя или оня… Всеки, който без значение дали умишлено или не пренебрегва този обикновен факт и работи срещу този интерес, създавайки спънки за активността на която и да е от тях, предстои на премахване! От единствено себе си, доколкото става въпрос за цивилизован либерален метод, е разбираема наложителността от привеждане освен на законодателството, а и активността на всички органи и институции в сходство с конституционно откритите правила за обществения темперамент на държавната власт, естествените права на индивида и публичния контракт. За задачата всеки, включително в каквото и да е качество и служба от системата на държавния уред, настоящ в отбрана на публичния интерес, би трябвало да бъде подкрепян!
От този принцип логичен следва, че като произлизаща от националния суверенитет по своето естество държавната власт е единна и неделима. И като такава тя не може да бъде разделяна отвън и настрана от обществото, без неговото изключване от нейното действително реализиране. Какъвто мироглед ясно и недвусмислено е имплементиран в алинея 3 на член 1 от Конституцията. От такава позиция доктриналното разделяне на управляващите всъщност не е делене на държавната власт. А съставлява единствено организационно разделяне сред органите и институциите, призвани да реализират единната държавната власт, в ръководството на обществената система. В което суверенът, като неин единствен автентичен източник, от който произлиза и без който при републиканско устройство действително то не може да съществува, взе участие постоянно – директно и посредством съвкупността от органите на държавна власт (ал. 2 на член 1 от Конституцията).
Концепцията за разделяне на управляващите е дефинирана от Лок и Монтескьо като гаранция против концентрацията и злоупотребата с власт. Нейната същина обаче планува освен разделянето на законодателна, изпълнителна и правосъдна власт, само че по този начин също въвеждането на такива условия, при които те да могат взаимно да се лимитират посредством система на „ надзор и баланс “. Последното е директно отражение на обстоятелството за единния и неразделен темперамент на държавната власт. Тъй като държавният уред не работи от свое име, а от името на суверена като негов представител. Независимо от събитието, че в механизма на този уред някои от държавните органи реализират властта на суверена директно по негова делегация и като такива официално се явяват представителни. А други, настоящи по работа, официално да не са такива. Както и от това, че първите реализират действително власт, за което разполагат с предоставени им пълномощия, а вторите не и заради това изпълняващи единствено функционалности.
Без да се отбивам в разглеждането на разнообразни аспекти в теорията за държавния уред и разделянето на управляващите, в т. ч. до каква степен при парламентарна република като резултат от непряко прехвърляне във връзка с държавното управление може да става дума на „ изпълнителна власт “, тук бих се лимитирал във връзка провокираните от последните дейности и събития дандании само да отбележа неопровержимия факт, че съгласно настоящата конституционна уредба от позиция на институционалната система прокуратурата не е внушителен и като подобен заради това не е орган на власт. А орган по работа, на който са предоставени за осъществяване избрани функционалности, визирани в член 127 от Конституцията. Разглеждани от подобен ъгъл дейностите на Министерския съвет в осъществяване на неговата активност съгласно член 105, алинея 1 и 2 и член 106 от Конституцията по отношение на прокуратурата, не биха могли да бъдат квалифицирани като интервенция в независимостта на правосъдната власт. А само като законосъобразен апел от страна на държавното управление към прокуратурата като детайл от правосъдната система да извършва предоставените ѝ функционалности, с каквато подготвеност то не разполага. Впрочем нещо, което може да прави който и да е жител като един от съставляващите суверена. Още повече Министерския съвет посредством министър-председателя и който и да е от неговия състав, които в осъществяване на своята активност са длъжни да вършат това. Тезата, че призовавайки я да си прави работата Министерския съвет с намесва в правосъдната власт води абсолютно до парадокса, че такава интервенция прави и всеки жител, отправяйки просба или сигнал до прокуратурата за осъществени закононарушения.
Като оставим настрани неговата непоследователна позиция, в случай че не крясъците опитите на така наречен „ основен прокурор “ и пригласящите му зад неприкрито чрез внушения за нарушаване на правилото за разделяне на управляващите от страна на държавното управление посредством изрично и недвусмислено декларираното искане прокуратурата да си прави работата в осъществяване на предоставените ѝ функционалности, квалифицирайки го лукаво като посягане против независимостта на правосъдната власт, с изключение на издаването за липса на базисни знания от въпросните субекти за обществената конструкция и институционалната система на страната, както и очевидна корист с право посредством противоконституционно домогване към заграбване на власт, каквато не е отредена, провокират единствено смях у всички тези, които са наясно по тематиката и освен чакат, а изискват както законодателната, по този начин също изпълнителна и правосъдна власт да работят поотделно и дружно по този начин, както следва – в полза на суверена. Защото държавният уред е негов, а не на тоя или оня… Всеки, който без значение дали умишлено или не пренебрегва този обикновен факт и работи срещу този интерес, създавайки спънки за активността на която и да е от тях, предстои на премахване! От единствено себе си, доколкото става въпрос за цивилизован либерален метод, е разбираема наложителността от привеждане освен на законодателството, а и активността на всички органи и институции в сходство с конституционно откритите правила за обществения темперамент на държавната власт, естествените права на индивида и публичния контракт. За задачата всеки, включително в каквото и да е качество и служба от системата на държавния уред, настоящ в отбрана на публичния интерес, би трябвало да бъде подкрепян!
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ