Хората, които не могат да са свързани чрез работата си,

„ Хората, които не могат да са свързани посредством работата си, другарствата или фамилията си, нормално намират други способи за свързване, да вземем за пример посредством болести, правосъдни процеси или фамилни вражди. “

(Interior with a Peasant Family, 1637, by Adriaen Jansz van Ostade)

Да станеш същински

Педиатърът и психоаналитик Доналд Уиникът е бащата на новите изследвания на синхронизацията. Подробните му наблюдения на майки и деца започвали с метода, по който майките държат бебетата си. Той предложил концепцията, че тези физически взаимоотношения слагат основите на чувството на бебето за неговия Аз – и дружно с това, на възприятието му за еднаквост през целия му живот. Начинът, по който една майка държи детето си, стои в основата на „ способността то да усеща тялото си като мястото, където живее душeвността му “. Вътрешното, кинестетично чувство за метода, по който другите се държат с телата ни, слага основите на това, което претърпяваме като „ действително “.

Уиникът предположил, че голямото болшинство от майките се оправят доста добре с настройването към бебетата си – не е необходим невероятен гений, с цел да си, по неговите думи, „ задоволително добра майка “. Но нещата може съществено да се объркат, когато майките са неспособни да се настроят към физическата действителност на бебето си. Ако една майка не може да посреща импулсите и потребностите на бебето си, „ бебето се научава да се трансформира в визията на майка си за това какво е едно бебе “. Ако на детето му се постанова да отхвърля вътрешните си чувства и да се пробва да се нагоди към потребностите на индивида, който се грижи за него, то изпитва възприятието, че „ нещо не е наред с него “ такова, каквото е. 

Децата, на които им липсва физическо синхронизиране, са податливи на това да изключат директната противоположна връзка от страна на тялото си – мястото, където се зараждат удоволствието, задачата и посоката.

В годините след представянето на концепциите на Боулби и Уиникът, проучванията на привързаността по света демонстрираха, че голямото болшинство от децата са в връзки на надеждна обвързаност. Когато пораснат, тяхната история на надеждно, дружелюбно обгрижване ще им помогне да държат страха и тревогата на разстояние. Ако не преживеят някакво съкрушително житейско събитие – контузия, – което да разбие системата им за саморегулация, те ще поддържат главно положение на прочувствена непоклатимост през целия си живот. Надеждната обвързаност образува също и модел за връзките на децата с другите. Те усещат възприятията на близките и овреме се научават да разграничават играта от действителността, а също развиват добър усет за лъжливи обстановки и рискови хора. Надеждно привързаните деца нормално стават приятни приятели в игрите и имат доста самоутвърждаващи прекарвания с връстниците си. Тъй като са се научили да влизат в синхрон с други хора, те са склонни да виждат фините промени в гласовете и лицата, с цел да поправят държанието си съгласно с тях. Научават се да живеят в границите на споделено схващане на света и е евентуално да се трансфорат в скъпи членове на общността си.

Възходящата серпантина обаче може да бъде обърната заради тормоз или неглижиране. Тормозените деца постоянно са доста чувствителни към измененията в гласовете и лицата, само че имат податливост да реагират на тях като на опасност вместо като на знак, с цел да останат в синхрон. Д-р Сет Полак от Университета в Уисконсин посочил серия от изражения на група естествени осемгодишни деца и сравнил отговорите им с тези на група унизени деца на същата възраст. Разглеждайки този набор от гневни до тъжни изражения, унизените деца били свръхбдителни даже и към най-леките признаци за яд.

Това е една от аргументите унизените деца толкоз елементарно да минават в защита и да се плашат. Представете си какво е да вървите през море от лица в учебния кулоар, пробвайки се да разберете кой може да ви нападне. Децата, които свръхреагират на експанзията на връстниците си, които не схващат потребностите на другите деца, които елементарно се изключват или губят надзор над импулсите си, е евентуално да бъдат отбягвани или да не ги канят на посетители с преспиване или за игра. В последна сметка те могат да се научат да прикриват страха си зад маска на неотстъпчивост. Или да прекарват от ден на ден време сами, гледайки телевизия или играейки компютърни игри, изоставайки още повече в усвояването на междуличностните умения и прочувствената саморегулация.

Нуждата от обвързаност в никакъв случай не отслабва. Повечето човешки същества просто не могат да понасят да бъдат откъснати от останалите за какъвто и да било интервал от време. Хората, които не могат да са свързани посредством работата си, другарствата или фамилията си, нормално намират други способи за свързване, да вземем за пример посредством болести, правосъдни процеси или фамилни вражди. Всичко друго е за предпочитане пред това кошмарно възприятие за несвързаност и студенина.

Преди няколко години, на Коледа, ме повикаха за оценка на едно четиринайсетгодишно момче в пандиза в Съфолк. Джак беше задържан за това, че проникнал в дома на съседи, които били на отмора. Алармената система виела, когато служителите на реда го разкрили в дневната. Първият въпрос, който зададох на Джак, беше кой чака да го посети в пандиза на Коледа. „ Никой – сподели ми той. – Никой в никакъв случай не ми обръща внимание. “ Оказа се, че безчет пъти до тогава са го хващали в непознати домове. Познаваше служителите на реда и те го познаваха. Със удовлетворение в гласа си той ми описа, че когато служителите на реда го видели да стои посред дневната, извикали: „ Божичко, още веднъж е Джак, този дребен безделник. “ Някой го разпознавал, някой знаел името му. Малко по-късно Джак призна: „ Знаете ли, тъкмо по тази причина си коства. “ Децата биха създали съвсем всичко, с цел да се почувстват видяни и свързани.

Избрано от: „ Тялото помни “, Бесел ван дер Колк, изд. „ Изток-Запад “, 2018 година
Картина: Interior with a Peasant Family, 1637, by Adriaen Jansz van Ostade; chinaoilpaintinggallery