Херта Мюлер е румънско-германска писателка, поетеса и есеистка, известна с

Херта Мюлер е румънско-германска писателка, поетеса и есеистка, известна с творбите си, описващи тежките условия на живот в Румъния при режима на Николае Чаушеску и преследванията против румънските немци при комунистическото ръководство в страната.

Родена е в немското селце Ницкидроф, в немскоезичната част на Банат. Намира в една от покрайнините на историческата област Трансилвания в западна Румъния.

Бащата на Херта е бил офицер и е служил във войските на SS. Майка й е една от многото румънски немци, които през 1945-та биват депортирани в трудови лагери в Съюз на съветските социалистически републики, с цел да работят по възобновяване му.

Херта Мюлер е преследвана грубо от режима на Чаушеску, защото остро подлага на критика властта, отхвърля да сътрудничи, а творбите й са цензурирани. През 1987 година емигрира от Румъния и се открива в Западен Берлин. В началото на 90-те години придобива интернационална популярност, като книгите й са преведени на повече от 20 езика.

От 1995 година Мюлер е член на Немската академия за език и литература в Дармщат и на „ Обединението на немските есеисти, новелисти и поети “. Носител е на голям брой влиятелни литературни награди, в това число и на Нобелова награда за литература за 2009 година.

Цялата същина на творчеството на Мюлер е отдадена на изкуството да се живее в безчовечен условия и на логиката на психиката на измъчените и мъчителите, опит, който е изпитала директно върху гърба си. Известна е с непрестанните си упреци към жителите на историческата си татковина в „ групова амнезия ” – давност на ужасите и позора на диктатурата. Казва, че употребява писането като единственият вероятен метод да си обясни събитията и човешката душeвност, довела до ужасите на войната, лагерите, диктатурата и изгнаничеството.

(Herta Müller ~ © Marc Brester)

Ако 99,99 % от популацията, което и да е население, не бяха взели участие в диктатурата (като или са правили каквото им се е казвало, или са си затваряли устата, или са се затваряли в себе си), тази тирания не би могла да съществува.

Всяка тирания се състои от тези, които основават боязън и от другите, които го изпитват. Създатели на боязън и ядачи на боязън.

Само когато човек беше преследван, той или тя се считаше за персона, тъй като думата „ персона “ беше хула. Заради „ несъответственост с колектива “ даже следваше уволняване. Индивидуалното не можеше да съществува, нито даже в облеклото на хората. Във всички магазини висеше еднаквостта на грозотията. Два-три модела за всеки сезон, квадратни и вдървени, в прашно-сиви цветове.

Диктатурата означаваше прогонване на всякаква хубост, във всички области на живота. Защото хубостта е своенравна, обособена и многообразна.

Наследствата на диктатурата са една купчина зависимости. Новата независимост единствено ги припокри, само че те в никакъв случай не са изчезвали. Диктатурата си отиде, само че обществените синапси се обаждат още веднъж и вършат лабилни източноевропейските страни с техните млади демокрации.

Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията оттогава е нещото, с което си имаме работа през днешния ден. Презрението към непознатите породи тогава, при диктатурата. То беше проведено от режимите и признато от популацията по лично разбиране.

Най-просто беше да се презират чужденците по лично разбиране, да им се приписват заболявания или да бъдат демонизирани като полудиви и недоразвити.

Свободата, беше споделил един път огромният полски режисьор Анджей Вайда, е нещо, от което някои имат потребност, а други не. Носителите на боязън от тогавашното време нямаха потребност от нея. Днес те са поддръжници на новите основатели на боязън.

Да, свободата е нещо, от което някои имат потребност, а други не. А също така тя е нещо, от което някои се опасяват, а други не. Не бива да гледаме на нея като на нещо, подразбиращо се от единствено себе си. Инак тя може да ни бъде открадната.

Да, когато заплющят знамената, разсъдъкът се изплъзва в тромпета.

В един миг работех в една детска градина. Децата трябваше да пеят националния химн, който ставаше все по- и по-дълъг. Колкото по-зле ставаше страната, толкоз повече куплети те прибавяха към националния химн.

Вярвам, че всяка персона е неповторима характерност в света и има неповторимо отношение към него. Всяка обособена персона. И всяко нещо, което всеки от нас прави, ние го вършим по друг метод, тъй като нямаме различен избор.

„ Родина “ е дума, която е била прекалено използвана по идеологически аргументи. Дали в немската история, националсоциализма, сталинизма на източна Германия или в другите социалистически страни, тази дума е била използвана доста постоянно. „ У дома “ значи доста по-малко, само че и доста повече: в случай че се чувствате вкъщи, съгласно мен това е задоволително.

Представата за това да бъдеш „ вкъщи “ има и своята диаметралност. Немската дума за татковина, Heimat, значи нещо, което не можете да понасяте, само че и не можете да напуснете. Можете да го напуснете с краката си, само че го носите на всички места в главата си – тъй като са се случили доста неща, а и всички сложни моменти, през които сте минали, са прекалено много, с цел да бъдат пренебрегнати. Независимо от това дали ви харесва или не, тази глупава татковина ще ви съпровожда и изтезава, даже и там, където сте отишли, с цел да спасите живота си.

Историята на изгнаничеството постоянно е била такава – в никакъв случай не се връщате по метода, по който сте напуснали. Не тъй като не желаете, а тъй като се е наложило да се измененията на мястото, където сте отишли, с цел да подредите живота си, с цел да знаете какво вършиме със самите себе си. Връщате се, само че нещата са към този момент прерязани, нишката не съществува, не можете да продължите. Може би това е заблуда, а може и да е злоба. Не става дума за мен, изгнаничеството е голяма загуба за всяка страна. И нормално точно хората с вътрешна целокупност, тези, които не могат да понасят повече, сензитивните, са тия, които напущат първи.

Страданието на един човек, самият живот, е най-ценното нещо.

Всеки човек и всяко нещо си имат свое пространство и време. Това е естествен закон. И по тази причина безусловно всичко на този свят има право на битие.

Всеки когато и да е и във всяко пространство си пуска своя личен филм.

Страхът е добър ценител на естетиката. Страхът може да се обуздае единствено с литературно мощни текстове. Плоски или банални текстове не могат да създадат това.

Когато човек изпусне от ръка вярата и страха, той умира.

Човек може да се защищава против нападения; против клеветата ние сме безсилни. Клеветата натъпква индивида с отпадъци, човек се задушава, тъй като не може да се съпротивява.

На Запад, по предписание, съществува тази убеденост, че би трябвало да говорите с всички за всичко и че в случай че сте говорили задоволително дълго и задълбочено, то ще изясните всичко и ще намерите естетика. Това не е правилно.

Има неща, за които човек не би трябвало да приказва. Но аз знам защо приказвам, когато споделям, че мълчанието към шията е друго от мълчанието в устата.

Писането е нямо занятие, една работа от главата към ръката. Устата бива подминавана.

Човек е повече измежду другите, в сравнение с в самия себе си.

Смъртта пораства и копнее за всички. Не би трябвало да се занимаваш с нея. Трябва да я напъждаш като досадно куче.

Срещу гибелта не ти би трябвало никакъв личен живот, единствено живот, който към момента не е напълно завършил.

Когато искаш да победиш своя боязън от гибелта, само че не можеш да му избягаш, той те заслепява.

Твърде добре знаех неписания закон, че почнеш ли да плачеш – край! Особено когато имаш доста аргументи за рев.

Всичко, което се случва постоянно е просто. Ако е дълготрайно, постоянно следва избран принцип.

Съществуват най-различни скуки, такива, които бързо се изпаряват, и такива, които дълго се влачат. Ако се държа добре с тях, нищо неприятно не ми вършат и всеки ден са си моя благосъстоятелност.

Съществува скуката на пропиляните диалози, комфортни случаи нищо да не кажеш.

Съществува и скуката на слънцето, когато дървото изсъхва и земята изпръхва до корица по-тънка от мозъчната ти кора, когато кучетата пазачи дремят, вместо да лаят. И преди тревата да е напълно ожадняла, небето се прихлупва и тогава се появява скуката в долния завършек на дъждовните шнурчета, до момента в който дървото набъбне и обувките залепнат в калта, а облеклата по кожата. Лятото мъчи листата, есента – цветовете, а зимата – нас.

Скуката е търпението на страха. Тя не желае да прекалява. Само от време на време – и на това доста държи – желае да знае какво става с мен.

Има неща, които влачат след себе си други, даже никак да не ги искаш.

Понякога проектите зреят постепенно, само че когато вземеш непринудено решение и още преди да си го премислил, се поддадеш на неговата ненадейност, то работи като ток.

Не владея някакво по-висше схващане за света. Всъщност не владея никакво схващане за този свят, камо ли пък за някакъв по-висш. Не разбирам света. Не го разбирам.

Източници: librev.com; Херта Мюлер: „ Всичко свое нося със себе си “, изд. Сиела
Снимки: Alchetron, Cultuurpers