Годината е 1946-та. В Народния театър върви репетиция на Фуенте

Годината е 1946-та. В Народния спектакъл върви подготовка на „ Фуенте Овехуна “ от Лопе де Вега , режисура на проф. Стефан Сърчаджиев .

Ролята на Лауренсия – красивата бунтарка, която повежда дамите от родното си село против самозабравилия се локален феодал, е поверена на младата артистка Маргарита Дупаринова .

По едно време в залата идват студентите на Сърчаджиев от ВИТИЗ, които вземат участие в всеобщите подиуми. Сред тях е и Апостол Карамитев .

Маргарита Дупаринова споделя след години:

Влезе финален – без предпочитание да се натрапва, да притегля вниманието върху себе си, даже малко затворен. В очите му имаше нещо толкоз друго, изобщо по никакъв начин не приличаше на останалите. Къдрокос и дългокрак, с дръзки святкащи очи и пленителна усмивка. От погледа му струеше особена светлина. Той се рееше някъде високо, над главите ни… Ох, какъв брой беше прекрасен! Ох, какъв брой беше обаятелен! Всички девойки го гледаха с интерес. Но той нямаше никакво самочувствие. Не беше като сегашните артисти, които си вирват носа след първата реклама за сапун или тоалетна хартия.

На 16 август 1947 година Карамитев е назначен в Народния спектакъл, правилно – като стажант, само че той още не е навършил 24 години.

А през идната 1948 година се дами за Дупаринова , която към този момент е една от звездите на първия ни спектакъл.

Нали няма да се учудите, че поразяващият след години със своя аристократизъм и финес артист израства в доста оскъдно семейство на преселници от Беломорска Тракия? Баща му е преносвач на пристанището в Бургас, а майка му чисти по непознатите къщи.

Слабичък, изгладнял, с домашно плетен пуловер от бледолилава прежда, само че с искрящи от ученолюбивост очи, с прелестна фигура и глава на Давид от Микеланджело – подобен го е запомнила при първата им среща Дупаринова .

Тя не крие, че прави първата крачка към сприятеляването си с него. Така, както го гледа, внезапно взема решение да му подари нещо – едно кокиче да вземем за пример, тъй като към този момент е първа пролет.

Поднася му цветето и той се усмихва ослепително – като че ли слънцето извън огрява мрачната репетиционна зала.

Сприятеляват се бързо, тъй като и двамата са фанатично предани на изкуството и когато застават под прожекторите, отпадат всичките им подозрения и терзания.

Съдбата още веднъж се намесва, когато ги избират за функциите на Ромео и Жулиета .

Впрочем в първия си състав на постановката са Апостол и Мила Павлова . Столичани от по-старото потомство вероятно си спомнят, че когато те двамата играеха, София не говореше за нищо друго.

Народният спектакъл беше препълнен до козирката, дамите бяха полудели. В един миг обаче се оказа, че Мила е бременна и Дупаринова скорострелно би трябвало да я замести.

Добре че тя към този момент знае текста – зазубря го някак си на смешка, до момента в който лекува у дома счупеното си на тенис корта коляно. Във опцията да бъде на сцената дружно с мъжа, който обожава, тя вижда знак на ориста и с неудържимия си ентусиазъм на влюбена жена се хвърля в сляпата, изпепеляваща обич, разказана в нещастието.

Ромео и Жулиета са като пъргави нощни пеперуди, увлечени в любовен танц и опърлили криле в пламъка на горящата свещ. Подобна обич е неразумна и рискова. Отец Лоренцо , който в пиесата ги свързва в легален брак, на вятъра ги поучава:

Люби с мярка! Стар закон това е: по-кротката обич по-дълго трае.

Именно там, на сцената на Народния спектакъл, измежду декорите на „ Ромео и Жулиета “, Чочо , както го назовават почитатели и близки, слага венчалния пръстен на ръката на своята обичана Маргарита .

Публиката не схваща какво тъкмо се случва, само че двамата не могат да си намерят място от благополучие.

Така 25-годишният Чочо , който в ролята на Ромео докарва до нервност представителките на нежния пол и получава куфари с интимни послания всяка седмица, се врича във безконечна обич на колежката си Маргарита Дупаринова , която е с две години по-възрастна от него.

Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев в „ Мария Стюарт “ от Шилер

Преди да я срещне, Чочо има огромна обич с момиче от родния Бургас на име Магда .

Писателят Станко Михайлов , който от близко я е познавал, я разказва като „ омайващо чаровна и пренаситена с духовно омагьосване, със съвършени телесни форми, дъхаща на невзискателност, добрина и деликатност, облечена най-изискано за времето, макар следвоенния интервал. “

Магда приключва италианската гимназия в Бургас дружно с Апостол Карамитев , залюбват се, сгодяват се и заживяват в София в дребна приземна къщурка с двор на тиха уличка на Женския пазар.

По това време Чочо към този момент е прочут и обичан актьор, а на всичкото от горната страна и непрестанно преследван от дамите.

Сигурно доста ще се учудите, само че на първо време, през 1974-та, той записва право в Софийския университет – такава е поръката на починалия му татко, само че по едно и също време с това цели две години посещава и Театралната школа.

В един миг обаче Чочо схваща /или може би си внушава/, че годеницата му изневерява с негов другар, също артист, сграбчва куфара си и се изнася от квартирата.

Магда е потресена. Според Станко Михайлов тя се поболява от тъга и умира от скоротечна туберкулоза.

И на Дупаринова Чочо не е първата обич. когато се готви да напусне Агрономическия факултет, където следва, и да се трансферира в новооткритата Театрална школа, доста й оказва помощ да мине през цедката на приемния изпит нейният другар от детинство Лалю Ганчев – същият, който след това става изтъкнат аграрни деятел, дипломат в скандинавските страни и татко на Вера и Васа Ганчеви .

По това време той следва славянска лингвистика и й обезпечава подобаващи текстове за кандидатстването, най-много елегии от Димчо Дебелянов .

Маргарита е призната от раз, само че дали още известно време продължава дружбата й с Лалю Ганчев , остава мистерия.

Клюката носи, че Лалю изпитвал сантиментални усеща към бъдещата прима на Народния и се опитвал по всякакъв начин да завоюва сърцето й, само че не получил търсената реципрочност.

В първите години от брака си с Апостол Карамитев Дупаринова е по-популярна от него. Но от момента, в който киното го открива, неговата популярност стартира да пораства мълниеносно.

„ Утро над родината “ от 1951, „ Наша земя “ от 1952, „ Под игото “ от 1952, „ Песен за индивида “ от 1954, „ Това се случи на улицата “ от 1956, „ Легенда за любовта “ от 1957, „ Любимец 13 “ от 1958 – след министър председателите на последните три кино лентата пощурели обожателки, най-вече ученички и студентки, скандират под прозорците на гримьорната му или стопират жена му на улицата, с цел да я разпитват по какъв начин е той.

За него нормално се споделя, че още през цялото време става любим на родните „ богове “ във властта и в изкуството.

Не, не е по този начин. Режисьорът Вили Цанков , който снима последния филм с Карамитев – „ Сватбите на Йоан Асен II “, споделя по какъв начин Държавна сигурност смъква Апостол от влака на път за… Москва.

Когато той блесна, всички схванаха, че това е една бъдеща звезда, и „ боговете “ взеха решение да го пратят с още една артистка – Стефка Кацарова, да следват двамата в Москва. тогава Държавна сигурност имаше един противен табиет – до последния миг да не се дават паспортите на тези, които отпътуват за Москва. Чак когато тръгне влакът, съответният човек, който пази паспортите и който също пътува натам, се появява и им ги връчва. Апостол към този момент е влезнал във вагона, влакът всеки миг ще тръгне, идва съответният действен служащ и какво мислите, че става? Сваля него и Стефка Кацарова от влака. Защо? Завършил е италианско фашистко учебно заведение. Това е премного някой да се подсети, че не му е чиста работата. А това, че татко му е бил пролетарий, преносвач, очевидно олеква спрямо попитата вражеска просвета в италианското учебно заведение. Това е доста по-важно за ония от Държавна сигурност.

Дупаринова също си има неприятности поради това, че е приключила Американския лицей. Даже я набеждават за шпионка, „ тъй като там ги готвят за такива “, и на закрито партийно заседание желаят да я изключат от трупата на Народния.

Семейният живот на Чочо и Маргарита в профил наподобява слънчев, само че в действителност е белязан от горчиви тествания. Цели 11 години те нямат деца. Едва в края на 50-те ориста ги подарява с чеда. Най-напред, през 1958 година, се ражда Маргарита , след това, през 1960 година – Момчил . Радостта е неописуема.

Най-голямата победа в живота ми е, че имам деца – споделя в изявление Дупаринова. – Вярно, че не в първа младост усетих този подарък на природата и насладата в нашия дом с Апостол. Апостол, който с такава жадност и с такова ярко очакване и религия изживя идването на рожбите ни. Понякога в огромен изблик на екстаз от живота и в насладата по своите чеда той споделяше, че желае да имаме най-малко пет деца. И в действителност това е най-прекрасното чувство. Чрез него можеш да схванеш какво значи животът и за какво ти е даден. Защо? За да продължиш, несъмнено. Защото майчинството е жадност, подарък, най-благородното възприятие, което разтваря вратите на тоя живот.

Въпреки голямата си претовареност и двамата им посвещават всяка свободна минута и са безпределно щастливи, че децата им порастват умни и надарени. Дупаринова признава, че Апостол е отделял доста повече време за тях от нея:

Връщаше се от работа, изтощен и отпаднал, засмее се с тях, показваше им уроците. Аз в никакъв случай не съм учила с тях математика да вземем за пример. А Апостол е бил постоянно първенец в учебно заведение и всичко му се отдаваше. Смяташе, че децата ни би трябвало да знаят всичко. Проверяваше ги. Аз в никакъв случай не съм се занимавала с тях. Не съм имала и силите имала съм огромни функции, които ме изсмукваха. След работа мъжът ми носеше гевреци на една пръчка, да има децата какво да ядат. Караше ги да описват, да танцуват. когато им станеше през нощта неприятно, те в никакъв случай не викаха: „ Мамо “, викаха: „ Тате, неприятно ми е “.

И Маргарита , и Момчил по-късно потеглят по пътя на родителите си.

Ветерани от гилдията описват, че някаква столична врачка преди време предсказва, че Карамитев и популярният френски киноактьор Жерар Филип са астрални близнаци и животът им ще протече по един и същи метод – ранна популярност, безчет поклоннички, само че единствено един брак и ранна гибел. Така и става.

Междувременно писателят Светослав Минков , тогава шеф на издателство „ Народна юноша “, го кани да напише спомените си. Даже предлага заглавие – „ Книга за мене си “.

Апостол :

Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетлив човек или що? Само суетните, празни хора пишат мемоари на младини!… Аз не мисля да одъртявам. Искам да умра млад, хубав, радостен, забавен! Не ща да одъртявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…

Макар че знае, че Карамитев е болен от рак, режисьорът Вили Цанков му поверява основната роля във кино лентата си „ Сватбите на Йоан Асен II “ и артистът изтисква последните мигове от живота си, с цел да завещае на България филмовия облик на един от съдбоносните държавници на нашата история. дори по време на фотосите отхвърля да бъде заместен от каскадьор в рискова сцена, в която би трябвало да влезе в студените води на Алдомировското тресавище.

Но след снимането на епизода здравословното му положение внезапно се утежнява.

Ето по какъв начин Вили Цанков разказва края му:

Имаше в екипа една здравна сестра, преквалифицирала се на уредник, която ходеше в Правителствена болница, където Апостол беше признат на лекуване. Последната нощ тя се върнала оттова и ми се обажда: „ Апостол е доста зле. Вероятно тази нощ ще почине, ще свърши. Каза две имена, които желае да го видят и той да ги види. Единият сте вие, а другият е… “ Тя сподели едно женско име, което аз няма да загатна в никакъв случай. После тази сестра добави: „ Чакайте обаче да ви се обадят, защото Тодор Живков е изискал да пристигна да го види. Вие би трябвало да изчакате де пристигна Живков и да си отиде и тогава да отидете вие. “ Чакам, очаквам, някъде към два часа тя отново се обади и вика: „ Тодор Живков изобщо не пристигна, Апостол е към този момент в кома. Има ли смисъл въобще да идвате, той изобщо няма да пристигна в схващане. “

Отива си от този свят на 9 ноември 1973 година Само на 50 години.

В своето надгробно слово сътрудника му Ячко Ябанджиев го изпраща с думите:

Сбогом, момко на моето потомство! Сбогом, Принце!

Дъщеря му Маргаритка тогава е на 15 години, Момчил – на 13.

След гибелта му Дупаринова изпада в меланхолия, обкръжава се с негови портрети, не желае да повярва, че Чочо към този момент го няма.

Но волята за живот въпреки всичко надвива.

Месеци преди гибелта си, тя признава, че на старини още веднъж е срещнала любовта. В изповедта си споделя:

Това е един непосилен, въпреки и доста къс интервал от моя живот. Аз като щраус съм си заривала главата, с цел да не кажа, че съм имала различен приятел. Бях със строшен крайник. Направиха ми интервенция с изкуствена става. Мислех, че в никакъв случай няма да стана от леглото. И тогава отидох в санаториума в Свети Влас. Там е мястото, където се срещат хора с такива интервенции, с изкуствени стави е с още по-тежки положения. Там се срещнах с един човек, който имаше същата интервенция. Той беше морски капитан. Знаеше за Апостол Карамитев, който доста почиташе. Бракът ни с него беше къс – две години. този човек беше 10 години по-млад от мен. Много държеше да отида да пребивавам в Русе. Той е оттова. Разбира се, аз не можех да оставя децата си. Не можех да оставя театъра. Когато пожелах да се разделим, напълно почтено споделих на съда, че първо, той е 10 години по-млад от мен, второ, че аз не мога да си оставя децата и не мога да си оставя театъра…

Имах щастието да поддържам връзка с нея в продължение на доста години. От диалозите, които сме водили, бих желал да загатна единствено следното.

Помня да вземем за пример с какво оскърбление ми описа по какъв начин през 1992 година секретарката на шефа на Народния спектакъл Васил Стефанов с радостен глас й оповестява по телефона: „ От на следващия ден сте пенсионирана! “ Горе-долу по това време са низвергнати от трупата и Стефан Гецов , Славка Славова , Таня Масалитинова , Лили Попиванова , Георги Георгиев-Гец …

Но за разлика от множеството свои сътрудници, които вечно слизат от сцената, Дупаринова не се предава. Макар и с бастун, тя извършва основната роля в „ Пилешка глава “ в Малък градски спектакъл „ Зад канала “.

На премиерата се явява с бастун и пада, само че не се отхвърля от последващи участия. След това се изявява в „ Тартюф “ в Народния спектакъл.

Играта й в тази режисура освен провокира благи мемоари, само че и потвърждава, че малко от младите й колежки могат да се мерят с нея. Сякаш и в този момент слушам неподражаемия й глас в ролята на властната, злобна, бъбрива и постоянно недоволна госпожа Пернел :

Не знам дали е злобен, или добър прислужник,
ала Тартюф е свят – залагам си главата.
Но той за вас е неприятен, ненавиждан и подъл,
че правдата звучи в свещения му яд.
Единствено прегрешението бунтува му сърцето –
той прави всичко тук в сгода на Небето…

„ Ще си отида от живота, без да съм изиграла Медея и Хамлет. /Да, Хамлет, въпреки че е жена!/ Апостол пък мечтаеше да се превъплъти в Левски. За страдание нашето потомство към този момент не е нужно на никого “, показа различен път тя.

Из „ Големите любови на българските актьори, музиканти и художници “, Венелин Митев