Никой не заслужава да бъде захвърлен от децата си
Гледах репортажа по Нова телевизия, от който стана ясно, че нечия щерка споделя по адрес на татко си „ Той това заслужава “. Поводът е, че нито го търси, нито се интересува от здравословното му положение.
Захвърлила е своя родител в Сливенската болница като ненужна движимост, която повече не може да ѝ служи. Обичаният в миналото баща в този момент се е трансформирал в парцалена кукла – едно тяло в пижама, оставено на благоволението на доктори, медицински сестри и непознати с положителни сърца. Изоставеният би трябвало да бъде опериран, а няма кой да поеме разноските за интервенцията.
„ Той това заслужава “ отеква като екот на чудовищното неуважение към тези, които са ни дали живот, които са се грижили за нас като дребни, не са спали от терзание вечер, тъй като по този начин вършат майките и бащите. Обичат безусловно и до финален мирис.
Иска ми се да видя очи в очи тази жена, изгубила човешкия си образ, с цел да я попитам кое е по-важно от живота на нейния притеснен родител – човек, който сега губи предпочитание за живот не толкоз поради физическото си страдалчество, а поради тъгата, че се усеща в тежест на детето си - неговото малко момиченце, което в миналото е носил на ръце, приспивал го, пазил го е от всичко неприятно на света.
Липсата на човешко състрадание у нас е навсякъде положение на духа. Мразим родителите си, не харесваме приятелите си, имаме себе си за единствени и неповторими, само че кой естествен би обичал такива хора? Любовта е двупосочна, изключително когато става дума за тази сред деца и родители.
Клетият мъж заслужава цялото състрадание на света. Особено от детето си. Така би трябвало да бъде, по този начин е редно. Не знам дали въпросната госпожа също е към този момент майка. Не ѝ поисквам в миналото, след години, да изпадне в обстановката на родния си татко, с цел да чуе от децата си „ Тя това заслужава “. ТОВА не заслужава никой зложелател, даже убийците имат право на някакво състрадание. Защото то ни прави хора.
Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bg
Захвърлила е своя родител в Сливенската болница като ненужна движимост, която повече не може да ѝ служи. Обичаният в миналото баща в този момент се е трансформирал в парцалена кукла – едно тяло в пижама, оставено на благоволението на доктори, медицински сестри и непознати с положителни сърца. Изоставеният би трябвало да бъде опериран, а няма кой да поеме разноските за интервенцията.
„ Той това заслужава “ отеква като екот на чудовищното неуважение към тези, които са ни дали живот, които са се грижили за нас като дребни, не са спали от терзание вечер, тъй като по този начин вършат майките и бащите. Обичат безусловно и до финален мирис.
Иска ми се да видя очи в очи тази жена, изгубила човешкия си образ, с цел да я попитам кое е по-важно от живота на нейния притеснен родител – човек, който сега губи предпочитание за живот не толкоз поради физическото си страдалчество, а поради тъгата, че се усеща в тежест на детето си - неговото малко момиченце, което в миналото е носил на ръце, приспивал го, пазил го е от всичко неприятно на света.
Липсата на човешко състрадание у нас е навсякъде положение на духа. Мразим родителите си, не харесваме приятелите си, имаме себе си за единствени и неповторими, само че кой естествен би обичал такива хора? Любовта е двупосочна, изключително когато става дума за тази сред деца и родители.
Клетият мъж заслужава цялото състрадание на света. Особено от детето си. Така би трябвало да бъде, по този начин е редно. Не знам дали въпросната госпожа също е към този момент майка. Не ѝ поисквам в миналото, след години, да изпадне в обстановката на родния си татко, с цел да чуе от децата си „ Тя това заслужава “. ТОВА не заслужава никой зложелател, даже убийците имат право на някакво състрадание. Защото то ни прави хора.
Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bg
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ