На изгревите пурпура видях...
Георги Н. Николов
Една латинска мъдрост гласи: " Думите отлитат, написаното остава. " Няма подозрение, че тя с цялостна мощ въплъщава и поетичното творчество, когато то е цветно, въздействащо, стойностно, запаметяващо се. Когато в неговия епицентър е индивидът - сякаш несъвършено сходство на Създателя. Привидно залутан, безреден, увлечен в сивотата на отредените му години, а в действителност - прикрит от погледа на близките вулкан от мисъл и пристрастености. И по едно и също време: демиург на вселената и скулптор на личната си участ - в теистично уединение, или измежду навалица от хиляди други индивиди. Ден след ден устремени след ята светли очаквания или изпращащи в тъмна незаинтересованост времето в неговия безконечен бяг. Но какъвто и да е лирическият воин: млад, остарял, хубав, противен, въодушевен идеалист, или удобен реалист, той би трябвало да е безапелационен пред взора на читателската аудитория. Да бъде парченце от живата плът на обществото и негов правилен изповедник. Достоен за доверие и запаметяващ се дълго в рояка от ежедневно излизащи печатни заглавия...
Именно подобен е той и в новата книга на Боян Ангелов " Реставрация на обелиска ", изд. " Захарий Стоянов ", 2019 година Сборникът е построен от три взаимно допълващи се елементи: " Плахо пламъче ", " Реставрация на обелиска " и " Перлата на окото ми ". Като в първите две главно доминира дълбокото прозрение на Боян в психическата загадка на нашия съвременник. Залутан в диплите на битието, където търси личностното си " аз " ; въоръжен с самообладание и морални сили, или пък попаднал в призрачния град на алиенацията и отчуждението. Понякога податлив към откровена самопреценка, доста постоянно - роптаещ против първоизточника на гражданското зло, ставащо все по-осезаемо и безочливо:
Отдавна всичко е за обмен.
Дойде и за душите ред.
По някакъв полуприроден
закон възлизат най-отпред
най-ненаситните гадини
с продажните си пипала.
А оня, който покори ни,
подхранва тези начала
с трохи от своята вечеря,
очите ни запълва с тиня...
" Рапсодия в сиво "
Лириката на Боян Ангелов е мъдра, одухотворена, метафизичен задълбочена. В нейната екзистенциална повърхност се отразява смисълът на съществуването. Стиховете му наподобяват на нефритени плочки от безсмъртно домино, което човечеството реди от самото си възникване в опит да отгатне призрачното бъдеще. Без да отхвърля сегашното, съграждащо нов полет към ореола на звездите. Лириката му е блестящо метафорична, наситена с подтекст и иносказателност. Едновременно за тленността на хорската същина и безсмъртието на мисълта, която ни посреща с първата глътка въздух и последна ни праща някъде в небитието. За разсъдъка и волята, отличаващи ни от безсловесните твари, с които разделяме пътищата на планетата Земя. Често те са грапави и стъписват с неизбродната си същина. Тогава, пред прага на настъпващото обезсърчение, на помощ ни идва магията на римуваното слово с неговите благословени адепти:
Ще разбере ли в миналото поетът, че
и стиховете носят успокоение?
Или, в сумрачна гибелност облечен,
ще търси път
към другите селения?
Години нежни крепости градеше той
и искаше там да живеем ние.
И не разбра, че е прекрачил в бъдещето,
преди злокобата
да го убие...
" Поетът "
Що се отнася до третата част на книгата - " Перлата на окото ми ", тя е полифоничен химн на българската история, на нейната героика и духовна извисеност. Стиховете ни срещат с Йоан Лествичик, Добри Чинтулов, Нешо Бончев... С Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Богдан Овесянин. Припомня ни нещастието при Демир Хисар с гибелта на Димчо Дебелянов, възражда Иван Нивянин и ни прави съпричастни с казаното за Александър Геров, с посвещенията на Никола Вапцаров, Васил Воденичарски, Евтим Евтимов и прочие Днес, в ХХI в., живеем в откровена културна безтегловност и съмнителни естетически полезности, свободно нахлуващи у нас от " цивилизования " свят. Широко рекламирани от безмозъчни кукуригащи глашатаи против калните 30 сребърника. Патриотичният ни мавзолей бе искрено подкопан след вододела през 1989 година, а националните ни герои са искрено загърбвани и подвигът им - премълчаван. Затова без пресилване ще кажа, че тази трета част в същността си увенчава общия идейно-естетически план на книгата. Споява делото на тези люде в жарка комета, пареща студени сърца и заспали съвести. Показва по какъв начин би трябвало да се служи пред светия олтар на България. Свързва предишното и през днешния ден и ни подтиква към размисъл: " Кои бяхме, къде отиваме и за какво? " И заслужаваме ли да дишаме въздуха на родината, тук у нас и някъде в странство? Какво да се прави, кой ще ни даде образец по този начин, че да не го загърбим?
Много още може да се приказва за новата стихосбирка на Боян Ангелов " Реставрация на обелиска ", само че тя би трябвало наложително да бъде прочетена, с цел да реализираме мир със себе си и задоволство за поднесените по страниците истини, търсени на вятъра от нас в шума на делника. Ще споделя нещо друго. Понякога срещам за модерни създатели избрания като " литературно събитие " и други бомбастични хвалби. Сигурно е по този начин, а и аз съм го правил. Кой обаче ще остане в историята на актуалната ни литература, единствено безпристрастното бъдеще ще покаже. Но че Боян е същински наследник на своето време - почтен, остроумен, прям до болежка и блестящо одушевен, е повече от видно. В лиричните му картини за същността на индивида пулсират прозренията на избавител, решил да открои красивото от грозното, стойностното от маловажното, безконечното - от суетата на късия момент. А безспорният му гений нито за момент не позволява компромис с прозренията, които потокът на мисълта донася до нас като пролетен полъх.
И въпреки всичко - за какво реституция на обелиска? Нека завърша с финала на едноименната творба:
Реставрацията значи да отнемеш
от себе си
и на близък
да дадеш
отломъчето
вяра.
Така е, прав си, приятелю Бояне! Хвала на перото ти...
Една латинска мъдрост гласи: " Думите отлитат, написаното остава. " Няма подозрение, че тя с цялостна мощ въплъщава и поетичното творчество, когато то е цветно, въздействащо, стойностно, запаметяващо се. Когато в неговия епицентър е индивидът - сякаш несъвършено сходство на Създателя. Привидно залутан, безреден, увлечен в сивотата на отредените му години, а в действителност - прикрит от погледа на близките вулкан от мисъл и пристрастености. И по едно и също време: демиург на вселената и скулптор на личната си участ - в теистично уединение, или измежду навалица от хиляди други индивиди. Ден след ден устремени след ята светли очаквания или изпращащи в тъмна незаинтересованост времето в неговия безконечен бяг. Но какъвто и да е лирическият воин: млад, остарял, хубав, противен, въодушевен идеалист, или удобен реалист, той би трябвало да е безапелационен пред взора на читателската аудитория. Да бъде парченце от живата плът на обществото и негов правилен изповедник. Достоен за доверие и запаметяващ се дълго в рояка от ежедневно излизащи печатни заглавия...
Именно подобен е той и в новата книга на Боян Ангелов " Реставрация на обелиска ", изд. " Захарий Стоянов ", 2019 година Сборникът е построен от три взаимно допълващи се елементи: " Плахо пламъче ", " Реставрация на обелиска " и " Перлата на окото ми ". Като в първите две главно доминира дълбокото прозрение на Боян в психическата загадка на нашия съвременник. Залутан в диплите на битието, където търси личностното си " аз " ; въоръжен с самообладание и морални сили, или пък попаднал в призрачния град на алиенацията и отчуждението. Понякога податлив към откровена самопреценка, доста постоянно - роптаещ против първоизточника на гражданското зло, ставащо все по-осезаемо и безочливо:
Отдавна всичко е за обмен.
Дойде и за душите ред.
По някакъв полуприроден
закон възлизат най-отпред
най-ненаситните гадини
с продажните си пипала.
А оня, който покори ни,
подхранва тези начала
с трохи от своята вечеря,
очите ни запълва с тиня...
" Рапсодия в сиво "
Лириката на Боян Ангелов е мъдра, одухотворена, метафизичен задълбочена. В нейната екзистенциална повърхност се отразява смисълът на съществуването. Стиховете му наподобяват на нефритени плочки от безсмъртно домино, което човечеството реди от самото си възникване в опит да отгатне призрачното бъдеще. Без да отхвърля сегашното, съграждащо нов полет към ореола на звездите. Лириката му е блестящо метафорична, наситена с подтекст и иносказателност. Едновременно за тленността на хорската същина и безсмъртието на мисълта, която ни посреща с първата глътка въздух и последна ни праща някъде в небитието. За разсъдъка и волята, отличаващи ни от безсловесните твари, с които разделяме пътищата на планетата Земя. Често те са грапави и стъписват с неизбродната си същина. Тогава, пред прага на настъпващото обезсърчение, на помощ ни идва магията на римуваното слово с неговите благословени адепти:
Ще разбере ли в миналото поетът, че
и стиховете носят успокоение?
Или, в сумрачна гибелност облечен,
ще търси път
към другите селения?
Години нежни крепости градеше той
и искаше там да живеем ние.
И не разбра, че е прекрачил в бъдещето,
преди злокобата
да го убие...
" Поетът "
Що се отнася до третата част на книгата - " Перлата на окото ми ", тя е полифоничен химн на българската история, на нейната героика и духовна извисеност. Стиховете ни срещат с Йоан Лествичик, Добри Чинтулов, Нешо Бончев... С Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Богдан Овесянин. Припомня ни нещастието при Демир Хисар с гибелта на Димчо Дебелянов, възражда Иван Нивянин и ни прави съпричастни с казаното за Александър Геров, с посвещенията на Никола Вапцаров, Васил Воденичарски, Евтим Евтимов и прочие Днес, в ХХI в., живеем в откровена културна безтегловност и съмнителни естетически полезности, свободно нахлуващи у нас от " цивилизования " свят. Широко рекламирани от безмозъчни кукуригащи глашатаи против калните 30 сребърника. Патриотичният ни мавзолей бе искрено подкопан след вододела през 1989 година, а националните ни герои са искрено загърбвани и подвигът им - премълчаван. Затова без пресилване ще кажа, че тази трета част в същността си увенчава общия идейно-естетически план на книгата. Споява делото на тези люде в жарка комета, пареща студени сърца и заспали съвести. Показва по какъв начин би трябвало да се служи пред светия олтар на България. Свързва предишното и през днешния ден и ни подтиква към размисъл: " Кои бяхме, къде отиваме и за какво? " И заслужаваме ли да дишаме въздуха на родината, тук у нас и някъде в странство? Какво да се прави, кой ще ни даде образец по този начин, че да не го загърбим?
Много още може да се приказва за новата стихосбирка на Боян Ангелов " Реставрация на обелиска ", само че тя би трябвало наложително да бъде прочетена, с цел да реализираме мир със себе си и задоволство за поднесените по страниците истини, търсени на вятъра от нас в шума на делника. Ще споделя нещо друго. Понякога срещам за модерни създатели избрания като " литературно събитие " и други бомбастични хвалби. Сигурно е по този начин, а и аз съм го правил. Кой обаче ще остане в историята на актуалната ни литература, единствено безпристрастното бъдеще ще покаже. Но че Боян е същински наследник на своето време - почтен, остроумен, прям до болежка и блестящо одушевен, е повече от видно. В лиричните му картини за същността на индивида пулсират прозренията на избавител, решил да открои красивото от грозното, стойностното от маловажното, безконечното - от суетата на късия момент. А безспорният му гений нито за момент не позволява компромис с прозренията, които потокът на мисълта донася до нас като пролетен полъх.
И въпреки всичко - за какво реституция на обелиска? Нека завърша с финала на едноименната творба:
Реставрацията значи да отнемеш
от себе си
и на близък
да дадеш
отломъчето
вяра.
Така е, прав си, приятелю Бояне! Хвала на перото ти...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ