(Георги Марков, 1967 г., Архив © Анабел Маркова) Защо хората

(Георги Марков, 1967 година, Архив © Анабел Маркова)

Защо хората крадат от „ своята “ страна? 

Дотук, коства ми се, много ясно се откри, че присвояването на държавна благосъстоятелност, или по-направо казано - краденето от страната, е едно от най-типичните феномени, характеризиращи същността на публичните феномени във всяка така наречен национална народна власт. Фактическата страна на това събитие, както и неговият размер не подлежат на никакво подозрение. За оня, който въпреки всичко желае да се увери по-добре, задоволително е да посети който и да е областен съд в България по което и да е време на работната седмица.

Но за мен като публицист тези тъжни обстоятелства са единствено приключеният резултат на огромно, трагично развиване, станало в логиката на психиката на голям брой хора. И таман по тази причина, когато насочвам остри думи против моите сътрудници, че не са правилни на живота, който ги заобикаля, че даже умишлено се пробват да се скрият от него, че подменят пълнокръвните, живи герои на една реалност с нескопосани схеми, аз имам поради пренебрегването на един толкоз нужен, обикновен въпрос - „ ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА? “ Всяко човешко общество, което най-малко малко почита себе си, постоянно намира сили да сложи пръст в личните си рани и да си зададе даже най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа плахо и гузно отбягва това.

Първият и най-прекият отговор на въпроса „ Защо хората крадат от своята страна “ е, че тези хора не считат тази страна за своя, а за непозната.

Но нещата не са толкоз елементарни, тъй като на подобен отговор може да се каже, че сред крадците, минали и не минали през правосъдните зали, има доста огромен брой хора, за които може да се има вяра, че откровено са считали страната за своя, доста или малко са били чеда на режима.

Нека на първо време се спра на отговорите, дадени до момента от виновни български институти. В началото, когато това събитие стартира епидемиологично да се разраства и прикриването му по доста аргументи стана невероятно, партията, правосъдните и милиционерските органи естествено го приписаха на „ неизживени буржоазни привички “, „ порочни останки от логиката на психиката на предишното “, „ въздействие на враговете извън “ и така нататък По това време безусловно всеки минус бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Като студент и като инженер съм присъствувал на доста лекции, беседи и срещи, на които непрекъснато ни се набиваше в главата, че човешките дефекти били част от „ разврата на предишното “. Хората, които твърдяха, това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше забележителна държавна благосъстоятелност, имаше голям брой хора, които служеха на страната и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални полезности. Кражби и присвоявания на държавна благосъстоятелност също имаше, само че те бяха необичайност. Обикновените обири също не бяха постоянно събитие и, което е най-отличително, биваха осъществявани от, по този начин да се каже, обичайния тип крадци.

Но за първи път в българската история жители с специалности, обучение, инициативни, енергични, с доста цивилен добродетели всеобщо протягат ръка на държавната благосъстоятелност. Всеки сериозен български публицист, който желае да потърси същинския отговор на въпроса, би могъл до прегледа всички правосъдни папки и милиционерски досиета на наказаните жители. Тогава ще го порази различен факт - че в действителност огромното болшинство от тези хора са дали забележителен веществен принос на страната, в доста случаи преизпълнен хилядократно присвоената от тях сума. Повтарям, тук не става дума за класическия вид крадци, които са различен публичен вид, а за нещо напълно ново - за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото. В края на краищата звучи малко необичайно да казваш инженер-крадец, доктор-крадец, директор-крадец.

Нямам никакво желание да отхвърлям ролята на човешката лакомия, пристрастие, безнаказаност, лековерие и други дефекти. Роля, която постоянно е намирала своите реализатори. Но когато престъпността придобие един в действителност всеобщ темперамент, когато надали не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрекъснато съмнение в корист, когато през съдилищата минава непрекъснат поток от хора, тогава очевидно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното въздействие на класовия зложелател, нито в неизживени буржоазни навици. Престъпността явно се подхранва от самата реалност, тя е пуснала своите корени надълбоко в нея и защото почвата е прекомерно удобна, се развива със застрашителна експедитивност.

В един скорошен диалог за престъпността в България основният прокурор на републиката, откакто изреди към този момент стереотипните обвинявания против предишното, подмятна, въпреки и неенергично, за някои аспекти на съвременността, които съгласно него благоприятствували престъпността. Той приказва особено за „ нашите “ приятели и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, само че беше изцяло ясно, че той има добра визия в случай че не за отговора на огромния въпрос, то най-малко за посоката, в която би трябвало да се търси.

Тая посока ни води при вътрешните претекстове на хората, които дръзват да присвояват социална благосъстоятелност. Аз персонално съм провел значително диалози било с осъждани жители, било с хора, за които съм знаел, че са „ свили “ нещо зад тила си. Мога да кажа, че всички тези жители са обединени от една обща и изрично подчертана линия - че те считат това, което са направили, за изцяло заслужено, или по-точно за прикрито коригиране на публичната неправда по отношение на тях.

Един шеф на стол, мой добър другар, човек забележително образован, грамотен, с добър усет и необятно сърце, ми е казвал:

„ И аз свивам, както всички други. Защото търча по десет-дванайсет часа дневно, оставам без крайници, в последните 15 години съм дал облага за милион, а получавам по-малко от всеки мамин наследник, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме заловен, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не докосвам вашето, вземам това, което си е мое! “

Но него надали щяха да го заловен, тъй като той знаеше по какъв начин да прави докладите и по какъв начин да се опази.

Несправедливото възнаграждение на личния труд беше един от най-популярните и съществени претекстове, които хората предявяваха против личната си съвест.

„ Най-големият апаш тук е страната, тъй че няма нищо неверно, в случай че човек се опита да си върне малко от откраднатото “ - беше оправданието на мой прочут водач на камион, който правеше „ черни “ курсове.

…

Ала по едно и също време с възприятието, че поправят сурова социална неправда, в хората, които бяха почнали да присвояват държавни движимости или пари, се надигна и едно-друго опрощение, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа обосновка на кражбата.

„ Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-вече! “ - тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни условия. Било когато кварталният зарзаватчия „ удря “ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

…

Какъв образец за почтено отношение към държавните пари можеше да даде един мой сътрудник, прочут български публицист, който от време на време си уреждаше през задната врата претопяването на съчиненията му, които събираха прахта по книжарските хранилища, единствено с цел да може неотложно да ги преиздаде. Той нямаше властта да взема решение това. Властта я имаха приятелите му от горната страна. Какъв образец даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям разкош. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно по отношение на останалата част на популацията, разпалваше упоритостите на всеки малко по-находчив разум. Ако се наблюдава с безпощадна акуратност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на публични средства за персонални изгоди, човек ще откри, че може би всеки втори началник е присвоил от страната надалеч по-големи суми и от най-изкусния апаш.

Не мога да не помни лицето на един наказан за неголяма корист чиновник във въглищен склад. Човекът се разплака пред мене и ми сподели:

„ Единайсет години ме лъжат с жилище. Децата ми изгниха във влагата на сутерена. И си споделих - а за какво не я набутам тази влага в техните въглища, за какво ще пострадвам аз, когато всеки краде, лъже и маже! “

И до момента в който той ми споделяше това, аз си помислих, че с моите връзки можех да получа апартамент, без да очаквам реда, да взема кола, без да се нареждам на опашка, да устройвам на другари и познати назначения, да си издействувам строителен или дървен материал с преимущество и по този начин нататък, като всичките ми аванти бяха за сметка на елементарния народ. Излизаше, че Ирина беше права, че всички като мене и над мене, без да се бъркаме в мръсотията на отчетнически фалшификации, крадяхме от обществото, от страната повече, в сравнение с нещастният въглищар. Нашето опрощение беше, че ние бяхме СПЕЦИАЛНИ хора, т.е., че ние имахме някакво по-голямо право да живеем, в сравнение с другите, неспециалните хора. И ние приемахме тези присвоени материални благосъстояния с безспорното разбиране, че ни се поставят. 

И като свържем рухването на нравствеността с изгубването на идеалите, отговорът на въпроса „ ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА? “ става пределно явен.

Но може би това бе най-добре дефинирано от един представител на Комитета за държавен надзор, който след една щателна инспекция в известно дружество сподели:

„ Имам възприятието, че присвояването на публични средства е станало закон на живота у нас. “

Със съкращения от: „ Защо хората крадат от „ своята страна “ („ Задочни репортажи за България “), Георги Марков, 1978 година
Снимка: Георги Марков, 1967 година, Архив © Анабел Маркова