Грозна ли е украинската майка?
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ, " Дойче Веле "
Мислех си, че в случай че реакциите на непоносимост против Паметника на руската войска в София бяха толкоз всеобщи и язвителни, колкото към скулптурата " Викът на украинската майка ", сложена за броени часове пред него, той да е демонтиран най-сетне. Неочакваното беше, че те идваха основно не от бранителите на Путин, а от тези на Украйна, които се надпреварваха в обществените мрежи да громят бездарието на скулптурата.
Вярно е, че няма кой знае какви доводи в интерес на художествените ѝ качества, само че сходна оценка по изискване е субективна - т.е., не може да претендира за нормативна годност, даже да е дадена от най-следвания инфлуенсър във Facebook. Разбира се, всеки има право на мнение, в това число и яростно. Показателна е обаче непропорционалността на гнева по отношение на това, което го провокира. Непропорционалност, оставила съмнение за невидима " тролска " интервенция.
Защо е този вик?
" Викът на украинската майка " стана причина за типична демонстрация на кенсъл културата, при която персона или творението ѝ се подлага в обществените мрежи на проливен дъжд от нападки, обиди и хули без никаква обосновка. А доколкото имаше опит за някакви причини, той още повече издаваше неубедителността им.
Например: виждал съм украински майки, не наподобяват по този начин. Сякаш не се разисква фикционален облик.
Или: майката е доста грозна. Сякаш е укоримо да влезеш в естетиката на грозното, с цел да изобразиш болежка. Или: за какво е остаряла и с провиснали гърди. Сякаш майките с възрастта не може да бъдат такива.
Или най-смайващото: била перверзна. Сякаш някой единствено си търси мотив да следва " опорките " на борбата против демократичната народна власт.
Или най-мекото: това е кич. Сякаш той не допуска несериозност, прочувственост, сладникавост, каквито във " Викът на украинската майка " е мъчно да откриеш.
Или най-уязвяващото: скулпторът си прави пиар на гърба на непознатото страдалчество. Сякаш то би трябвало да е тематика табу, с цел да не води към подозрения в изгода.
Но по този начин или другояче логичен естетически спор по въпроса нямаше по какъв начин да се състои, тъй като става дума за друго - за политическа акция, задвижена от естетически обект. Нейното обръщение се носи не от скулптурата сама по себе си, а от пространственото отношение, в което влиза с Паметника на руската войска - една дребна пластика, изправена с краткотрайно позволение против най-големия паметник в София, не помръднал от мястото си повече от шест десетилетия. Пренесено в изчерпателен проект отношението е сред жертва и агресор: жертвата крещи в беззащитен смут (с отпратка към " Викът " на Мунк), а агресорът е същата онази войска, възвеличена в паметника, която през днешния ден е нападнала Украйна. И скулптурата спомага на политическото обръщение: дребното би трябвало да стане огромно - мястото на родените от руската агитация бронзови герои с оръжие в ръка би трябвало да се заеме от почтените им жертви.
Посланието на " Украинската майка "
Посланието се отнася освен до ориста на украинците, а на първо място до личната ни орис. Но за разлика от украинската майка ние не крещим против руската войска, кой знае за какво не се усещаме нейна жертва, а даже сме ѝ признателни, Министерство на вътрешните работи охранява паметника ѝ, а общината го осветява нощем. Сякаш умишлено се пазим от обстоятелствата и не желаеме да приемем, че тя е окупирала страната ни на 9 септември и е наложила с танковете си репресивния руски режим в половин Европа. За да каже истината и за нея, и за нас самите, надписът върху паметника ( " На руската войска освободителка от признателния български народ " ) би трябвало да бъде редактиран по този начин: " На руската войска окупаторка от признателните български жертви ".
Посланието на акцията обаче се отнася до личната ни орис освен в минало и сегашно, а и в бъдещо време. Войната в Украйна сподели, че руският режим надалеч не си е отишъл безкръвно и окончателно - 30 години по-късно той се готви да се върне в Европа с цената на почтено пролята кръв в някакъв нов застрашителен дубъл.
Пак ли ще посрещаме руската войска като освободителка? Ще продължим ли да водим естетически вместо исторически спор и Паметникът на руската войска да си стои, тъй като е дело на огромни скулптори, а " Викът на украинската майка " да не се чува, тъй като създателят ѝ явно не е подобен.
Нищо чудно в действителност, откакто тъкмо тази година нашето жури е дало в Евровизия нула точки на украинската ария, спечелила състезанието. Има доста способи да изразим признателността си към руската армия…
Мислех си, че в случай че реакциите на непоносимост против Паметника на руската войска в София бяха толкоз всеобщи и язвителни, колкото към скулптурата " Викът на украинската майка ", сложена за броени часове пред него, той да е демонтиран най-сетне. Неочакваното беше, че те идваха основно не от бранителите на Путин, а от тези на Украйна, които се надпреварваха в обществените мрежи да громят бездарието на скулптурата.
Вярно е, че няма кой знае какви доводи в интерес на художествените ѝ качества, само че сходна оценка по изискване е субективна - т.е., не може да претендира за нормативна годност, даже да е дадена от най-следвания инфлуенсър във Facebook. Разбира се, всеки има право на мнение, в това число и яростно. Показателна е обаче непропорционалността на гнева по отношение на това, което го провокира. Непропорционалност, оставила съмнение за невидима " тролска " интервенция.
Защо е този вик?
" Викът на украинската майка " стана причина за типична демонстрация на кенсъл културата, при която персона или творението ѝ се подлага в обществените мрежи на проливен дъжд от нападки, обиди и хули без никаква обосновка. А доколкото имаше опит за някакви причини, той още повече издаваше неубедителността им.
Например: виждал съм украински майки, не наподобяват по този начин. Сякаш не се разисква фикционален облик.
Или: майката е доста грозна. Сякаш е укоримо да влезеш в естетиката на грозното, с цел да изобразиш болежка. Или: за какво е остаряла и с провиснали гърди. Сякаш майките с възрастта не може да бъдат такива.
Или най-смайващото: била перверзна. Сякаш някой единствено си търси мотив да следва " опорките " на борбата против демократичната народна власт.
Или най-мекото: това е кич. Сякаш той не допуска несериозност, прочувственост, сладникавост, каквито във " Викът на украинската майка " е мъчно да откриеш.
Или най-уязвяващото: скулпторът си прави пиар на гърба на непознатото страдалчество. Сякаш то би трябвало да е тематика табу, с цел да не води към подозрения в изгода.
Но по този начин или другояче логичен естетически спор по въпроса нямаше по какъв начин да се състои, тъй като става дума за друго - за политическа акция, задвижена от естетически обект. Нейното обръщение се носи не от скулптурата сама по себе си, а от пространственото отношение, в което влиза с Паметника на руската войска - една дребна пластика, изправена с краткотрайно позволение против най-големия паметник в София, не помръднал от мястото си повече от шест десетилетия. Пренесено в изчерпателен проект отношението е сред жертва и агресор: жертвата крещи в беззащитен смут (с отпратка към " Викът " на Мунк), а агресорът е същата онази войска, възвеличена в паметника, която през днешния ден е нападнала Украйна. И скулптурата спомага на политическото обръщение: дребното би трябвало да стане огромно - мястото на родените от руската агитация бронзови герои с оръжие в ръка би трябвало да се заеме от почтените им жертви.
Посланието на " Украинската майка "
Посланието се отнася освен до ориста на украинците, а на първо място до личната ни орис. Но за разлика от украинската майка ние не крещим против руската войска, кой знае за какво не се усещаме нейна жертва, а даже сме ѝ признателни, Министерство на вътрешните работи охранява паметника ѝ, а общината го осветява нощем. Сякаш умишлено се пазим от обстоятелствата и не желаеме да приемем, че тя е окупирала страната ни на 9 септември и е наложила с танковете си репресивния руски режим в половин Европа. За да каже истината и за нея, и за нас самите, надписът върху паметника ( " На руската войска освободителка от признателния български народ " ) би трябвало да бъде редактиран по този начин: " На руската войска окупаторка от признателните български жертви ".
Посланието на акцията обаче се отнася до личната ни орис освен в минало и сегашно, а и в бъдещо време. Войната в Украйна сподели, че руският режим надалеч не си е отишъл безкръвно и окончателно - 30 години по-късно той се готви да се върне в Европа с цената на почтено пролята кръв в някакъв нов застрашителен дубъл.
Пак ли ще посрещаме руската войска като освободителка? Ще продължим ли да водим естетически вместо исторически спор и Паметникът на руската войска да си стои, тъй като е дело на огромни скулптори, а " Викът на украинската майка " да не се чува, тъй като създателят ѝ явно не е подобен.
Нищо чудно в действителност, откакто тъкмо тази година нашето жури е дало в Евровизия нула точки на украинската ария, спечелила състезанието. Има доста способи да изразим признателността си към руската армия…
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ