Келнерът на ресторант „Победа“ има нещо мозъчна повреда
Георги Даскалов*
Всички знаят кой е Нелсън Мандела. Но надалеч по-малко хора биха дали отговор на въпроса кой е Фредерик де Клерк. Де Клерк е последният бял президент на Южна Африка, индивидът, който пусна Мандела от пандиза и провежда първите свободни избори с ясното схващане, че неговата Национална партия ще ги загуби. След това двамата с Мандела получиха Нобеловата премия за в действителност възхитителния метод, по който преведоха Южна Африка към народна власт, която не е единствено за белите.
Писал съм и различен път. Де Клерк е ослепително доказателство, че е по-добре да си имаш работа с учтив в западната политическа традиция расист,
в сравнение с с попил руската просвета български болшевик.
Ние обичаме да се окайваме и ожалваме, само че нито сме първите, нито сме някакви уникати в прехода от тоталитаризъм към демократично положение на обществото.
Един от най-хубавите образци е до нас. Кемал Ататюрк избавя в края на Първата международна война Турция от превръщането ѝ в колония и основава модерната турска страна. Той основава през 1923 Народно-републиканската партия (кемалисти), която е единствената (и естествено – управляваща) партия в Турция до 1946, когато е разрешено да има и други партии.
През 1950 кемалистите провеждат първите многопартийни избори, знаейки, че ще ги изгубят след 27 години на власт. Изборите печели Демократическата партия и Турция споделя довиждане на един интервал, който я е укрепил като страна, само че е бил прекомерно надалеч от демокрацията.
Историята по-нататък също е забавна. През 1960 военните вършат прелом, само че единствено с цел да овладеят политическата рецесия и откакто вършат съвременна конституция, на идната година вършат избори и предават властта на определени от хората политици.
Армията прави още два преврата, само че постоянно, откакто е нормализирала страната, предава властта на политиците.
Испания е също прекрасен образец за прехода.
След успеха си в гражданската война Франсиско Франко открива еднопартиен режим. Той гравитира към фашизма, без да стига до крайностите на Хитлер и Мусолини, а 6 години преди гибелта си дефинира Хуан Карлос за престолонаследник, като по този метод дава да се разбере, че след него Испания получава късмет да се върне към конституционната монархия и демокрацията.
Крал Хуан Карлос поема властта два дни след гибелта на диктатора и води страната през сложните времена, в това число и като персонално се опълчва на франкисткия опит за прелом през 81-а.
Пиночет, направил преврата в Чили през 1973 и управлявал страната до 1990, също се отдръпна и съобщи властта на политиците. Дори той, анатемосван от комунистите в България и по целия свят, малко преди да почине написа: Днес, когато моите дни са преброени, желая да кажа, че не изпитвам към никого завист и че повече от всичко обичам своята татковина. Признавам политическата отговорност за всичко, осъществено от мен. То бе направено с една единствена цел – да укрепи Чили и да се избегне разколът на страната.
Мислил съм много за какво комунистите в България не бяха най-малко като испанските фашисти, в случай че не като турските кемалисти и генерали.
Защо след 1989 не отвориха пътя към естествена България, а държаха и държат властта на инат на цялата нация.
И към този момент имам отговор с два детайла.
Първо, комунистите в България не я считат за своя татковина. Те одобряваха за свое родно място Съветския съюз, а когато той се разпадна – Русия на Путин. И - като разследване от това – второ, България за тях е нереалност, просто средство да са на власт. Висша полезност не е Отечеството. А властта. Без нея те са нищо. Затова и не я изпускат.
А демокрацията има елементарни правила, най-важното от които е опцията властта да бъде сменяна. Комунистите в България не могат да стигнат до тези мисловни небеса.
Както се пееше в онази песничка – Келнерът на ресторант „ Победа “ има нещо мозъчна щета...
*Текстът е оповестен на страницата на създателя във Фейсбук
Всички знаят кой е Нелсън Мандела. Но надалеч по-малко хора биха дали отговор на въпроса кой е Фредерик де Клерк. Де Клерк е последният бял президент на Южна Африка, индивидът, който пусна Мандела от пандиза и провежда първите свободни избори с ясното схващане, че неговата Национална партия ще ги загуби. След това двамата с Мандела получиха Нобеловата премия за в действителност възхитителния метод, по който преведоха Южна Африка към народна власт, която не е единствено за белите.
Писал съм и различен път. Де Клерк е ослепително доказателство, че е по-добре да си имаш работа с учтив в западната политическа традиция расист,
в сравнение с с попил руската просвета български болшевик.
Ние обичаме да се окайваме и ожалваме, само че нито сме първите, нито сме някакви уникати в прехода от тоталитаризъм към демократично положение на обществото.
Един от най-хубавите образци е до нас. Кемал Ататюрк избавя в края на Първата международна война Турция от превръщането ѝ в колония и основава модерната турска страна. Той основава през 1923 Народно-републиканската партия (кемалисти), която е единствената (и естествено – управляваща) партия в Турция до 1946, когато е разрешено да има и други партии.
През 1950 кемалистите провеждат първите многопартийни избори, знаейки, че ще ги изгубят след 27 години на власт. Изборите печели Демократическата партия и Турция споделя довиждане на един интервал, който я е укрепил като страна, само че е бил прекомерно надалеч от демокрацията.
Историята по-нататък също е забавна. През 1960 военните вършат прелом, само че единствено с цел да овладеят политическата рецесия и откакто вършат съвременна конституция, на идната година вършат избори и предават властта на определени от хората политици.
Армията прави още два преврата, само че постоянно, откакто е нормализирала страната, предава властта на политиците.
Испания е също прекрасен образец за прехода.
След успеха си в гражданската война Франсиско Франко открива еднопартиен режим. Той гравитира към фашизма, без да стига до крайностите на Хитлер и Мусолини, а 6 години преди гибелта си дефинира Хуан Карлос за престолонаследник, като по този метод дава да се разбере, че след него Испания получава късмет да се върне към конституционната монархия и демокрацията.
Крал Хуан Карлос поема властта два дни след гибелта на диктатора и води страната през сложните времена, в това число и като персонално се опълчва на франкисткия опит за прелом през 81-а.
Пиночет, направил преврата в Чили през 1973 и управлявал страната до 1990, също се отдръпна и съобщи властта на политиците. Дори той, анатемосван от комунистите в България и по целия свят, малко преди да почине написа: Днес, когато моите дни са преброени, желая да кажа, че не изпитвам към никого завист и че повече от всичко обичам своята татковина. Признавам политическата отговорност за всичко, осъществено от мен. То бе направено с една единствена цел – да укрепи Чили и да се избегне разколът на страната.
Мислил съм много за какво комунистите в България не бяха най-малко като испанските фашисти, в случай че не като турските кемалисти и генерали.
Защо след 1989 не отвориха пътя към естествена България, а държаха и държат властта на инат на цялата нация.
И към този момент имам отговор с два детайла.
Първо, комунистите в България не я считат за своя татковина. Те одобряваха за свое родно място Съветския съюз, а когато той се разпадна – Русия на Путин. И - като разследване от това – второ, България за тях е нереалност, просто средство да са на власт. Висша полезност не е Отечеството. А властта. Без нея те са нищо. Затова и не я изпускат.
А демокрацията има елементарни правила, най-важното от които е опцията властта да бъде сменяна. Комунистите в България не могат да стигнат до тези мисловни небеса.
Както се пееше в онази песничка – Келнерът на ресторант „ Победа “ има нещо мозъчна щета...
*Текстът е оповестен на страницата на създателя във Фейсбук
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ