Слепият Георги Братанов никога не взе бял бастун
Георги Братанов си отиде от този свят часове преди да чества имения си ден. На 5 май 2000 година инфарктът пръсна сърцето му в центъра на родния му Ямбол. Издъхна, забързан да взема решение следващия проблем на незрящите си събратя, в ръцете на правилния си другар журналиста Георги Йорданов. Беше на 56. Имаше в биографията си тридесет книги от всички жанрове, куп литературни награди, признанието, че е един от най-хубавите български поети, по думите на Любомир Левчев, войска надарени възпитаници, любяща брачна половинка, наследник Никола и несъмнено и някой различен завистник, което е напълно обикновено, само че в неговия случай напълно необяснимо. „ Щом Георги Братанов го е харесал, значи е бил доста добър и доста обещаващ младеж. “ Думите са на писателя Христо Карастоянов и се отнасят за друга една ямболска литературна горделивост - Георги Господинов. Щом Георги Братанов го е харесал... А кой е той в действителност?
Признавам си, че ние, малчуганите, които подтичвахме паралелно със състава на военната духова музика, който с изключително достолепие крачеше под звуците на марша по основната ямболска улица, завиждахме на Георги Братанов. Разбира се, тогава никой от нас не знаеше името му, за нас той беше синът на полка и това високо го издигаше в очите ни. Беше още дете, само че бе облечен с същинска военна униформа: фуражка и куртка съвсем както останалите мъже от оркестъра. Музикантите се държаха с него като с огромен, можеше да подържи и даже да надуе всяка от лъскавите тръби, да удря по големия тъпан. Дали Георги е подозирал за тази наша злоба. Едва ли. Както и ние не знаехме нищо за огромната негова драма.
Георги Братанов е на 12 години, когато умира майка му. Нейното и погребението на Багряна са единствените, на които е ходил. Баща му се дами за зла мащеха, момчето не устоя терора й. Съсед, кларнетист във военната музика, го води при командира на дивизията военачалник Събев. Гошо му споделя, че е сирак, че не може да живее в дома си и че желае да свири във военната музика. Така става наследник на полка. По това време книгите за такива момчета са на мода. Той е на 14 години, когато му ушиват униформа, дават му тръбата и той влиза в строя. Шест месеца по-късно от инфаркт умира татко му.
Казармата не е детска градина. Повечето старшини се държат с момчето свирепо, гонят го като нарушител. Някои от офицерите - също. За редниците той е любимецът, дребният боец с огромните разходи, само че в действителност Георги е един от строя. Всяка заран в 4 часа дежурният по полк го разсънва с зов: Тръбач, стани! И той скача първи, когато всички спят. Песента на тръбата му ги подвига. После отива на учебно заведение. Ляга си финален. След като е свирил отбой. Спи по шест часа на денонощие.
Един ден в седмицата обаче изтерзаното момче придобива особена значимост. Тогава в поделението прожектират кино и с помощта на него определени приятелчета от махалата могат да влязат и гледат. А за тях Гошо е воин. Гошо също си има собствен воин. За него подполковник Димитър Димитров, диригентът на военния духов оркестър, е най-големият военачалник. Офицерът също е сирак, наследник на полка, приключил консерватория, виртуозен тромпетист.
Понякога по детски момчето си е мислило: Ами аз мога да запаля третата международна война и да стана историческа персона. И това не е доста надалеч от действителността. Полкът е на границата. Отсреща е турската армия. Двете половини на света са настръхнали една против друга. До него е военачалник Грънчаров. Ако от щаба заповядат: Атака!, Георги ще надуе тръбата и всички ще тръгнат... И той –направо в страниците на историята.
Това, несъмнено, не става, само че се случва нещо друго не по-малко неприятно. На 9 септември 1959 година, по време на многочасовата манифестация, момчето получава глаукомен удар в очите. Светът изчезва от погледа му. Лекарите настойчиво се борят да върнат светлината в зениците му.
В идващите години Георги към този момент е стихотворец, студент по публицистика, акордеонът му е на респект във всички компании. Край него надарени хора четат стихове, спорят, безпощадни са в оценките на това, което разискват. Георги е измежду най-талантливите в компанията. Първата му книга към този момент е в издателство „ Народна юноша “, единственото, което дава път на дебютантите. Директорът е нашенец, другар. Но Георги има дързостта измежду сътрудници да дефинира неговите стихове за бездарни. Отмъщението е: Докато аз съм шеф, ти книга няма да издадеш. Така минават четири години. Най-после се появява „ Ще ви дотрябвам “. Тя е събитие за книжовен Ямбол. Авторът е благополучен да я види. Защото единствено след месец на 7.07.1977 година, прибирайки се, на 10 метра от вратата на жилището му причернява и изчезва и последната светлина, която се е процеждала в очите му. Крушката изгаря.
Илюстрациите за втората си книга „ Молитва към индивида “ Гошо разпорежда на надарения си съгражданин - днешния мастит професор Иван Газдов. Факторите обаче, в лицето на Иван Стоилов /Бункера/, дефинират рисунките му като пердах на негри в тъмна нощ. Поетът към този момент е кьорав и не може да отбрани своя другар. В последна сметка томчето е илюстрирано от различен, а Газдов подарява рисунките на създателя за спомен. След тази книга Братанов с безапелационно болшинство е признат в богопомазания Съюз на българските писатели. За него са дали своят вот Левчев, Багряна, Младен Исаев и 99 на 100 от членовете на организацията.
Руска и Георги се срещат в дребното крайгранично село Синапово. Поетът е пристигнал да чете стиховете си. Детската учителка е измежду хората в залата. Така стартира любовта им. Седем години те са дружно, преди да се оженят. През всичкото това време Руска знае, че рано или късно, или по-точно рано обичаният й ще ослепее. Когато Гошо напълно губи зрението си, двамата вземат решение да живеят сякаш нищо не се е случило. Съпругата не дава да загатва казуса в стиховете си.
Гошо продължава да твори. Нощта е времето, когато в главата се нижат куплет след куплет. На сутринта ги диктува. Има феноменална памет. Първите си пет книги помни наизуст от край до край. Като основен редактор на списанието за незрящи „ Зари “ знае всеки нов брой страница по страница и даже от време на време поправя разсеяните си сътрудници, макар че те виждат и държат ръкописите пред себе си.
От ранна заран Гошо знаеше всичко, което пишеше по вестниците, какво е казано по радиото и в предаванията на малките екрани. През всичките тези години Руска беше очите му, критикът, съветникът, приятелят, брачната половинка. Тя първа чу и записа ред по ред тридесетте му книги. Георги до края на живота си не взе бял бастун.
„ Не че усещам за насочване и прочие, бих тръгнал и аз с бял бастун като всички свои слепи събратя, само че по този начин или другояче не желая да наподобявам в обществото беззащитен.
Аз съм български стихотворец - споделяше - не мога да си разреша да ме съжаляват ".
Исак ГОЗЕС
Признавам си, че ние, малчуганите, които подтичвахме паралелно със състава на военната духова музика, който с изключително достолепие крачеше под звуците на марша по основната ямболска улица, завиждахме на Георги Братанов. Разбира се, тогава никой от нас не знаеше името му, за нас той беше синът на полка и това високо го издигаше в очите ни. Беше още дете, само че бе облечен с същинска военна униформа: фуражка и куртка съвсем както останалите мъже от оркестъра. Музикантите се държаха с него като с огромен, можеше да подържи и даже да надуе всяка от лъскавите тръби, да удря по големия тъпан. Дали Георги е подозирал за тази наша злоба. Едва ли. Както и ние не знаехме нищо за огромната негова драма.
Георги Братанов е на 12 години, когато умира майка му. Нейното и погребението на Багряна са единствените, на които е ходил. Баща му се дами за зла мащеха, момчето не устоя терора й. Съсед, кларнетист във военната музика, го води при командира на дивизията военачалник Събев. Гошо му споделя, че е сирак, че не може да живее в дома си и че желае да свири във военната музика. Така става наследник на полка. По това време книгите за такива момчета са на мода. Той е на 14 години, когато му ушиват униформа, дават му тръбата и той влиза в строя. Шест месеца по-късно от инфаркт умира татко му.
Казармата не е детска градина. Повечето старшини се държат с момчето свирепо, гонят го като нарушител. Някои от офицерите - също. За редниците той е любимецът, дребният боец с огромните разходи, само че в действителност Георги е един от строя. Всяка заран в 4 часа дежурният по полк го разсънва с зов: Тръбач, стани! И той скача първи, когато всички спят. Песента на тръбата му ги подвига. После отива на учебно заведение. Ляга си финален. След като е свирил отбой. Спи по шест часа на денонощие.
Един ден в седмицата обаче изтерзаното момче придобива особена значимост. Тогава в поделението прожектират кино и с помощта на него определени приятелчета от махалата могат да влязат и гледат. А за тях Гошо е воин. Гошо също си има собствен воин. За него подполковник Димитър Димитров, диригентът на военния духов оркестър, е най-големият военачалник. Офицерът също е сирак, наследник на полка, приключил консерватория, виртуозен тромпетист.
Понякога по детски момчето си е мислило: Ами аз мога да запаля третата международна война и да стана историческа персона. И това не е доста надалеч от действителността. Полкът е на границата. Отсреща е турската армия. Двете половини на света са настръхнали една против друга. До него е военачалник Грънчаров. Ако от щаба заповядат: Атака!, Георги ще надуе тръбата и всички ще тръгнат... И той –направо в страниците на историята.
Това, несъмнено, не става, само че се случва нещо друго не по-малко неприятно. На 9 септември 1959 година, по време на многочасовата манифестация, момчето получава глаукомен удар в очите. Светът изчезва от погледа му. Лекарите настойчиво се борят да върнат светлината в зениците му.
В идващите години Георги към този момент е стихотворец, студент по публицистика, акордеонът му е на респект във всички компании. Край него надарени хора четат стихове, спорят, безпощадни са в оценките на това, което разискват. Георги е измежду най-талантливите в компанията. Първата му книга към този момент е в издателство „ Народна юноша “, единственото, което дава път на дебютантите. Директорът е нашенец, другар. Но Георги има дързостта измежду сътрудници да дефинира неговите стихове за бездарни. Отмъщението е: Докато аз съм шеф, ти книга няма да издадеш. Така минават четири години. Най-после се появява „ Ще ви дотрябвам “. Тя е събитие за книжовен Ямбол. Авторът е благополучен да я види. Защото единствено след месец на 7.07.1977 година, прибирайки се, на 10 метра от вратата на жилището му причернява и изчезва и последната светлина, която се е процеждала в очите му. Крушката изгаря.
Илюстрациите за втората си книга „ Молитва към индивида “ Гошо разпорежда на надарения си съгражданин - днешния мастит професор Иван Газдов. Факторите обаче, в лицето на Иван Стоилов /Бункера/, дефинират рисунките му като пердах на негри в тъмна нощ. Поетът към този момент е кьорав и не може да отбрани своя другар. В последна сметка томчето е илюстрирано от различен, а Газдов подарява рисунките на създателя за спомен. След тази книга Братанов с безапелационно болшинство е признат в богопомазания Съюз на българските писатели. За него са дали своят вот Левчев, Багряна, Младен Исаев и 99 на 100 от членовете на организацията.
Руска и Георги се срещат в дребното крайгранично село Синапово. Поетът е пристигнал да чете стиховете си. Детската учителка е измежду хората в залата. Така стартира любовта им. Седем години те са дружно, преди да се оженят. През всичкото това време Руска знае, че рано или късно, или по-точно рано обичаният й ще ослепее. Когато Гошо напълно губи зрението си, двамата вземат решение да живеят сякаш нищо не се е случило. Съпругата не дава да загатва казуса в стиховете си.
Гошо продължава да твори. Нощта е времето, когато в главата се нижат куплет след куплет. На сутринта ги диктува. Има феноменална памет. Първите си пет книги помни наизуст от край до край. Като основен редактор на списанието за незрящи „ Зари “ знае всеки нов брой страница по страница и даже от време на време поправя разсеяните си сътрудници, макар че те виждат и държат ръкописите пред себе си.
От ранна заран Гошо знаеше всичко, което пишеше по вестниците, какво е казано по радиото и в предаванията на малките екрани. През всичките тези години Руска беше очите му, критикът, съветникът, приятелят, брачната половинка. Тя първа чу и записа ред по ред тридесетте му книги. Георги до края на живота си не взе бял бастун.
„ Не че усещам за насочване и прочие, бих тръгнал и аз с бял бастун като всички свои слепи събратя, само че по този начин или другояче не желая да наподобявам в обществото беззащитен.
Аз съм български стихотворец - споделяше - не мога да си разреша да ме съжаляват ".
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ