Франсоаз Долто (1908 -1988) е една от големите фигури на

Франсоаз Долто (1908 -1988) е една от огромните фигури на френската и на международната психоаналитична просвета. Трудовете й са станали типичен, а истинският й принос към познанието за дълбинното у индивида е вън от подозрение. Долто приключва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, обвързвано с лекуването, профилактиката и възпитанието на децата, като по едно и също време практикува, написа и интензивно поддържа „ детската идея “.

(1908 ~ 1988)

Родителите би трябвало да знаят, че каквото и да вършат, давайки най-хубавото от себе си, те постоянно ще вършат неточности в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден миг може да стане причина за някакво страдалчество у детето. Ако то тогава съобщи: „ Не те обичам “, отговаряме: „ Това няма никакво значение – ти не си се родил, с цел да ме обичаш. “

На шест-седемгодишна възраст към този момент е късно да критикуваш родителите си. Те несъмнено постоянно слушат упреци от страна на детето, само че в множеството случаи това не би трябвало да трансформира тяхното държание, тъй като имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми безусловно да угоди на родителите си и счита, че те постоянно са прави и обективни, такова дете е в неприятно здравословно положение. Колкото по-способно е да демонстрира неприязън, примесена или редуваща се с любов към своите родители, толкоз по-добро е неговото душевно положение. Това демонстрира, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и цялостната взаимозависимост. Така то стартира да има лична позиция. Майката би трябвало да може да каже: „ Аз бях подготвена за твоето раждане и ти се роди. Отсега нататък би трябвало да се справяш с живота, а аз ще върша каквото мога, с цел да те поддържам и да бъдеш благополучен, само че не всеки път зависи от мен, в случай че нещо не е наред, не си благополучен или се разболееш. Когато беше в корема ми, не си страдал от нищо, само че в този момент си роден и животът не всеки път е подобен, какъвто ни се желае. В последна сметка ще се оправиш, в случай че успееш да приемаш нещата откъм положителната им страна. “

За родителите обаче не е елементарно да понасят обективни упреци и несъгласия, в случай че те самите не са се освободили от дългото послушание на личните им родители.

Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта сред хората съществува и е присъща на индивида, само че в случай че се показва в изнудване и закани, тя разрушава доверието на детето към неговите родители, както и личното му доверие в себе си. Да възпитаваш значи да учиш на автономия. „ Ти си прави своето, аз ще си правя моето и тази вечер ще го обсъдим… “

Ние слагаме на децата си доста от своите изцяло непотребни условия, които нямат никаква морално възпитателна стойност. Нека оставим детето допустимо най-свободно, без да му постановяваме безсмислени правила. Да му оставим единствено рамката с най-необходимите за неговата сигурност правила и когато се опита да ги наруши, то ще откри от опит, че са неизбежни, а не са направени просто „ с цел да го тормозят “. Какво значение има да вземем за пример дали ще си изяде десерта първоначално или в края на вечерята, дали ще си постави пуловера или гащите наобратно, дали ще си завърже обувките? Ако не обръщаме прекомерно огромно внимание, един ден то единствено ще се поправи, когато това го подразни.

Ние постоянно се ядосваме при типа на деца егоисти, които пазят всичко за себе си, само че в множеството случаи точно те след време стават най-щедри от всички. Ако не демонстрира благотворителност, значи детето просто не е схванало, че разполага с всичко належащо. Съществува възраст за щедростта. Детето минава първо през възприятието за благосъстоятелност, а в случай че е лишено от него или с болежка се оставя да му лишават движимостите, не би трябвало да бъркаме това с щедростта. Да не забравяме, че когато дава, то най-често го прави, с цел да се хареса на възрастните, които го принуждават да дава, а не тъй като знае, че да даваш значи да се идентифицираш с получаващия.

Докато не стане самодостатъчен, субектът не може да даде, без след това да съжалява за това. Преди да доближи стадия на даването, той би трябвало първо да премине през стадия на размяната.

Етапът на размяната не е добре прочут от родителите и най-често се осъжда от тях. Защо? Детето не практикува размяната съгласно уравняващата стойност на парите, както считат за редно родителите. То би дало писалка, струваща двадесет франка, против топче за 10 сантима. Нека не се намесваме прекалено много в детските замени или най-малко да ги следим в профил. Можем да поговорим за тях, само че да ги оставим да се случват, тъй като познанието за цената на парите идва по-късно, към седмата-осмата година – едва тогава може да се приказва за благотворителност.

Намирам за в действителност пресилено смисъла, което в днешно време отдават родители и преподаватели на учебния триумф, сякаш учебното заведение е най-важното нещо за детето и като че ли не е известно на всички ни, че това не е правилно! Преди време учебното заведение в действителност е представлявало за децата единственият източник за придобиване на познания, само че към този момент не е по този начин. То е незаменимо място за среща с другите, само че улицата, радиото, малкия екран и магазините са също средства за знание.

Днес учителите не са единствено педагози. Те би трябвало да натъртват и на възпитанието, което тесният фамилен кръг към този момент не може да обезпечи, и от тях се чака да бъдат не толкоз преподаватели на познания, колкото възпитатели в персоналния живот на всяко дете. Понякога те получават психическа подготовка, само че смисълът на връзката дете – възрастен не се усвоява посредством курсове.

В предишното учителите са имали нюх за тази връзка, тъй като в провинцията смесеният клас е обединявал деца от шест до тринадесетгодишна възраст. Освен това те са разполагали с персоналния си опит на деца, а след това и на възрастни от многолюдни фамилии, за разлика от днешните, изключително градските фамилии. Днес децата в града са подредени под диаметър като яйца съгласно формалната им възраст, само че на тяхната прочувствена възраст не се отдава внимание. В клас от деца на идентична възраст някои са на две години и половина в своята зрялост, а други – на 10. Не е елементарно.

Когато детето има „ проблеми в учебно заведение “, този признак би трябвало да се преглежда с изключително внимание и да се прави оценка съгласно голям брой критерии, без да се упреква детето. Той демонстрира, че нещо друго не е наред. Защо би трябвало да се обезсърчават и то, и неговите родители, като се предсказва най-мрачно бъдеще? Да бъде обезверено в личните си качества значи да се лишават всичките му шансове. Това в никакъв случай не може да го насърчи.

Слабият триумф в учебно заведение е трагично тестване за доста деца. Характерът и общителността, уменията на тялото и ръцете, усетът за деятелност и съдействие са витално нужни. Да се интересува от това, което се приказва и прави в час (и в междучасието), е по-важно от оценките, които получава. Намесени са голям брой прочувствени фактори, произлизащи от предишния и сегашния живот на детето, както и от атмосферата в класа.

Подражанието е противоположно на очовечаването. Имитацията е маймуноподобна и във възпитанието в никакъв случай не би трябвало да се употребява изразът „ давам или последвам неприятен образец “. За жал е станал необятно публикуван доводът: „ Виж брат ти какъв брой е дисциплиниран “ или „ Виж сина/дъщерята на еди-кои си “. Сякаш родителите биха предпочели да са родили непознатите деца! „ Моето дете е положително момче, само че се поведе по акъла на неприятен другар. “ Това не е опрощение. Между братя е сестри имитацията може да стане причина за съществени усложнения. Детето може да схване образеца на по-големия си брат или сестра, в случай че родителите не го разграничат в точния момент. „ Първата стъпка, с цел да стана като татко – казваше едно момче, петнадесет месеца по-малко от сестра си, – е да бъда като кака. “ Когато децата са от друг пол, родителите постоянно откриват въпросната взаимозависимост и я приключват.

Никога не би трябвало да пожелаваме от по-силното дете да пази по-слабото! Ако би трябвало да бъде едва, с цел да заслужи отбраната на възрастния, тогава то в никакъв случай няма да пожелае да стане мощно. От нас зависи деликатно да сортираме нужните думи и в случай че прекомерно доста страда, да му кажем: „ Ти си още доста дребен, с цел да вървиш с големите; когато станеш по-силен, ще можеш без заплаха да отиваш при тях. “ Това е всичко.

Никога не би трябвало да задължаваме огромното да бъде снизходително към дребното. Големите нямат майчино или бащино възприятие, а в случай че (привидно) го имат, това е по-скоро зле, в сравнение с добре – не би трябвало да ги хвалим за това, тъй като не знаем какво вършим…

Каквато и да е възрастта на детето или подрастващия, би трябвало постоянно да се питаме и за жалост, без да можем постоянно да си отговорим, дали това, което сме му споделили, отвърнали или сме го подтикнали и задължили да направи в дадена обстановка, фактически се отнася за него/нея или се отнася за самия мен, който се слагам на неговото място и възраст – въображаема родителска настройка, която постоянно е неотменна, само че не е нито реалистична, нито възпитателна.

Да се отглежда дете не значи да бъде упреквано за действия, които тревожат самите нас. Например какво огромно принуждение упражняваме над детето, което желае да тича! „ Ще се изпотиш и ще настинеш “ – казват някои майки. Страхът от заболявания може да стане завладяващ и да скове детето. Но не са ли грижите също част от майчината наслада?

Няма безпроблемно образование, само че най-важното е това да се знае и в никакъв случай да не бъдат упреквани децата за компликациите, които изпитват или ни основават и са ни създавали. Те самите имат толкоз доста да ни простят за компликации, които ние ненужно сме прибавяли към техните!

Франсоаз Долто: „ Основни стадии на детството “, изд. Колибри
Снимка: Françoise Dolto (1908-1988)