Флорънс Фостър Дженкинс: Не могат да кажат, че не съм пяла...
Флорънс Фостър Дженкинс е родена през 1886 година в привилегировано семейство на милионер от Филаделфия. Както всяко малко момиченце на богаташи, тя свирела на пиано и даже ѝ възлагали известни очаквания, които били попарени след случай. Той обаче не съумял да заличи любовта на Флорънс към музиката и тя пренасочила силата си към пеенето.
Музиката обаче е тъкмо изкуство – тонът е тъкмо там, където е и на никое място другаде, а Флорънс мъчно (ако изобщо) го достигала. Това не я обезкуражило, даже когато татко ѝ я лишил от завещание, отказвайки да поддържа кариерата ѝ на сопрано.
Последвал брак с доктор, който завършил стремително, само че не и преди брачният партньор да болести 19-годишната Флорънс със сифилис. Подадената ръка от страна на майка ѝ след гибелта на татко ѝ отворили път за Флорънс и относително млада тя се появила измежду 4000-те милионери в Ню Йорк в първата половина на XX век, подготвена и решена да реализира фантазията си да живее за музиката и да пее!
По това време дамите от нейната класа не работели – не и в смисъла, който през днешния ден влагаме в това. Да бъдеш част от каймака на обществото в Ню Йорк обаче изисквало освен да имаш пари, а и да полагаш непрекъснати старания. Клубовете давали на дамите това, което бракът не можел – възприятие за смисъл и функционалност, отвън съпружеската. Флорънс членувала в цели шейсет клуба! По-голямата част от тях – музикални. Била един от най-големите и авторитетни меценати в Ню Йорк – подкрепяла концерти, рецитали, актьори, композитори и реализатори. Тосканини постоянно висял в антрето ѝ, а Енрико Карузо бил почетен член на клуб " Верди ", който тя основала и управлявала 25 години. Животът ѝ бил низ от благотворителни закуски, обяди и вечери. Организирала даже вечеря, на която се събирали средства за цветя на болните членове на клуба, които не можели да участват на вечерята. Животът ѝ бил низ от благотворителни закуски, обяди и вечери. Хайлайфът се забавлявал и със лични представления и рецитали. Флорънс взела участие най-много с почетни функции в по този начин модерните преди време tableau vivant или живи картини – извънредно кичозна форма, нормално представяна като свършек на вечер, в която след фрагмент от " Валкирия " на Вагнер е можело да се чуе " О, Сузана, ти за мене не тъжи! ".
В една такава вечер в публиката Флорънс срещнала бъдещия си брачен партньор – Синклеър Бейфийлд – несъвършен артист без пукнат грош, самият той с биография, която заслужава личен роман. Синклеър и Флорънс явно не можели да имат интимна връзка, заради което бракът им (спорно е дали са имали законен) бил отворен. Синклеър обитавал собствен напълно непретенциозен апартамент през всички съвсем три десетилетия на връзката им и, несъмнено, имал любовници.
През цялото време Флорънс продължавала да храни илюзии, че е колоративно сопрано и полагала старания да се развива – взимала вокални уроци при изявени преподаватели, подбирала деликатно корепетиторите си, правела всичко, което може да се купи с пари. Мъжът ѝ пък се грижел за продажбата на билети за рециталите ѝ, изнасяни пред внимателно подбрана аудитория от познати, измежду които не е имало заплаха някой да извика, че царят е гол. Специално наети от него колонки във вестниците отбелязвали концертните ѝ изяви, постоянно наблягайки артистичното ѝ наличие, обилните костюми и значимите посетители, само че пропускайки, че тя е изцяло бездарна и че пее подправено. Не е имало заплаха някой да извика, че царят е гол. Ето по този начин Флорънс Дженкинс съществувала в едно блажено и щастливо положение, уверена, че е равна с оперните диви. С времето нейните упоритости добивали все по-мащабни форми – записала плоча, която се преиздава без спиране до ден сегашен (и е обичана както на всички студенти в консерваториите по света, по този начин и на Дейвид Боуи), а на 76 години решила, че е подготвена за огромната сцена.
През 1944 година, време на война и не изключително разнороден културен живот, Флорънс вдигнала телефона и си резервирала меката на класическата музика – Карнеги Хол!
Билетите за концерта били разпродадени стремително, този път измежду необятната аудитория, а стотици останали пред затворените порти. Концертът бил " величествен триумф " съгласно групата от клакьори, само че публиката не я гледала тъкмо по този начин, както тя си мислела, че я гледа... Трудно е да се каже къде е истината, само че евентуално ентусиазмът и куражът ѝ са били толкоз впечатляващи, че не е имало по какъв начин да я одобряват като посмешище. Флорънс била одобрявана от публиката с екстаз – тя била възхитително кошмарна певица! Някои неща историята оставя на догадките. Имала ли е музикален слух да вземем за пример. Флорънс несъмнено е имала някакъв музикален слух, само че съществува и подозрението, че той е бил нарушен от " лекуванията " за сифилис отпреди антибиотиците – живак венозно и арсеник. Едно от провалите от живака е точно загубата на слух и един непрекъснат звук, който отровените чуват – преди време го наричали " серенада на ангелите ". Това може ненапълно да изясни неналичието ѝ на действителна самокритика. Свидетелства на нейни близки обаче са безапелационни, че тя е знаела, че не може да пее, и това, че концертите ѝ са били постоянно при затворени порти, е доказателство, че не е била лунатичка.
Истината обаче като че ли е казана от самата Флорънс, оставила за нас с изключение на чудовищните си записи и една мисъл, над която си заслужава човек да намерения: Могат да споделят, че не мога да пея добре, само че не могат да кажат, че не съм пяла! Колко от нас биха дръзнали...
Save
Save
Save
Музиката обаче е тъкмо изкуство – тонът е тъкмо там, където е и на никое място другаде, а Флорънс мъчно (ако изобщо) го достигала. Това не я обезкуражило, даже когато татко ѝ я лишил от завещание, отказвайки да поддържа кариерата ѝ на сопрано.
Последвал брак с доктор, който завършил стремително, само че не и преди брачният партньор да болести 19-годишната Флорънс със сифилис. Подадената ръка от страна на майка ѝ след гибелта на татко ѝ отворили път за Флорънс и относително млада тя се появила измежду 4000-те милионери в Ню Йорк в първата половина на XX век, подготвена и решена да реализира фантазията си да живее за музиката и да пее!
По това време дамите от нейната класа не работели – не и в смисъла, който през днешния ден влагаме в това. Да бъдеш част от каймака на обществото в Ню Йорк обаче изисквало освен да имаш пари, а и да полагаш непрекъснати старания. Клубовете давали на дамите това, което бракът не можел – възприятие за смисъл и функционалност, отвън съпружеската. Флорънс членувала в цели шейсет клуба! По-голямата част от тях – музикални. Била един от най-големите и авторитетни меценати в Ню Йорк – подкрепяла концерти, рецитали, актьори, композитори и реализатори. Тосканини постоянно висял в антрето ѝ, а Енрико Карузо бил почетен член на клуб " Верди ", който тя основала и управлявала 25 години. Животът ѝ бил низ от благотворителни закуски, обяди и вечери. Организирала даже вечеря, на която се събирали средства за цветя на болните членове на клуба, които не можели да участват на вечерята. Животът ѝ бил низ от благотворителни закуски, обяди и вечери. Хайлайфът се забавлявал и със лични представления и рецитали. Флорънс взела участие най-много с почетни функции в по този начин модерните преди време tableau vivant или живи картини – извънредно кичозна форма, нормално представяна като свършек на вечер, в която след фрагмент от " Валкирия " на Вагнер е можело да се чуе " О, Сузана, ти за мене не тъжи! ".
В една такава вечер в публиката Флорънс срещнала бъдещия си брачен партньор – Синклеър Бейфийлд – несъвършен артист без пукнат грош, самият той с биография, която заслужава личен роман. Синклеър и Флорънс явно не можели да имат интимна връзка, заради което бракът им (спорно е дали са имали законен) бил отворен. Синклеър обитавал собствен напълно непретенциозен апартамент през всички съвсем три десетилетия на връзката им и, несъмнено, имал любовници.
През цялото време Флорънс продължавала да храни илюзии, че е колоративно сопрано и полагала старания да се развива – взимала вокални уроци при изявени преподаватели, подбирала деликатно корепетиторите си, правела всичко, което може да се купи с пари. Мъжът ѝ пък се грижел за продажбата на билети за рециталите ѝ, изнасяни пред внимателно подбрана аудитория от познати, измежду които не е имало заплаха някой да извика, че царят е гол. Специално наети от него колонки във вестниците отбелязвали концертните ѝ изяви, постоянно наблягайки артистичното ѝ наличие, обилните костюми и значимите посетители, само че пропускайки, че тя е изцяло бездарна и че пее подправено. Не е имало заплаха някой да извика, че царят е гол. Ето по този начин Флорънс Дженкинс съществувала в едно блажено и щастливо положение, уверена, че е равна с оперните диви. С времето нейните упоритости добивали все по-мащабни форми – записала плоча, която се преиздава без спиране до ден сегашен (и е обичана както на всички студенти в консерваториите по света, по този начин и на Дейвид Боуи), а на 76 години решила, че е подготвена за огромната сцена.
През 1944 година, време на война и не изключително разнороден културен живот, Флорънс вдигнала телефона и си резервирала меката на класическата музика – Карнеги Хол!
Билетите за концерта били разпродадени стремително, този път измежду необятната аудитория, а стотици останали пред затворените порти. Концертът бил " величествен триумф " съгласно групата от клакьори, само че публиката не я гледала тъкмо по този начин, както тя си мислела, че я гледа... Трудно е да се каже къде е истината, само че евентуално ентусиазмът и куражът ѝ са били толкоз впечатляващи, че не е имало по какъв начин да я одобряват като посмешище. Флорънс била одобрявана от публиката с екстаз – тя била възхитително кошмарна певица! Някои неща историята оставя на догадките. Имала ли е музикален слух да вземем за пример. Флорънс несъмнено е имала някакъв музикален слух, само че съществува и подозрението, че той е бил нарушен от " лекуванията " за сифилис отпреди антибиотиците – живак венозно и арсеник. Едно от провалите от живака е точно загубата на слух и един непрекъснат звук, който отровените чуват – преди време го наричали " серенада на ангелите ". Това може ненапълно да изясни неналичието ѝ на действителна самокритика. Свидетелства на нейни близки обаче са безапелационни, че тя е знаела, че не може да пее, и това, че концертите ѝ са били постоянно при затворени порти, е доказателство, че не е била лунатичка.
Истината обаче като че ли е казана от самата Флорънс, оставила за нас с изключение на чудовищните си записи и една мисъл, над която си заслужава човек да намерения: Могат да споделят, че не мога да пея добре, само че не могат да кажат, че не съм пяла! Колко от нас биха дръзнали...
Save
Save
Save
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ