Чинията, Архипелагът и Мемориалът
Faktor.bg разгласява есето на политическия бежанец при комунизма и публицист Ванцети Василев „ Чинията, Архипелагът и Мемориалът “, написано особено за уеб страницата То е отдадено на проблематичното отношение на българското общество към преосмислянето на комунистическо минало и двойния стандарт на актуалното ръководство към знаците на тоталитарната власт на незаконна компартия (дом-паметника на Българска комунистическа партия на Бузлуджа) и знаците на аления гнет и мракобесие (концлагера „ Белене “). Той визира казуса и с горчивите истини, които научаваме от към този момент отворените досиета на Държвана сигурност. Ванцети Василев живее в Ню Йорк, Съединени американски щати. Автор е на книгата „ Семената на страха “ (1991) – едно от първите издания за концлагера на остров Персин. Син е на анархист, въдворен без съд и присъда в „ Белене “. Ванцети Василев неотдавна се причисли към инициативната група за възобновяване на годишното поклонение в памет на жертвите на концлагера „ Белене “ (виж кино лентата с него от документалната поредност.
Три думи
Три думи, сред които на първи взор няма никаква връзка. Ако към всяка от тях прибавя още една, ще подскажа в коя подетите от медиите полемики ще се опитам да налея малко масло в огъня.
Първата дума е чинията. Става въпрос за “летящата паница ” или “тоалетната паница ”, както я назовават най-върлите й съперници. Кацнала е на връх Бузлуджа, знак е на българската комунистическа партия и носи името Дом-паметник на Българска комунистическа партия.
Държавната поддръжка за възобновяване на тоталитарния дом-паметник на Българска комунистическа партия на Бузлуджа е показателна за голямото въздействие, което комунистическото минало има на всички равнища във властта
Към втората дума прибавям ГУЛАГ и двете думи задно водят към романа на Александър Солженицин със същото заглавие, епически документален разказ за системата от концлагери, ситуирани на територията на някогашния Съветски Съюз и към Българският ГУЛАГ, основан по сходство на руския и със същите цели, а концлагерът „ Белене “ на остров Персин представляваше архипелаг и в дословния смисъл на географско разбиране, а по този начин също и в смисъла, вложен от Солженицин.
Репресивният уред на Българската комунистическа партия въдворява без съд и присъди към 36 000 38 000 свои съперници на архипелага “Белене ”. Тази цифра или близка към нея дават независимо един от различен Петко Огойски, Стефан Бочев и Христо Троански в техните книги. Броят на репресираните българи съгласно тях варира от 185 000 до 190 000.
По-късно създателят Борислав Скочев споделя в книгата си “Концлагерът “Белене ”, 1949-1987, Островът, който умъртви свободния човек ”, че през цялото си съществувание, островът е приел 11 000 индивида без присъда и 4000 с присъда. Дали точната цифра ще бъде открита в миналото остава под въпрос.
Най-дълбоката физическа и духовна рана
Група хора, затваряйки си очите за този интервал от българската история, желае да ремонтира и реставрира Домът-паметник и знак на партията, която нанесе най-дълбоката физическа и духовна рана на личния си народ под претекста, че постройката е неповторима. Една млада архитектка прави фондация за избавяне на рушащата се “чиния ”, пледирайки, че претекстовете й са чисто естетически. Каква е нейната визия?
Реставрирането и запазването на тази постройка не е единствено от естетическо значение на нацията ни. То е необратимо обвързвано й с етичното й значение. Проучила ли е тази архитектка историята на комунистическата партия на България, смисъла на този монумент на престъпна партия, която унищожи физически цвета на българската нация?
Привърженик съм на подкрепянето на обещано изказване, позиция или каквото и да е в една полемика, с обстоятелства. Опростяването единствено с общото умозаключение, че комунизмът беше неприятен строй, без такива обстоятелства, олекотява престъпността на руския комунизъм, по чийто модел бе основана българската комунистическа партия.
През моя научен път, първо като студент, по-късно като аспирант, бях длъжен да уча няколко марксистко-ленински предмета и най-после да поставям изпити по тях. Такива полагаха и всички като мен. Българската комунистическа партия беше марксистко-ленинска партия.
Повсеместният гнет е наложителен и законен
Тук е мястото да загатна един от главните правила на марксизма-ленинизма, че повсеместният гнет е наложителен и че в името на великата цел, той е законен.
Цитирам неопределено, само че който желае може да прочете оригнала му в " Събрани съчинения " на Ленин, публикуван в Москва, 1958-1965 година От този персонален спомен ходя към различен, също от моя персонален живот. Когато получих достъп до досието си, разбрах, че най-хубавият ми другар, регистриран в архивите на Държавна сигурност като сътрудник “Калин ”, е писал донесения за мен. Фанатизиран член на партията, той бе ми заявявал в диалози, че в случай че е належащо да се избият една трета от обществото в името на комунизма, това ще бъде изпълнено.Аз бях мълчал, не бях дръзнал да възразявам нито един път. Все отново, в полза на истината, в донесенията си за мен, той не бе писал нищо неприятно. И то тъй като аз не му бях дал мотив, а тъй като се опасявах да изкажа моята позиция. Добавям към този боязън и страхът, че в случай че службите намерят ръкописа на книгата, в която бях присъединил разказите на осем лагеристи, прекарали години в комунистическите лагери за превъзпитание на политическите си съперници, попадах в ръцете на съществуващото правораздаване, което водеше непосредствено в някой от пандизите на страната ни.
По думите на сътрудник “Калин ”, аз попадах в тази трета от човечеството, която трябваше да бъде унищожена в името на комунизма. Много мои съвременници ще потвърдят това което ви споделям - беше рисково да споделяш каквото й да е и с най-близкия си другар. Това, че доста жители ни имаха досиета, се предполагаше, само че за размера на тази група обществото разбра едвам откакто архивите на Държавна сигурност бяха отворени. Бях сигурен, че службите водят досието на татко ми. Не допусках, че аз също се повеждам “на доклад ” досега, когато мой първи братовчед показа с мен, че е вербуван от службите и желаят от него да написа доноси.
" Искат ми сведения за теб... "
Беше в края на седемдесетте. “Тормозят ме всякога, когато ме привикат. Искат ми сведения за теб. Казвай какво да пиша. ” - показа един път той с мен. Съчинявахме доноса дружно. Когато получих достъп до досието си, видях, че не бе изменил и дума от взаимния ни текст. Кодовото му име бе “Юлиян ”.
Друг сътрудник бе сътрудник, с който споделяхме дружно офиса в цех “Електрик ” в Радомир. Неговите доноси бяха старателни и посочваха растящото му нетерпение да пристъпи с всеки идващ. Значи бях заобиколен от хора, които ме следиха всеки ден от изгрева до залеза на слънцето. Прочетох досието на татко ми незабавно след моето. Надхвърляше неколкократно по размер моето. Направи ми усещане, че в първите години след завземането на властта, службите към момента не бяха закодирали имената на информаторите си.
Едно от тях бе на лагериста, който бе ми продиктувал марша на лагеристите в Белене. В избран миг към този момент вземат решение да закодират имената на сътрудниците си. Сред тях разпознах сътрудник “Славчо ”. Беше съмишленик на татко ми, помня го от младежките му години, живееше чартърен у нас, преди да се ожени. Аз бях младеж. Ожени се и ни напусна, а татко ми и майка ми му кумуваха. Доносите му бяха доста подробни, бих ги нарекъл гадни. Бих споделил, че е можел да опише с коя ръка татко ми взима солницата с цел да посоли салатата и с коя шишето с оцет.
В досието на татко ми имаше и схема на къщата ни, разположението на стаите, приблизителните размери, географските направления, имената на съседите, поименно, партийната им принадлежност и на кой от тях може да се разчита безотказно. Скицата бе начертана съгласно данните, доставени от инфоматорите. В дълга част от досието се описваха опитите на Държавна сигурност да конфигурират подслушвател, инсталиран в кислородна бутилка с дихателен уред. За задачата бяха употребявали домашния доктор на татко ми, партиен член, който бе съумял да убеди татко ми, че страда от кислородна непълнота и би трябвало наложително да я има и да я употребява.
Осветяването на информаторите
Миналата година Комисията за досиетата “освети ” втори осведомител от моите осем лагеристи. “Калина ”. Беше определена в управлението на новосъздадена партия, което даваше правата на Комисията да разгласи колаборацията й с ченгетата. Новината провокира горчива болежка у мен. Разменяхме гостувания със фамилията й всяка седмица десетки години на ред. Съпругът й бе въдворен за няколко години за това, че бе произнесъл надгробно слово на погребението на татко ми.
В такива случаи прилагах в деяние противоотровата, която бе ми “предписана ” от самите анархисти като нея. Ето по какъв начин стана това. Сонетите на Шекспир се появиха в един прелестен превод на доста прочут и ерудиран преводач, стихотворец и публицист. Бе въдворен без присъда също в концлагерите на България. В литературните среди беше станало притежание, че е бил осведомител и доносите му се отличавали с голямата “злост ”, тази дума бяха използвали литературните му критици.
Ванцети Василев с досието на бащата си – лагерист в „ Белене “, години по-късно на Втори обект на лагера | Снимка: desebg.com.
В диалог с лагерист №4 от моята книга, показах разочарованието си от изящния превод, дължащо се само на този факт. “Не обвинявме никой от информаторите. Малцина устояха на терора, на който бяха подложени с цел да ги пречупят. Ние(той имаше поради анархистите, а може би обобщаваше свободните хора) се борим индивидът да не бъде поставян в условия, в които той демонстрира най-долните си качества. ” бе ми дал отговор той.
При какви условия, какви средства бяха приложили разработващите офицери с цел да пречупят “Калина ”, лагерист №7 и лагерист №2, който бе ми продиктувал марша на лагеристите? Припомних си случаите с родителите на моите спонсори(гаранти) в Америка. Гробът на бащата на спонсора ми не бе прочут, а торбичката с кости, която му връчили, нямала разбор на ДНК, с който се потвърждава чий са тези кости, а дядо Манчо, бащата на спонсорката ми, бил разпитван и малтретиран в килия, в прилежащата на която службите инсценирали изнасилването й.
Мозъкът ми не го побира
Един различен случай. Разказа ми го бай Петко (Огойски). Бяхме се сприятелили. Гостувах му постоянно. Цитирам го по памет: “Някоя заран синът ти ще отиде на учебно заведение. На връщане около него ще мине самосвал и той няма в никакъв случай да се прибере в къщи. ” Разработващият ме офицер, лейтенант Юри Георгиев, пишеше в предлагането си до по-висшестоящите офицери, че гражданката Марика Владимирова, анархистка по убеждения, е зачестила гостуванията си у други анархистки фамилии. Посочваше ме като най-удачния осведомител за нейните придвижвания и изявления. В отчета си бе пропуснал да спомене, че това е майка ми. Ама че извратен мозък!
Какво ли си е фантазирал да приложи, с цел да ме принуди? Не мога и да предположа, мозъкът ми не го побира. Все отново, да припомня, това бе руската школа, пренесена и в България. Историята на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) е цялостна с образци, в които синове и дъщери доносничат за родителите си и ги предават без скрупули.
Същото важи и в противоположен ред. Срещнах сътрудник “Калин ” след смяната. “Ние към този момент сме партия от нов, европейски вид. ”- побърза да ми се похвали той. “Внимавай, ние забравяме, само че не прощаваме! ” бяха думите на различен сътрудник.
Защото нямаше лустрация
Темата за досиета и информаторите е бездънна. Ако страниците от изписаните доноси се наредят като настилка по един утопичен път, допускам, че би достигнал до някоя от планетите на слънчевата система и би влезнал в книгата на Гинес, с цел да попълни неналичието на върхове на нацията за превъзмогване на комплекса ни за непълноценност. Ролята на службите, разработващи жертвите си, е неразривно обвързвана с досиетата и предумишлено занемарена за сметка на тези жертви.
Шумът към досиетата бе по този начин раздухан, че службите да останат незабележими и да оставят усещането, че просто са си вършели работата. И къде са те в този момент? По върховете, по сладките длъжности, там където мирише на пари, те ни учат на демокрация…… за какво? Защото нямаше лустрация!
Бъдещите генерации би трябвало да знаят тези истории. Трябва да знаят, че беше рисково да се споделя истината, беше рисково даже да не си склонен с порядките в системата. Малцината, които показваха това несъсгласие намерено, заплатиха цената му - биваха наказани и изпратени в килиите на българските затвори или изгонени от България. Комунистите прилагаха една опасност безапелационно: щом не си с нас, значи си срещу нас.
Ако чинията бъде възобновена
Как биха реагирали децата на жертвите и репресираните? Както мен, повече от сигурен съм. Тук незабавно задавам въпросът, който изпреварва всички останали: Какъв знак за нацията ни ще бъде това създание, та даже и да има някаква архитектурна стойност? Зловещо, давам отговор!
Да предположим, че “чинията ” бъде възобновена, кой ще поеме бюджета й, заплатите на обслужващия личен състав, разноските за поправки? И кой ще върви там? Богати туристи от Америка, към които тази архитектка моли за дарения с цел да спасят екзотичната сграда?
Строежът й е коствал над 14 милиона по него време (по актуалните стандарти и цени тази сума възлиза на близо 78 милиона лв., б.а.). Преизчислена за актуалната година тази сума евентуално ще се удвои. Казал ли е някой на арх. Дора Иванова, че тази партия, чийто знак тя се е нагърбила да възвърне, унищожи цвета на нацията, излъга няколко генерации в реализирането на неосъществима си химера, докара три пъти България до банкрут? Къде е нейната визия за опита й да се реставрира чинията, който тя назовава “консервиране ”? Направила ли е по този начин наречения “бизнес проект ”, в който да показва разноските по реставрацията в този момент и поддръжката и в бъдеще?
Създаденият уебсайт “Проект Бузлуджа ” прави годишни доклади за доходи от дарения и разноските с акуратност до стотинка. Но кой ще поеме издръжката в бъдеще, откакто плана бъде приключен? Някъде в своите трудове, арх. Дора Иванова изрича догатката, основано на нейни изследвания, че европейските страни са заинтригувани от плана и туризмът ще донесе обилни доходи. Има една национална ария: “Кацнал бръмбар на трънка и почнал да дрънка. ”
Един министър на културата се бие в гърдите
И един министър на културата в държавното управление се бие в гърдите, че е подписал документите за тъй наречените консервиране на “чинията ” за финансирането с някаква немалка сума от страната. По същото време в българския парламент се разгарят словесни борби, в които доста постоянно се загатват думите държавни запаси. Една от тематиките е изборните секции в чужбина, която ме визира персонално, защото деля времето си в годината сред България и Съединени американски щати. Може би ще се окаже, че няма да мога да упражнявам правата си на гласоподавател заради това, че в българският парламент е станал сцена на междупартийни борби не с цел да защитят правата на гласоподавателите, а по-скоро да наложат партийните си ползи.
Броят на изборните секции в чужбина е окастрен, заради липса на финансови средства. В случая би трябвало да преценям кое от двете действия има приоритет, като оставям встрани етичната страна. Срам беше да си кажа, че съм българин, когато гледах клипа на това лице, сложено за министър на културата, подписало документа за разпределяне на средствата за чинията (става въпрос за министъра на културата Атанас Атанасов н държавното управление (декември 2021 година - август 2022 г.) на Кирил Петков, б. ред.).
Юридическата страна на цялата акция е неразривно обвързвана с всички останали: кой е притежателят на постройката - страната или комунистическата партия? През 2011 година Тогавашното държавно управление взема решение да върне безплатно мемориала на Българската социалистическа партия. Решението е отхвърлено след няколко годишни юридически битки от служебно държавно управление през 2017 година
Същата година Корнелия Нинова желае още веднъж Домът-паметник да бъде трансфериран безплатно на социалистическата партия, наследница на комунистическата. Вероятно ще бъдем очевидци на безконечни искания и операции за собствеността на тази постройка, което също има голямо морално значение. И кой ще заплаща сметките сметките за поддръжката в бъдеще?
Какво ще избавят на Бузлуджа?
Противниците на концепцията за избавяне на “чинията ” отхвърлиха нейната уникалност и заляха медиите с фотографии на сходни здания по света, приличайки й, като немалка част от тях намекваха за плагиатство. Не взимам страна в това, не съм експерт, аз съм агностик в региона, единствено го загатвам, дано експертите кажат кое е правилно и кое не е. Ето, виждате ли, фондацията Гети е направила солидно подаяние за избавление на монумента, фукат се поддръжниците на реставрацията. Фондацията Гети?
Какво се е загрижила за нашето културно завещание? Защо не си гледа в личния двор? Над 160 паметника и мемориали на Конфедерацията в Съединени американски щати са били преместени от обществени места или разрушени, а места и здания, наименовани с имена на техни водачи, преименувани (вж. уеб страницата на Уикипидия, Removal of Confederate monuments and memorials).
Повечето от тях нямат артистична и естетическа стойност, споделят експертите. Тези с артистична стойност за непокътнати и преместени за предпазване в маловажни места. Една от тях, бронзовата скулптура Стоун Уол, на известния американски ваятел Фредерик Уилям Сийвърс, е свалена от гранитния фундамент и преместена краткотрайно на друго място. Не прочетох някъде името на фондацията Гети да избави някоя от тях. Фондацията подарява 185,000 $ през 2019 година, а по-късно прибавя още 60,000, показва в публикацията си Андрю Хигинс, оповестена в Ню Йорк Таймс от 22 май 2022 година
“Както доста българи от нейното потомство младата архитектка съвсем няма интерес или познаване на комунистическото минало на страната си. ”- изтъквам създателя на статията(преводът е мой). “Това беше обич от пръв взор. ” споделя тя. “Когато я видях, взех решение, че би трябвало да направя нещо ”. Тинтири минтири. Прави ни на балами, пробутвайки ни евтини трикове, единствено и единствено да осребри концепцията си и да влезе в светлините на рампата.
Комунистическата кохорта се е активизирала
Комунистическата кохорта се е активизирала. Пеят химни и организират годишен благотворителен фестивал на върха Бузлуджа. Направих обзор на медиите, отразяващи активността на фондацията “Проект Бузлуджа ”, основана от проектант Иванова. Добре, върша едно допускане - постройката е с архитектурна стойност и да се съгласим с едно допитване до нацията дали би трябвало да се ремонтира и избави от опустошение. Защо, откакто такова допитване не се е провело, освен ремонта на постройката стартира, само че стартира без отсрочване и реставрацията и на мозайките.
Десет от тях са “осиновени ”, а останалите 4 чакат осиновители, разбирай към момента няма пари за тях. Вниманието ми притегли мозайката “Жената в нашето общество ”, разбирай социалистическата жена. Това е подтекстът съгласно мен. Имало ли е такава и кой е бил моделът и обликът, който е имал във въображението си художникът, сътворил фреската? Революционерката баба Цола, която имала две слугини, както се появиха неотдавна данни в пресата? Нали нейната идеология бе срещу употребата на непознат труд? Или Митка Гръбчева, преметнала шмайзер на рамо? Или надзирателката от лагера в Ловеч Юлияна Ръжгева? Людмила Живкова, само че коя от двете - Людмила, която ходела на коафьор до Париж с държавен аероплан, както твърдяха слуховете или Людмила от аскетичния й интервал, когато, да не си изкривявам душата, интелигенцията ни съумя да глътне малко животворен въздух?
Докато няма лустрация...
Всяко нещо, обвързвано с робовладелството, разделя нацията, споделят американците. Но ние, българите сме по-цивилизовани от тях, намерихме място за някои от статуите от комунистическия период(повечето от останалите не престават да стърчат) и го нарекохме Музей на социалистическото изкуство.
А министър Минеков от последното служебно държавно управление побърза да й пробута статута на “недвижимо архитектурно завещание ” с цел да осуети всеки опит за разстройване на реставрацията. Някой различен Минеков, от някое друго служебно или постоянно държавно управление ще ни натресе сметките за издръжката на чинията, без да се усетим. Бъдете сигурни. Минековци ще не престават да се намират доста в България, до момента в който няма лустрация.
Лагерът " Белене " - противоположното на дома-паметник на Българска комунистическа партия
Така стигам до третата дума - мемориал. Добавям пояснителната дума, Белене. Става въпрос за мемориала на потърпевшите в комунистическите концлагери в България на остров Белене. Конструкцията му стърчи незавършена покрай постройката на обект №2. Там, в последната неделя на месец май се уреждаше среща на към момента оживели концлагеристи, техни наследници и българи, които желаеха да отдадат респект на жертвите на комунизма. Това събитие се организираше годишно.
Последните три години - не. Две от тях поради епидемията от Ковид, а третата, т.е. предходната година не е извършена по незнайни аргументи. Направено е предложение концлагерът да получи статут на недвижима културна полезност.
Няколко институции и ведомства, които в началото поддържат предлагането, стартират да се отхвърлят от позицията си и да внасят други оферти, като това, че островът е резерват и там има предпазени територии.
Това се оказва единствено изкуствени импортирани оферти, направени само да отсрочи или по-лошо да предотврати построяването на мемориала и провеждането на годишните срещи там, внасяйки несъгласия в съществуващото законодателство. А в действителност Министерството на правораздаването не е възразило за статута на концлагера като недвижима културна полезност. Едва ли е належащо да разказвам елементи какви са пречките, свързани с провеждането на годишното поклонение на жертвите на комунизма и завършването на мемориала.
Те са разказани от проверяващият публицист Христо Христов, в публикацията му: “Вместо да е мемориал, лагерът Белене плаче за памет ”, отпечатана на уеб страницата му desesbg.com на 6 февруари 2023 година Не е единствената публикация, в която той разкрива машинациите за замитане на историята за концлагерите под леглото й. Избрах я целеустремено.
Една самотна жена с побелели коси и тъмни очила
На една от фотографиите в нея, показваща първото поклонение на остров Белене, ще видите една самотна жена с побелели коси и тъмни очила. Стои вляво на втория бетонен кол(бял) на оградата зад нея. Това е майка ми. Нея няма да я видите на мозайката върху стените на чинията. Може да я видите на фотографии от поклонението през идващите три години, все по този начин самотна, редяща спомените си в мозайка. Майка ми към този момент не е на този свят. Аз продължих щафетата. Посетих острова няколко следващи години.
Родителите на Ванцети Василев – татко му, политически съперник на комунистите поради това, че следва концепциите на анархизма, а майка му страдалка за това да си жена на въдворен в „ Белене “ и да си майка на политически бежанец, дезертьор от задушаващата хватка на комунистическия режим | Снимка: desebg.com.
Аз също редях моята мозайка от мемоари. Миналата година, обаче, поклонението не се бе състояло. Причините, които се посочваха, намекваха за предумишленост. Смея да настоявам, че в случай че лустрацията бе извършена, ръцете на комунистите щяха да са вързани.
И така, отделят се пари за един от знаците на партията на терора, а за мемориала на нейните жертви се вършат всевъзможни спънки за прекъсването му и за замитане под леглото на забравата, едно от най-жестоките закононарушения на комунистите.
Надигаше се голямо отвращение, когато доста “знатни ” техни представители, няколко от тях някогашни служебни министър-председатели(лично чух един от тях, проф. Близнашки), а не съм сигурен изцяло, че и актуалният президент, не правеха изказвания с трогване какъв брой щастливи и горди били в младежките си години, когато служели на “великите хрумвания ”.
Фалшивото славословие на една криминализирана партия
Сополиви лигльовци, не можахте ли най-малко да замълчите и да не се гаврите с паметта на вашите жертви? Казано с други думи, реставрирайки чинията и нейните стенописи, представяйки измислена, фалшифицирана и нереална визия, да възвеличаем идеалите на една криминализирана партия, като съзнателно забравим нейните действия, като (в случая) осуетим построяването на мемориала на жертвите й и отречем тези събития. Не мисля, че това е допустимо.
Може да наподобява, че сме надиграни, само че всички ние бяхме без опит и с наивни показа за свободния свят, до момента в който те бяха към този момент закоравели играчи и нарушители, свързани с закононарушенията на партията им, а децата им, нямам нищо срещу тях, само че те се възползваха от връзките на бащите и майките си и скрито се поддържат един различен.
Трябва да приемем провалянето, само че не и да обявим борбата за изгубена. Зад кулисите една могъща, подла и подла мощ дърпа конците. Трудно е да бъде победена, само че ние не трябва се предадем.
Историята на Българската комунистическа партия е част от историята на България. Тя си има мястото в историята на нацията ни. И то е в учебниците по история, изчистена от хвалебствия и неистини.
Там е мястото на нейните закононарушения и банкрути, разказани с елементи в тях. Паметниците ни са също част от паметта на Отечеството ни. За тези, които символизират закононарушения и величаят нарушители, няма място на нашата земя.
Три думи
Три думи, сред които на първи взор няма никаква връзка. Ако към всяка от тях прибавя още една, ще подскажа в коя подетите от медиите полемики ще се опитам да налея малко масло в огъня.
Първата дума е чинията. Става въпрос за “летящата паница ” или “тоалетната паница ”, както я назовават най-върлите й съперници. Кацнала е на връх Бузлуджа, знак е на българската комунистическа партия и носи името Дом-паметник на Българска комунистическа партия.
Държавната поддръжка за възобновяване на тоталитарния дом-паметник на Българска комунистическа партия на Бузлуджа е показателна за голямото въздействие, което комунистическото минало има на всички равнища във властта
Към втората дума прибавям ГУЛАГ и двете думи задно водят към романа на Александър Солженицин със същото заглавие, епически документален разказ за системата от концлагери, ситуирани на територията на някогашния Съветски Съюз и към Българският ГУЛАГ, основан по сходство на руския и със същите цели, а концлагерът „ Белене “ на остров Персин представляваше архипелаг и в дословния смисъл на географско разбиране, а по този начин също и в смисъла, вложен от Солженицин.
Репресивният уред на Българската комунистическа партия въдворява без съд и присъди към 36 000 38 000 свои съперници на архипелага “Белене ”. Тази цифра или близка към нея дават независимо един от различен Петко Огойски, Стефан Бочев и Христо Троански в техните книги. Броят на репресираните българи съгласно тях варира от 185 000 до 190 000.
По-късно създателят Борислав Скочев споделя в книгата си “Концлагерът “Белене ”, 1949-1987, Островът, който умъртви свободния човек ”, че през цялото си съществувание, островът е приел 11 000 индивида без присъда и 4000 с присъда. Дали точната цифра ще бъде открита в миналото остава под въпрос.
Най-дълбоката физическа и духовна рана
Група хора, затваряйки си очите за този интервал от българската история, желае да ремонтира и реставрира Домът-паметник и знак на партията, която нанесе най-дълбоката физическа и духовна рана на личния си народ под претекста, че постройката е неповторима. Една млада архитектка прави фондация за избавяне на рушащата се “чиния ”, пледирайки, че претекстовете й са чисто естетически. Каква е нейната визия?
Реставрирането и запазването на тази постройка не е единствено от естетическо значение на нацията ни. То е необратимо обвързвано й с етичното й значение. Проучила ли е тази архитектка историята на комунистическата партия на България, смисъла на този монумент на престъпна партия, която унищожи физически цвета на българската нация?
Привърженик съм на подкрепянето на обещано изказване, позиция или каквото и да е в една полемика, с обстоятелства. Опростяването единствено с общото умозаключение, че комунизмът беше неприятен строй, без такива обстоятелства, олекотява престъпността на руския комунизъм, по чийто модел бе основана българската комунистическа партия.
През моя научен път, първо като студент, по-късно като аспирант, бях длъжен да уча няколко марксистко-ленински предмета и най-после да поставям изпити по тях. Такива полагаха и всички като мен. Българската комунистическа партия беше марксистко-ленинска партия.
Повсеместният гнет е наложителен и законен
Тук е мястото да загатна един от главните правила на марксизма-ленинизма, че повсеместният гнет е наложителен и че в името на великата цел, той е законен.
Цитирам неопределено, само че който желае може да прочете оригнала му в " Събрани съчинения " на Ленин, публикуван в Москва, 1958-1965 година От този персонален спомен ходя към различен, също от моя персонален живот. Когато получих достъп до досието си, разбрах, че най-хубавият ми другар, регистриран в архивите на Държавна сигурност като сътрудник “Калин ”, е писал донесения за мен. Фанатизиран член на партията, той бе ми заявявал в диалози, че в случай че е належащо да се избият една трета от обществото в името на комунизма, това ще бъде изпълнено.Аз бях мълчал, не бях дръзнал да възразявам нито един път. Все отново, в полза на истината, в донесенията си за мен, той не бе писал нищо неприятно. И то тъй като аз не му бях дал мотив, а тъй като се опасявах да изкажа моята позиция. Добавям към този боязън и страхът, че в случай че службите намерят ръкописа на книгата, в която бях присъединил разказите на осем лагеристи, прекарали години в комунистическите лагери за превъзпитание на политическите си съперници, попадах в ръцете на съществуващото правораздаване, което водеше непосредствено в някой от пандизите на страната ни.
По думите на сътрудник “Калин ”, аз попадах в тази трета от човечеството, която трябваше да бъде унищожена в името на комунизма. Много мои съвременници ще потвърдят това което ви споделям - беше рисково да споделяш каквото й да е и с най-близкия си другар. Това, че доста жители ни имаха досиета, се предполагаше, само че за размера на тази група обществото разбра едвам откакто архивите на Държавна сигурност бяха отворени. Бях сигурен, че службите водят досието на татко ми. Не допусках, че аз също се повеждам “на доклад ” досега, когато мой първи братовчед показа с мен, че е вербуван от службите и желаят от него да написа доноси.
" Искат ми сведения за теб... "
Беше в края на седемдесетте. “Тормозят ме всякога, когато ме привикат. Искат ми сведения за теб. Казвай какво да пиша. ” - показа един път той с мен. Съчинявахме доноса дружно. Когато получих достъп до досието си, видях, че не бе изменил и дума от взаимния ни текст. Кодовото му име бе “Юлиян ”.
Друг сътрудник бе сътрудник, с който споделяхме дружно офиса в цех “Електрик ” в Радомир. Неговите доноси бяха старателни и посочваха растящото му нетерпение да пристъпи с всеки идващ. Значи бях заобиколен от хора, които ме следиха всеки ден от изгрева до залеза на слънцето. Прочетох досието на татко ми незабавно след моето. Надхвърляше неколкократно по размер моето. Направи ми усещане, че в първите години след завземането на властта, службите към момента не бяха закодирали имената на информаторите си.
Едно от тях бе на лагериста, който бе ми продиктувал марша на лагеристите в Белене. В избран миг към този момент вземат решение да закодират имената на сътрудниците си. Сред тях разпознах сътрудник “Славчо ”. Беше съмишленик на татко ми, помня го от младежките му години, живееше чартърен у нас, преди да се ожени. Аз бях младеж. Ожени се и ни напусна, а татко ми и майка ми му кумуваха. Доносите му бяха доста подробни, бих ги нарекъл гадни. Бих споделил, че е можел да опише с коя ръка татко ми взима солницата с цел да посоли салатата и с коя шишето с оцет.
В досието на татко ми имаше и схема на къщата ни, разположението на стаите, приблизителните размери, географските направления, имената на съседите, поименно, партийната им принадлежност и на кой от тях може да се разчита безотказно. Скицата бе начертана съгласно данните, доставени от инфоматорите. В дълга част от досието се описваха опитите на Държавна сигурност да конфигурират подслушвател, инсталиран в кислородна бутилка с дихателен уред. За задачата бяха употребявали домашния доктор на татко ми, партиен член, който бе съумял да убеди татко ми, че страда от кислородна непълнота и би трябвало наложително да я има и да я употребява.
Осветяването на информаторите
Миналата година Комисията за досиетата “освети ” втори осведомител от моите осем лагеристи. “Калина ”. Беше определена в управлението на новосъздадена партия, което даваше правата на Комисията да разгласи колаборацията й с ченгетата. Новината провокира горчива болежка у мен. Разменяхме гостувания със фамилията й всяка седмица десетки години на ред. Съпругът й бе въдворен за няколко години за това, че бе произнесъл надгробно слово на погребението на татко ми.
В такива случаи прилагах в деяние противоотровата, която бе ми “предписана ” от самите анархисти като нея. Ето по какъв начин стана това. Сонетите на Шекспир се появиха в един прелестен превод на доста прочут и ерудиран преводач, стихотворец и публицист. Бе въдворен без присъда също в концлагерите на България. В литературните среди беше станало притежание, че е бил осведомител и доносите му се отличавали с голямата “злост ”, тази дума бяха използвали литературните му критици.
Ванцети Василев с досието на бащата си – лагерист в „ Белене “, години по-късно на Втори обект на лагера | Снимка: desebg.com.
В диалог с лагерист №4 от моята книга, показах разочарованието си от изящния превод, дължащо се само на този факт. “Не обвинявме никой от информаторите. Малцина устояха на терора, на който бяха подложени с цел да ги пречупят. Ние(той имаше поради анархистите, а може би обобщаваше свободните хора) се борим индивидът да не бъде поставян в условия, в които той демонстрира най-долните си качества. ” бе ми дал отговор той.
При какви условия, какви средства бяха приложили разработващите офицери с цел да пречупят “Калина ”, лагерист №7 и лагерист №2, който бе ми продиктувал марша на лагеристите? Припомних си случаите с родителите на моите спонсори(гаранти) в Америка. Гробът на бащата на спонсора ми не бе прочут, а торбичката с кости, която му връчили, нямала разбор на ДНК, с който се потвърждава чий са тези кости, а дядо Манчо, бащата на спонсорката ми, бил разпитван и малтретиран в килия, в прилежащата на която службите инсценирали изнасилването й.
Мозъкът ми не го побира
Един различен случай. Разказа ми го бай Петко (Огойски). Бяхме се сприятелили. Гостувах му постоянно. Цитирам го по памет: “Някоя заран синът ти ще отиде на учебно заведение. На връщане около него ще мине самосвал и той няма в никакъв случай да се прибере в къщи. ” Разработващият ме офицер, лейтенант Юри Георгиев, пишеше в предлагането си до по-висшестоящите офицери, че гражданката Марика Владимирова, анархистка по убеждения, е зачестила гостуванията си у други анархистки фамилии. Посочваше ме като най-удачния осведомител за нейните придвижвания и изявления. В отчета си бе пропуснал да спомене, че това е майка ми. Ама че извратен мозък!
Какво ли си е фантазирал да приложи, с цел да ме принуди? Не мога и да предположа, мозъкът ми не го побира. Все отново, да припомня, това бе руската школа, пренесена и в България. Историята на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) е цялостна с образци, в които синове и дъщери доносничат за родителите си и ги предават без скрупули.
Същото важи и в противоположен ред. Срещнах сътрудник “Калин ” след смяната. “Ние към този момент сме партия от нов, европейски вид. ”- побърза да ми се похвали той. “Внимавай, ние забравяме, само че не прощаваме! ” бяха думите на различен сътрудник.
Защото нямаше лустрация
Темата за досиета и информаторите е бездънна. Ако страниците от изписаните доноси се наредят като настилка по един утопичен път, допускам, че би достигнал до някоя от планетите на слънчевата система и би влезнал в книгата на Гинес, с цел да попълни неналичието на върхове на нацията за превъзмогване на комплекса ни за непълноценност. Ролята на службите, разработващи жертвите си, е неразривно обвързвана с досиетата и предумишлено занемарена за сметка на тези жертви.
Шумът към досиетата бе по този начин раздухан, че службите да останат незабележими и да оставят усещането, че просто са си вършели работата. И къде са те в този момент? По върховете, по сладките длъжности, там където мирише на пари, те ни учат на демокрация…… за какво? Защото нямаше лустрация!
Бъдещите генерации би трябвало да знаят тези истории. Трябва да знаят, че беше рисково да се споделя истината, беше рисково даже да не си склонен с порядките в системата. Малцината, които показваха това несъсгласие намерено, заплатиха цената му - биваха наказани и изпратени в килиите на българските затвори или изгонени от България. Комунистите прилагаха една опасност безапелационно: щом не си с нас, значи си срещу нас.
Ако чинията бъде възобновена
Как биха реагирали децата на жертвите и репресираните? Както мен, повече от сигурен съм. Тук незабавно задавам въпросът, който изпреварва всички останали: Какъв знак за нацията ни ще бъде това създание, та даже и да има някаква архитектурна стойност? Зловещо, давам отговор!
Да предположим, че “чинията ” бъде възобновена, кой ще поеме бюджета й, заплатите на обслужващия личен състав, разноските за поправки? И кой ще върви там? Богати туристи от Америка, към които тази архитектка моли за дарения с цел да спасят екзотичната сграда?
Строежът й е коствал над 14 милиона по него време (по актуалните стандарти и цени тази сума възлиза на близо 78 милиона лв., б.а.). Преизчислена за актуалната година тази сума евентуално ще се удвои. Казал ли е някой на арх. Дора Иванова, че тази партия, чийто знак тя се е нагърбила да възвърне, унищожи цвета на нацията, излъга няколко генерации в реализирането на неосъществима си химера, докара три пъти България до банкрут? Къде е нейната визия за опита й да се реставрира чинията, който тя назовава “консервиране ”? Направила ли е по този начин наречения “бизнес проект ”, в който да показва разноските по реставрацията в този момент и поддръжката и в бъдеще?
Създаденият уебсайт “Проект Бузлуджа ” прави годишни доклади за доходи от дарения и разноските с акуратност до стотинка. Но кой ще поеме издръжката в бъдеще, откакто плана бъде приключен? Някъде в своите трудове, арх. Дора Иванова изрича догатката, основано на нейни изследвания, че европейските страни са заинтригувани от плана и туризмът ще донесе обилни доходи. Има една национална ария: “Кацнал бръмбар на трънка и почнал да дрънка. ”
Един министър на културата се бие в гърдите
И един министър на културата в държавното управление се бие в гърдите, че е подписал документите за тъй наречените консервиране на “чинията ” за финансирането с някаква немалка сума от страната. По същото време в българския парламент се разгарят словесни борби, в които доста постоянно се загатват думите държавни запаси. Една от тематиките е изборните секции в чужбина, която ме визира персонално, защото деля времето си в годината сред България и Съединени американски щати. Може би ще се окаже, че няма да мога да упражнявам правата си на гласоподавател заради това, че в българският парламент е станал сцена на междупартийни борби не с цел да защитят правата на гласоподавателите, а по-скоро да наложат партийните си ползи.
Броят на изборните секции в чужбина е окастрен, заради липса на финансови средства. В случая би трябвало да преценям кое от двете действия има приоритет, като оставям встрани етичната страна. Срам беше да си кажа, че съм българин, когато гледах клипа на това лице, сложено за министър на културата, подписало документа за разпределяне на средствата за чинията (става въпрос за министъра на културата Атанас Атанасов н държавното управление (декември 2021 година - август 2022 г.) на Кирил Петков, б. ред.).
Юридическата страна на цялата акция е неразривно обвързвана с всички останали: кой е притежателят на постройката - страната или комунистическата партия? През 2011 година Тогавашното държавно управление взема решение да върне безплатно мемориала на Българската социалистическа партия. Решението е отхвърлено след няколко годишни юридически битки от служебно държавно управление през 2017 година
Същата година Корнелия Нинова желае още веднъж Домът-паметник да бъде трансфериран безплатно на социалистическата партия, наследница на комунистическата. Вероятно ще бъдем очевидци на безконечни искания и операции за собствеността на тази постройка, което също има голямо морално значение. И кой ще заплаща сметките сметките за поддръжката в бъдеще?
Какво ще избавят на Бузлуджа?
Противниците на концепцията за избавяне на “чинията ” отхвърлиха нейната уникалност и заляха медиите с фотографии на сходни здания по света, приличайки й, като немалка част от тях намекваха за плагиатство. Не взимам страна в това, не съм експерт, аз съм агностик в региона, единствено го загатвам, дано експертите кажат кое е правилно и кое не е. Ето, виждате ли, фондацията Гети е направила солидно подаяние за избавление на монумента, фукат се поддръжниците на реставрацията. Фондацията Гети?
Какво се е загрижила за нашето културно завещание? Защо не си гледа в личния двор? Над 160 паметника и мемориали на Конфедерацията в Съединени американски щати са били преместени от обществени места или разрушени, а места и здания, наименовани с имена на техни водачи, преименувани (вж. уеб страницата на Уикипидия, Removal of Confederate monuments and memorials).
Повечето от тях нямат артистична и естетическа стойност, споделят експертите. Тези с артистична стойност за непокътнати и преместени за предпазване в маловажни места. Една от тях, бронзовата скулптура Стоун Уол, на известния американски ваятел Фредерик Уилям Сийвърс, е свалена от гранитния фундамент и преместена краткотрайно на друго място. Не прочетох някъде името на фондацията Гети да избави някоя от тях. Фондацията подарява 185,000 $ през 2019 година, а по-късно прибавя още 60,000, показва в публикацията си Андрю Хигинс, оповестена в Ню Йорк Таймс от 22 май 2022 година
“Както доста българи от нейното потомство младата архитектка съвсем няма интерес или познаване на комунистическото минало на страната си. ”- изтъквам създателя на статията(преводът е мой). “Това беше обич от пръв взор. ” споделя тя. “Когато я видях, взех решение, че би трябвало да направя нещо ”. Тинтири минтири. Прави ни на балами, пробутвайки ни евтини трикове, единствено и единствено да осребри концепцията си и да влезе в светлините на рампата.
Комунистическата кохорта се е активизирала
Комунистическата кохорта се е активизирала. Пеят химни и организират годишен благотворителен фестивал на върха Бузлуджа. Направих обзор на медиите, отразяващи активността на фондацията “Проект Бузлуджа ”, основана от проектант Иванова. Добре, върша едно допускане - постройката е с архитектурна стойност и да се съгласим с едно допитване до нацията дали би трябвало да се ремонтира и избави от опустошение. Защо, откакто такова допитване не се е провело, освен ремонта на постройката стартира, само че стартира без отсрочване и реставрацията и на мозайките.
Десет от тях са “осиновени ”, а останалите 4 чакат осиновители, разбирай към момента няма пари за тях. Вниманието ми притегли мозайката “Жената в нашето общество ”, разбирай социалистическата жена. Това е подтекстът съгласно мен. Имало ли е такава и кой е бил моделът и обликът, който е имал във въображението си художникът, сътворил фреската? Революционерката баба Цола, която имала две слугини, както се появиха неотдавна данни в пресата? Нали нейната идеология бе срещу употребата на непознат труд? Или Митка Гръбчева, преметнала шмайзер на рамо? Или надзирателката от лагера в Ловеч Юлияна Ръжгева? Людмила Живкова, само че коя от двете - Людмила, която ходела на коафьор до Париж с държавен аероплан, както твърдяха слуховете или Людмила от аскетичния й интервал, когато, да не си изкривявам душата, интелигенцията ни съумя да глътне малко животворен въздух?
Докато няма лустрация...
Всяко нещо, обвързвано с робовладелството, разделя нацията, споделят американците. Но ние, българите сме по-цивилизовани от тях, намерихме място за някои от статуите от комунистическия период(повечето от останалите не престават да стърчат) и го нарекохме Музей на социалистическото изкуство.
А министър Минеков от последното служебно държавно управление побърза да й пробута статута на “недвижимо архитектурно завещание ” с цел да осуети всеки опит за разстройване на реставрацията. Някой различен Минеков, от някое друго служебно или постоянно държавно управление ще ни натресе сметките за издръжката на чинията, без да се усетим. Бъдете сигурни. Минековци ще не престават да се намират доста в България, до момента в който няма лустрация.
Лагерът " Белене " - противоположното на дома-паметник на Българска комунистическа партия
Така стигам до третата дума - мемориал. Добавям пояснителната дума, Белене. Става въпрос за мемориала на потърпевшите в комунистическите концлагери в България на остров Белене. Конструкцията му стърчи незавършена покрай постройката на обект №2. Там, в последната неделя на месец май се уреждаше среща на към момента оживели концлагеристи, техни наследници и българи, които желаеха да отдадат респект на жертвите на комунизма. Това събитие се организираше годишно.
Последните три години - не. Две от тях поради епидемията от Ковид, а третата, т.е. предходната година не е извършена по незнайни аргументи. Направено е предложение концлагерът да получи статут на недвижима културна полезност.
Няколко институции и ведомства, които в началото поддържат предлагането, стартират да се отхвърлят от позицията си и да внасят други оферти, като това, че островът е резерват и там има предпазени територии.
Това се оказва единствено изкуствени импортирани оферти, направени само да отсрочи или по-лошо да предотврати построяването на мемориала и провеждането на годишните срещи там, внасяйки несъгласия в съществуващото законодателство. А в действителност Министерството на правораздаването не е възразило за статута на концлагера като недвижима културна полезност. Едва ли е належащо да разказвам елементи какви са пречките, свързани с провеждането на годишното поклонение на жертвите на комунизма и завършването на мемориала.
Те са разказани от проверяващият публицист Христо Христов, в публикацията му: “Вместо да е мемориал, лагерът Белене плаче за памет ”, отпечатана на уеб страницата му desesbg.com на 6 февруари 2023 година Не е единствената публикация, в която той разкрива машинациите за замитане на историята за концлагерите под леглото й. Избрах я целеустремено.
Една самотна жена с побелели коси и тъмни очила
На една от фотографиите в нея, показваща първото поклонение на остров Белене, ще видите една самотна жена с побелели коси и тъмни очила. Стои вляво на втория бетонен кол(бял) на оградата зад нея. Това е майка ми. Нея няма да я видите на мозайката върху стените на чинията. Може да я видите на фотографии от поклонението през идващите три години, все по този начин самотна, редяща спомените си в мозайка. Майка ми към този момент не е на този свят. Аз продължих щафетата. Посетих острова няколко следващи години.
Родителите на Ванцети Василев – татко му, политически съперник на комунистите поради това, че следва концепциите на анархизма, а майка му страдалка за това да си жена на въдворен в „ Белене “ и да си майка на политически бежанец, дезертьор от задушаващата хватка на комунистическия режим | Снимка: desebg.com.
Аз също редях моята мозайка от мемоари. Миналата година, обаче, поклонението не се бе състояло. Причините, които се посочваха, намекваха за предумишленост. Смея да настоявам, че в случай че лустрацията бе извършена, ръцете на комунистите щяха да са вързани.
И така, отделят се пари за един от знаците на партията на терора, а за мемориала на нейните жертви се вършат всевъзможни спънки за прекъсването му и за замитане под леглото на забравата, едно от най-жестоките закононарушения на комунистите.
Надигаше се голямо отвращение, когато доста “знатни ” техни представители, няколко от тях някогашни служебни министър-председатели(лично чух един от тях, проф. Близнашки), а не съм сигурен изцяло, че и актуалният президент, не правеха изказвания с трогване какъв брой щастливи и горди били в младежките си години, когато служели на “великите хрумвания ”.
Фалшивото славословие на една криминализирана партия
Сополиви лигльовци, не можахте ли най-малко да замълчите и да не се гаврите с паметта на вашите жертви? Казано с други думи, реставрирайки чинията и нейните стенописи, представяйки измислена, фалшифицирана и нереална визия, да възвеличаем идеалите на една криминализирана партия, като съзнателно забравим нейните действия, като (в случая) осуетим построяването на мемориала на жертвите й и отречем тези събития. Не мисля, че това е допустимо.
Може да наподобява, че сме надиграни, само че всички ние бяхме без опит и с наивни показа за свободния свят, до момента в който те бяха към този момент закоравели играчи и нарушители, свързани с закононарушенията на партията им, а децата им, нямам нищо срещу тях, само че те се възползваха от връзките на бащите и майките си и скрито се поддържат един различен.
Трябва да приемем провалянето, само че не и да обявим борбата за изгубена. Зад кулисите една могъща, подла и подла мощ дърпа конците. Трудно е да бъде победена, само че ние не трябва се предадем.
Историята на Българската комунистическа партия е част от историята на България. Тя си има мястото в историята на нацията ни. И то е в учебниците по история, изчистена от хвалебствия и неистини.
Там е мястото на нейните закононарушения и банкрути, разказани с елементи в тях. Паметниците ни са също част от паметта на Отечеството ни. За тези, които символизират закононарушения и величаят нарушители, няма място на нашата земя.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ