Валерий Панюшкин: Разрушаването на бащата
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Валерий Панюшкин (р.1969) – съветски публицист и книжовник. Работил за съветското политическо списание The New Times (опозиционно!), в. „ Ведомости “, сп. „ Сноб “, водил лично предаване на опозиционния ефирен канал „ Дождь “.
.
Баща ми е за войната. Сред морето от беди, които моята страна изсипа върху Украйна и целия свят, в това число и върху личното си население, аз си имам и своя персонална неволя: моят татко, моят баща, безсилен дъртак на 82, е за войната.
Той е прекрасен човек и аз го обичам. Учил ме е да карам велосипед, да загребвам с лодка, да работя с трион, с дърводелско длето и ренде. Той е превъзходен занаятчия, цялостен живот правеше макети за театъра и изложбените зали. Децата ми го обичат, тъй като си играе с тях и им поправя счупените играчки. Цял живот нежно обичаше майка ми и прочувствено се грижеше две години за нея, преди тя да почине от рак на мозъка.
А в този момент той поддържа войната и ние съвсем не си приказваме.
Единствено да го попитам дали си е пил в точния момент медикаментите и толкова.
Когато преди 10 години мама умря, татко ми по този начин страдаше, че се затвори в стаята си и излизаше оттова, единствено с цел да хапне нещо или по потребност. Излизаше рядко, не по-често от два пъти дневно. А в стаята прекарваше времето уединено с тв приемника.
Аз бях публицист, работих в телевизия „ Дождь “, която в този момент е закрита, говорех по радиостанция „ Эхо Москвы “, която в този момент също е затворена, пишех за „ Новая газета “, и тя престана да излиза. Разправях на татко ми да не си цялостни главата с тези злобни глупотевини, дето ги излъчват формалните телевизионни канали. Но баща ми отговаряше, че не гледал вести и политически излъчвания, а си пускал тв приемника единствено за футбол или излъчвания за животни.
Мисля, че това не беше истина. Татко спеше неприятно, тв приемникът в стаята му съвсем не се изключваше.
Допускам, че с изключение на резултати от футболни мачове и детайлности за живота на китовете и пингвините, тв приемникът през деня и нощем му разказваше за злобните нацисти, пристигнали на власт в Украйна, за ненаситното НАТО, все по-плътно обкръжаващо със своите военни бази Русия, за транснационалните компании, изкупуващи на безценица целия съветски петрол, за $, който не разрешавал на рублата да стане международна валута, за публицистите предатели (аз съм един от тях), дето клеветят президента Путин и неговата политика, ориентирана към това Русия още веднъж да стане велика страна – ей за това всичкото.
Няколко месеца след гибелта на мама, когато болката от загубата се поприглуши, татко ми стартира да излиза от стаята, да ни идва на посетители, да ни кани и ние да му вървим, да си играе с внуците и беседва с мен.
Говорихме си основно за всякакви битови дреболии, само че понякога в татковите думи се промъкваха и пропагандистки клишета: „ натискът на Запада “, „ агресивното НАТО “, „ непознати на съветските полезности “, „ пета колона “…
– Татко, че нали аз съм петата колона!
– Абе каква пета колона си ти? Ти си просто един глупчо, – парира ме татко ми, пренебрегвайки обстоятелството, че синът му е прочут публицист и публицист, предмет на бащина горделивост, и се засмива в опита си да трансферира назряващото напрежение в смешка.
Струваше ми се, че произнасяйки тези пропагандистки щампи,
татко ми сякаш ме изпитваше – няма ли да се съглася и да поразредя своите опозиционни възгледи с рационален конформизъм. Аз не се съгласявах и татко ми отстъпваше на авансово квалифицираните позиции – на дядото наивник, на който не му е до никакви политически възгледи, а вниманието му е напълно погълнато от ремонта на счупената количка за по-малкия внук.
Така и живеехме до 24 февруари 2022 година. А след това стартира войната.
Първата седмица изобщо не си говорихме за нея, все едно се надявахме тя просто да спре, да отмине като някакъв призрачен сън. След това аз захванах да пиша книга за бежанците и откакто се прибирах от своите пътувания за срещи с тях, идвах при татко ми и му разказвах. Много деликатно, единствено човешките истории, никакви политически заключения.
За хората, които са изгубили дома си, за старицата, избягала от Мариупол в каросерията на хладилен камион, за момчето, чийто брат умрял във войната. Баща ми ме слушаше, съчувстваше на моите герои, само че упорито вадеше в отговор пропагандистки причини: „ да, само че белким украинците не водят тази война в Донбас към този момент осем години? “, „ да, само че белким НАТО не е обкръжило Русия с военни бази? “, „ да, само че Западът да не би да не ни натрапваше непознати за нас полезности? “.
Така говореше, а аз продължавах да описвам. Надявах се да го докосна с човешките истории за нещастието, да разсея мрака на пропагандата, в който живееше.
След това се случи Буча.
Аз се срещнах с бежанка от това градче, в което по време на съветската окупация бяха избити над 400 мирни поданици, записах описа ѝ. Но едвам започнах да разказвам отново на татко ми думите на тази жена, той скочи на крайници и се разкрещя.
Никога преди не ми беше крещял по този начин, нито един път за тези мои 52 години:
– Как смееш! Откъде е тази твоя съвест да ми приказваш такива неща! Как изобщо можеш да си помислиш, че съветският боец е кадърен да убива деца и дами!
Той крещеше, а аз се опасявах, че веднага пред мен ще получи сърдечен удар, ще падне и ще умре…
И тогава се досетих – та той всичко схваща.
Човек, който не схваща, който е задръстен от неистини, е податлив въпреки всичко, изключително в диалог с близки хора, да стартира да задава въпроси, да се поинтересува или усъмни, да извади контрааргументи. А моят татко крещеше от извънредно обезсърчение. Така вършат хора, които схващат ужасната действителност, само че не могат да я одобряват, тъй като приемането ѝ е по-страшно от гибел.
Ние сме агресори, това е действителността.
Но в случай че сме агресори, то какво да прави един 82-годишен дъртак, който са възпитавали и който самичък е възпитавал своите деца с разкази за подвига на героите от Втората международна война, тръгващи на гибел с цел да спрат агресора? Какво значи „ да тръгнеш на гибел, с цел да спреш агресора “, в случай че агресорът – това сме ние?
Това значи единствено едно – да извършиш самоубийство.
Баща ми крещеше, тресеше се и буташе край себе си предмети, тъй като всичко разбираше. Разбираше, само че не можеше да одобри действителността, тъй като приемането ѝ предполагаше или неговата незабавна гибел, или тотално разрушение на личността му, на всички негови полезности, всички негови нравствени разбирания.
Седях и мълчах. И си мислех: „ Господи, та той всичко схваща, Господи! “ След това станах, облякох се и си потеглих, оставяйки стареца в неговата самотност. От тогава насам единствено се чуваме по телефона и си приказваме само за това, дали в точния момент си е пил медикаментите.
Вече престанах да мисля, че руснаците, поддържащи войната, са отровени от пропагандата. Отровени са, несъмнено, само че не там е работата. В огромната си част те всичко схващат. Но казусът е другаде – в това, че никой до момента в Русия не е измислил нито едно рационално деяние, което да се предприеме след осъзнаване на действителността, че ние сме агресорите.
Ни едно деяние, с изключение на самоубийството. Мен от самоубийство ме избавя само задачата, която в обезсърчение самичък си сложих и която съм задължен да довърша – да напиша книга за бежанците, да опиша urbi et orbi, че там, където на военните карти са нарисувани стрелки, където падат бомби, там има и хора.
Via Linor Goralik, ROAR
Превод: Красимир Лозанов
Валерий Панюшкин (р.1969) – съветски публицист и книжовник. Работил за съветското политическо списание The New Times (опозиционно!), в. „ Ведомости “, сп. „ Сноб “, водил лично предаване на опозиционния ефирен канал „ Дождь “.
.
Баща ми е за войната. Сред морето от беди, които моята страна изсипа върху Украйна и целия свят, в това число и върху личното си население, аз си имам и своя персонална неволя: моят татко, моят баща, безсилен дъртак на 82, е за войната.
Той е прекрасен човек и аз го обичам. Учил ме е да карам велосипед, да загребвам с лодка, да работя с трион, с дърводелско длето и ренде. Той е превъзходен занаятчия, цялостен живот правеше макети за театъра и изложбените зали. Децата ми го обичат, тъй като си играе с тях и им поправя счупените играчки. Цял живот нежно обичаше майка ми и прочувствено се грижеше две години за нея, преди тя да почине от рак на мозъка.
А в този момент той поддържа войната и ние съвсем не си приказваме.
Единствено да го попитам дали си е пил в точния момент медикаментите и толкова.
Когато преди 10 години мама умря, татко ми по този начин страдаше, че се затвори в стаята си и излизаше оттова, единствено с цел да хапне нещо или по потребност. Излизаше рядко, не по-често от два пъти дневно. А в стаята прекарваше времето уединено с тв приемника.
Аз бях публицист, работих в телевизия „ Дождь “, която в този момент е закрита, говорех по радиостанция „ Эхо Москвы “, която в този момент също е затворена, пишех за „ Новая газета “, и тя престана да излиза. Разправях на татко ми да не си цялостни главата с тези злобни глупотевини, дето ги излъчват формалните телевизионни канали. Но баща ми отговаряше, че не гледал вести и политически излъчвания, а си пускал тв приемника единствено за футбол или излъчвания за животни.
Мисля, че това не беше истина. Татко спеше неприятно, тв приемникът в стаята му съвсем не се изключваше.
Допускам, че с изключение на резултати от футболни мачове и детайлности за живота на китовете и пингвините, тв приемникът през деня и нощем му разказваше за злобните нацисти, пристигнали на власт в Украйна, за ненаситното НАТО, все по-плътно обкръжаващо със своите военни бази Русия, за транснационалните компании, изкупуващи на безценица целия съветски петрол, за $, който не разрешавал на рублата да стане международна валута, за публицистите предатели (аз съм един от тях), дето клеветят президента Путин и неговата политика, ориентирана към това Русия още веднъж да стане велика страна – ей за това всичкото.
Няколко месеца след гибелта на мама, когато болката от загубата се поприглуши, татко ми стартира да излиза от стаята, да ни идва на посетители, да ни кани и ние да му вървим, да си играе с внуците и беседва с мен.
Говорихме си основно за всякакви битови дреболии, само че понякога в татковите думи се промъкваха и пропагандистки клишета: „ натискът на Запада “, „ агресивното НАТО “, „ непознати на съветските полезности “, „ пета колона “…
– Татко, че нали аз съм петата колона!
– Абе каква пета колона си ти? Ти си просто един глупчо, – парира ме татко ми, пренебрегвайки обстоятелството, че синът му е прочут публицист и публицист, предмет на бащина горделивост, и се засмива в опита си да трансферира назряващото напрежение в смешка.
Струваше ми се, че произнасяйки тези пропагандистки щампи,
татко ми сякаш ме изпитваше – няма ли да се съглася и да поразредя своите опозиционни възгледи с рационален конформизъм. Аз не се съгласявах и татко ми отстъпваше на авансово квалифицираните позиции – на дядото наивник, на който не му е до никакви политически възгледи, а вниманието му е напълно погълнато от ремонта на счупената количка за по-малкия внук.
Така и живеехме до 24 февруари 2022 година. А след това стартира войната.
Първата седмица изобщо не си говорихме за нея, все едно се надявахме тя просто да спре, да отмине като някакъв призрачен сън. След това аз захванах да пиша книга за бежанците и откакто се прибирах от своите пътувания за срещи с тях, идвах при татко ми и му разказвах. Много деликатно, единствено човешките истории, никакви политически заключения.
За хората, които са изгубили дома си, за старицата, избягала от Мариупол в каросерията на хладилен камион, за момчето, чийто брат умрял във войната. Баща ми ме слушаше, съчувстваше на моите герои, само че упорито вадеше в отговор пропагандистки причини: „ да, само че белким украинците не водят тази война в Донбас към този момент осем години? “, „ да, само че белким НАТО не е обкръжило Русия с военни бази? “, „ да, само че Западът да не би да не ни натрапваше непознати за нас полезности? “.
Така говореше, а аз продължавах да описвам. Надявах се да го докосна с човешките истории за нещастието, да разсея мрака на пропагандата, в който живееше.
След това се случи Буча.
Аз се срещнах с бежанка от това градче, в което по време на съветската окупация бяха избити над 400 мирни поданици, записах описа ѝ. Но едвам започнах да разказвам отново на татко ми думите на тази жена, той скочи на крайници и се разкрещя.
Никога преди не ми беше крещял по този начин, нито един път за тези мои 52 години:
– Как смееш! Откъде е тази твоя съвест да ми приказваш такива неща! Как изобщо можеш да си помислиш, че съветският боец е кадърен да убива деца и дами!
Той крещеше, а аз се опасявах, че веднага пред мен ще получи сърдечен удар, ще падне и ще умре…
И тогава се досетих – та той всичко схваща.
Човек, който не схваща, който е задръстен от неистини, е податлив въпреки всичко, изключително в диалог с близки хора, да стартира да задава въпроси, да се поинтересува или усъмни, да извади контрааргументи. А моят татко крещеше от извънредно обезсърчение. Така вършат хора, които схващат ужасната действителност, само че не могат да я одобряват, тъй като приемането ѝ е по-страшно от гибел.
Ние сме агресори, това е действителността.
Но в случай че сме агресори, то какво да прави един 82-годишен дъртак, който са възпитавали и който самичък е възпитавал своите деца с разкази за подвига на героите от Втората международна война, тръгващи на гибел с цел да спрат агресора? Какво значи „ да тръгнеш на гибел, с цел да спреш агресора “, в случай че агресорът – това сме ние?
Това значи единствено едно – да извършиш самоубийство.
Баща ми крещеше, тресеше се и буташе край себе си предмети, тъй като всичко разбираше. Разбираше, само че не можеше да одобри действителността, тъй като приемането ѝ предполагаше или неговата незабавна гибел, или тотално разрушение на личността му, на всички негови полезности, всички негови нравствени разбирания.
Седях и мълчах. И си мислех: „ Господи, та той всичко схваща, Господи! “ След това станах, облякох се и си потеглих, оставяйки стареца в неговата самотност. От тогава насам единствено се чуваме по телефона и си приказваме само за това, дали в точния момент си е пил медикаментите.
Вече престанах да мисля, че руснаците, поддържащи войната, са отровени от пропагандата. Отровени са, несъмнено, само че не там е работата. В огромната си част те всичко схващат. Но казусът е другаде – в това, че никой до момента в Русия не е измислил нито едно рационално деяние, което да се предприеме след осъзнаване на действителността, че ние сме агресорите.
Ни едно деяние, с изключение на самоубийството. Мен от самоубийство ме избавя само задачата, която в обезсърчение самичък си сложих и която съм задължен да довърша – да напиша книга за бежанците, да опиша urbi et orbi, че там, където на военните карти са нарисувани стрелки, където падат бомби, там има и хора.
Via Linor Goralik, ROAR
Превод: Красимир Лозанов
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ