Нищетата на съвременната българска политика
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Изминалите повече от две епохи от времето, когато е била изказана тази мисъл от Томас Джеферсън освен не опровергаха въобще универсалната ѝ годност, само че и задълбочиха нейното наличие.
Е, по времето, когато Томас Джеферсън е достигнал до своето пренебрежение за същественото диалектическо несъгласие при упражняването на държавна власт, е било изцяло настоящо да се приказва за хайлайф, който е отпред на ръководството. Както постоянно, когато е била налице революционна конюнктура, на напред във времето върху историческата сцена са изпъквали пасионариите – индивидите, беззаветно отдадени на някаква концепция, която, най-малко съгласно самите тях, е напълно в интерес на обществото.
В летописа на човешката история са знайни имената на хиляди мъже и дами, които въплъщават идеала за пасионарност – за прочувствена ангажираност към някаква концепция, отвън периметъра на егоистичните желания.
Именно в сериозни интервали за някой народ или нация, поради оцеляването, предотвратяването на сериозна заплаха за обществото или за част от него, се изявяват обособени човеци, които, насочвани от избрана обществена, духовна или дори психо-биологична мотивация, рискуват безусловно всичко. Готови са да изгубят удобните си условия за битие, родствените връзки и персонални контакти, своето имущество и даже най-ценното – живота си.
Точно тези хора – пасионариите, излъчват и предават на другите своя възторг. Те са основателите на национално-освободителни придвижвания, те стартират революции, те повеждат сънародниците си за отбрана на отечеството против външна експанзия. Като издигат идеала за жертвоготовност до небивали небеса.
Но както слънцето основава по едно и също време светлина и сянка, по този начин и през цялото битие на човешката цивилизация се е изявявал и различен психически типаж на човешкото държание.
Неговите представители също се стремят да основават положително. Като интерпретират креативен мисълта на Аристотел, че „ Понятието „ положително “ може да има две смисли – положително въобще или положително за някого “. И под обект на „ положителното “ те – антиподите на пасионариите, постоянно подразбират себе си.
Историята потвърждава по неопровергаем метод, че на високи властови позиции попадат доста по-рядко пасионарии, в сравнение с техните антиподи. Това е по този начин, тъй като революционните обстановки или въобще сериозните и спешни интервали, когато обществено-политическите условия постановат натурален асортимент по тези човешки качества, които продуцират положителни за масите резултати, са относително къси по времетраене. Или в случай че перифразираме известната поговорка, че животът е спектакъл, то следва, че в пиесата „ Живот “, честните, смелите, човеколюбивите и жертвоготовните играят единствено епизодични функции.
През останалото време примамливите облаги от материално и/или психическо естество, които властовите позиции биха могли да предложат по легален или противозаконен метод, са примамката за катерене по йерархичната властова стълбица. Ето за какво категоризацията „ хайлайф “ за ръководещото малцинство (спрямо болшинството от останалото население) доста постоянно е изцяло незаслужена, защото в действителност е налице (псевдо)елит.
Понятието „ хайлайф “ произхода от латинската дума „ eligere “ – „ предпочитам “. Получава необятно разпространяване, бидейки заимствано от френски език – „ elite “ – най-хубавия, отбрания, определения. От ХVІІ век в началото това разбиране се употребява от търговците, с цел да отбелязват стоките с най-висше качество. През ХVІІІ век неговата приложимост се уголемява, терминът стартира да се употребява за название на определени хора, на първо място висшата аристокрация, а също защитите („ елитни “) войнски елементи. Постепенно стартира използването на понятието в генетиката, селекцията, семепроизводството за обозначаване на най-хубавите семена при растенията и животните, за тяхното по-нататъшно развъждане. В Англия, както свидетелства Оксфордският речник в изданието си от 1823 година, този термин почнал да се употребява по отношение на висшите обществени групи в системата на обществената подчиненост.
И до момента не са спрели острите полемики, които са съсредоточени към два основни казуса: първо, за разбирането на термина „ хайлайф “, за неговата формулировка, със законността на неговата приложимост и, второ, за съотношението на елита с другите категории, разкриващи обществената конструкция и динамичността на обществото – понятията „ маса “, „ класа “, „ каста “, „ водачество “ и най-много със съотношението на елита и господстващата класа.
Налице са причини срещу потреблението на термина „ хайлайф “ като погрешен и аморален, тъй като неговият смислов генезис не позволява никакво подозрение в това, че понятието е събирателно на „ най-хубавите и най-достойните “ да разполагат с властта човеци, до момента в който действителността повече или по-малко е изцяло противоположна. Съществува и схващането, че структурно-функционалната характерност, т. е. когато симптом за принадлежност към „ елита “ са заеманите позиции в обществото, страда от смислова неизясненост, защото изкривява първичното наличие на термина. Ето за какво в случай че не бъде въведено разграничаване сред понятията „ властово малцинство “ и „ елитно малцинство “, то безусловно ще настъпи комплициране при описанието и на двете феномени.
Основното качество на ръководещото малцинство е неговата организираност. Именно тя разрешава то да постанова своята воля на неорганизираното болшинство. В изискванията на модерната страна хегемонията на ръководещото малцинство се осъществя чрез институциите, които то овладява точно заради своята организираност. Но самата система за организираност на малцинството, въпреки и прекомерно значима, не е изцяло задоволителна за неговото владичество. Освен това и самото болшинство би могло да направи опит да се провежда и след това да се опълчи на малцинството. Затова ръководещият хайлайф създава идеология (понякога авансово, като пропагандна обосновка за завоюване на властта), лъжлива, само че безапелационна легенда, че болшинството живее в „ вярната “ обществено-икономическа групировка. Това е забелязал още британският мъдрец Хърбърт Спенсър (1820–1903 г.), който написа, че божественото право на краля било великото поверие на отминалите епохи и че божественото право на асамблеите (парламентите), избирани чрез националните гласове, е великото поверие на идващите времена.
Амбицията на ръководещото малцинство е да подпечата застраховката за своята недостижимост от недоволството на жителите поради метода, по който упражнява властта, чрез елиминирането авансово на каквато и да е законова основа за практикуване на надзор от страна на суверена върху неговите дейности, както и да противодейства на възможното преобразяване на трансферирания му властови капацитет в обратим, т.е. да попречва още в зародиш иницииране на процедурата за отзоваване на лица, заели, според волеизявлението на жителите, избирателен пост.
Забележителен факт е, че през целия интервал на така наречен „ преход “ нито една от представяните в българския парламент партии не е поставяла в общественото пространство въпроса за въвеждането на ефикасна система за надзор от страна на суверена върху активността на елитите. Този прекомерно нелицеприятен факт за всички тези български партии от целия идеологически набор, само че всички те с ярка рекламация за „ демократи “, е бил годен както по времето, когато дадена политическа групировка е взела участие в изпълнителната власт, по този начин също и в интервалите на нейното престояване в съпротива – парламентарна или отвън банките на Народното събрание. Всъщност в битността си и при двете свои „ агрегатни “ положения партокрацията или е хайлайф, или вижда себе си в ролята на контраелит – кадровия запас на едно различно ръководство. Но никога не бленува за ролята на антиелит. Независимо какъв статус ѝ е отредила в даден миг рулетката на ориста, елитокрацията е стимулирана да залъгва непрестанно суверена с биберона на навсякъде рекламираните „ демократични избори “. Както още Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) заключава в своя типичен труд „ За публичния контракт “, книга трета, глава петнадесета: „ Английският народ мисли, че е свободен, той надълбоко се лъже, тъй като е свободен единствено до момента в който избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е плебей, той е нищо “. Това, което в действителност великият френски мъдрец споделя, е, че в случай че един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на държавното управление на неговата страна, то той рискува също по този начин да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управнически сфери. Именно в тази посока са ориентирани напъните на жителите в тези – намиращи се в по-пълноценна форма на демокрацията, – страни, т.е. към възвръщането на властта у суверена като индивид от последна инстанция за нейното практикуване. Това се реализира посредством съчетаване на директната, партиципаторната форма на народна власт (демокрация на присъединяване, която е с по-нисък интензитет от директната демокрация) и делиберативната народна власт (механизми за авансово разискване на управнически решения), вплетени във действието на представителната народна власт. Изказано в терминологията на политологията, горното значи държавното ръководство да съставлява присаждане на компетентността на специалистите върху дървото на националния суверенитет, и никога да не отразява присаждането на знаците на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити (или по-скоро (псевдо)елити).
Точно този стадий от пътя на гражданското себесъздаване на българския суверен към момента не е изминат от него. Ситуацията, която е отлята в калъпа на сегашния главен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ капацитета на българския суверен да има и упражнява властта от последна инстанция. Ето за какво е изцяло обяснима мотивацията на сегашната политическа класа у нас единомислещо да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени в духа на действително народовластие.
Това, което не съумяха да проумеят поредно всички генерации български политици от Освобождението и възобновяване на българската държавност до момента, без значение по какви аргументи, само че всички те до една незаслужаващи възторженостти, е, че е належащо, като незаобиколимо изискване за духовното и материалното благополучие на българския народ, той да си възвърне достолепието. Достойнството както на обособените български и българи, по този начин и тяхното вкупом достолепие като народ. Това може да бъде реализирано единствено в случай че държавното ръководство се трансформира в една от многото сфери на обществени услуги, напълно под контрола на българския жители, дефинитивно сбогували се с илюзията, че биберонът-залъгалка, наименуван „ демократични избори “, е действително практикуване на цялостната власт на един неимпотентен суверен.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Изминалите повече от две епохи от времето, когато е била изказана тази мисъл от Томас Джеферсън освен не опровергаха въобще универсалната ѝ годност, само че и задълбочиха нейното наличие.
Е, по времето, когато Томас Джеферсън е достигнал до своето пренебрежение за същественото диалектическо несъгласие при упражняването на държавна власт, е било изцяло настоящо да се приказва за хайлайф, който е отпред на ръководството. Както постоянно, когато е била налице революционна конюнктура, на напред във времето върху историческата сцена са изпъквали пасионариите – индивидите, беззаветно отдадени на някаква концепция, която, най-малко съгласно самите тях, е напълно в интерес на обществото.
В летописа на човешката история са знайни имената на хиляди мъже и дами, които въплъщават идеала за пасионарност – за прочувствена ангажираност към някаква концепция, отвън периметъра на егоистичните желания.
Именно в сериозни интервали за някой народ или нация, поради оцеляването, предотвратяването на сериозна заплаха за обществото или за част от него, се изявяват обособени човеци, които, насочвани от избрана обществена, духовна или дори психо-биологична мотивация, рискуват безусловно всичко. Готови са да изгубят удобните си условия за битие, родствените връзки и персонални контакти, своето имущество и даже най-ценното – живота си.
Точно тези хора – пасионариите, излъчват и предават на другите своя възторг. Те са основателите на национално-освободителни придвижвания, те стартират революции, те повеждат сънародниците си за отбрана на отечеството против външна експанзия. Като издигат идеала за жертвоготовност до небивали небеса.
Но както слънцето основава по едно и също време светлина и сянка, по този начин и през цялото битие на човешката цивилизация се е изявявал и различен психически типаж на човешкото държание.
Неговите представители също се стремят да основават положително. Като интерпретират креативен мисълта на Аристотел, че „ Понятието „ положително “ може да има две смисли – положително въобще или положително за някого “. И под обект на „ положителното “ те – антиподите на пасионариите, постоянно подразбират себе си.
Историята потвърждава по неопровергаем метод, че на високи властови позиции попадат доста по-рядко пасионарии, в сравнение с техните антиподи. Това е по този начин, тъй като революционните обстановки или въобще сериозните и спешни интервали, когато обществено-политическите условия постановат натурален асортимент по тези човешки качества, които продуцират положителни за масите резултати, са относително къси по времетраене. Или в случай че перифразираме известната поговорка, че животът е спектакъл, то следва, че в пиесата „ Живот “, честните, смелите, човеколюбивите и жертвоготовните играят единствено епизодични функции.
През останалото време примамливите облаги от материално и/или психическо естество, които властовите позиции биха могли да предложат по легален или противозаконен метод, са примамката за катерене по йерархичната властова стълбица. Ето за какво категоризацията „ хайлайф “ за ръководещото малцинство (спрямо болшинството от останалото население) доста постоянно е изцяло незаслужена, защото в действителност е налице (псевдо)елит.
Понятието „ хайлайф “ произхода от латинската дума „ eligere “ – „ предпочитам “. Получава необятно разпространяване, бидейки заимствано от френски език – „ elite “ – най-хубавия, отбрания, определения. От ХVІІ век в началото това разбиране се употребява от търговците, с цел да отбелязват стоките с най-висше качество. През ХVІІІ век неговата приложимост се уголемява, терминът стартира да се употребява за название на определени хора, на първо място висшата аристокрация, а също защитите („ елитни “) войнски елементи. Постепенно стартира използването на понятието в генетиката, селекцията, семепроизводството за обозначаване на най-хубавите семена при растенията и животните, за тяхното по-нататъшно развъждане. В Англия, както свидетелства Оксфордският речник в изданието си от 1823 година, този термин почнал да се употребява по отношение на висшите обществени групи в системата на обществената подчиненост.
И до момента не са спрели острите полемики, които са съсредоточени към два основни казуса: първо, за разбирането на термина „ хайлайф “, за неговата формулировка, със законността на неговата приложимост и, второ, за съотношението на елита с другите категории, разкриващи обществената конструкция и динамичността на обществото – понятията „ маса “, „ класа “, „ каста “, „ водачество “ и най-много със съотношението на елита и господстващата класа.
Налице са причини срещу потреблението на термина „ хайлайф “ като погрешен и аморален, тъй като неговият смислов генезис не позволява никакво подозрение в това, че понятието е събирателно на „ най-хубавите и най-достойните “ да разполагат с властта човеци, до момента в който действителността повече или по-малко е изцяло противоположна. Съществува и схващането, че структурно-функционалната характерност, т. е. когато симптом за принадлежност към „ елита “ са заеманите позиции в обществото, страда от смислова неизясненост, защото изкривява първичното наличие на термина. Ето за какво в случай че не бъде въведено разграничаване сред понятията „ властово малцинство “ и „ елитно малцинство “, то безусловно ще настъпи комплициране при описанието и на двете феномени.
Основното качество на ръководещото малцинство е неговата организираност. Именно тя разрешава то да постанова своята воля на неорганизираното болшинство. В изискванията на модерната страна хегемонията на ръководещото малцинство се осъществя чрез институциите, които то овладява точно заради своята организираност. Но самата система за организираност на малцинството, въпреки и прекомерно значима, не е изцяло задоволителна за неговото владичество. Освен това и самото болшинство би могло да направи опит да се провежда и след това да се опълчи на малцинството. Затова ръководещият хайлайф създава идеология (понякога авансово, като пропагандна обосновка за завоюване на властта), лъжлива, само че безапелационна легенда, че болшинството живее в „ вярната “ обществено-икономическа групировка. Това е забелязал още британският мъдрец Хърбърт Спенсър (1820–1903 г.), който написа, че божественото право на краля било великото поверие на отминалите епохи и че божественото право на асамблеите (парламентите), избирани чрез националните гласове, е великото поверие на идващите времена.
Амбицията на ръководещото малцинство е да подпечата застраховката за своята недостижимост от недоволството на жителите поради метода, по който упражнява властта, чрез елиминирането авансово на каквато и да е законова основа за практикуване на надзор от страна на суверена върху неговите дейности, както и да противодейства на възможното преобразяване на трансферирания му властови капацитет в обратим, т.е. да попречва още в зародиш иницииране на процедурата за отзоваване на лица, заели, според волеизявлението на жителите, избирателен пост.
Забележителен факт е, че през целия интервал на така наречен „ преход “ нито една от представяните в българския парламент партии не е поставяла в общественото пространство въпроса за въвеждането на ефикасна система за надзор от страна на суверена върху активността на елитите. Този прекомерно нелицеприятен факт за всички тези български партии от целия идеологически набор, само че всички те с ярка рекламация за „ демократи “, е бил годен както по времето, когато дадена политическа групировка е взела участие в изпълнителната власт, по този начин също и в интервалите на нейното престояване в съпротива – парламентарна или отвън банките на Народното събрание. Всъщност в битността си и при двете свои „ агрегатни “ положения партокрацията или е хайлайф, или вижда себе си в ролята на контраелит – кадровия запас на едно различно ръководство. Но никога не бленува за ролята на антиелит. Независимо какъв статус ѝ е отредила в даден миг рулетката на ориста, елитокрацията е стимулирана да залъгва непрестанно суверена с биберона на навсякъде рекламираните „ демократични избори “. Както още Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) заключава в своя типичен труд „ За публичния контракт “, книга трета, глава петнадесета: „ Английският народ мисли, че е свободен, той надълбоко се лъже, тъй като е свободен единствено до момента в който избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е плебей, той е нищо “. Това, което в действителност великият френски мъдрец споделя, е, че в случай че един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на държавното управление на неговата страна, то той рискува също по този начин да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управнически сфери. Именно в тази посока са ориентирани напъните на жителите в тези – намиращи се в по-пълноценна форма на демокрацията, – страни, т.е. към възвръщането на властта у суверена като индивид от последна инстанция за нейното практикуване. Това се реализира посредством съчетаване на директната, партиципаторната форма на народна власт (демокрация на присъединяване, която е с по-нисък интензитет от директната демокрация) и делиберативната народна власт (механизми за авансово разискване на управнически решения), вплетени във действието на представителната народна власт. Изказано в терминологията на политологията, горното значи държавното ръководство да съставлява присаждане на компетентността на специалистите върху дървото на националния суверенитет, и никога да не отразява присаждането на знаците на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити (или по-скоро (псевдо)елити).
Точно този стадий от пътя на гражданското себесъздаване на българския суверен към момента не е изминат от него. Ситуацията, която е отлята в калъпа на сегашния главен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ капацитета на българския суверен да има и упражнява властта от последна инстанция. Ето за какво е изцяло обяснима мотивацията на сегашната политическа класа у нас единомислещо да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени в духа на действително народовластие.
Това, което не съумяха да проумеят поредно всички генерации български политици от Освобождението и възобновяване на българската държавност до момента, без значение по какви аргументи, само че всички те до една незаслужаващи възторженостти, е, че е належащо, като незаобиколимо изискване за духовното и материалното благополучие на българския народ, той да си възвърне достолепието. Достойнството както на обособените български и българи, по този начин и тяхното вкупом достолепие като народ. Това може да бъде реализирано единствено в случай че държавното ръководство се трансформира в една от многото сфери на обществени услуги, напълно под контрола на българския жители, дефинитивно сбогували се с илюзията, че биберонът-залъгалка, наименуван „ демократични избори “, е действително практикуване на цялостната власт на един неимпотентен суверен.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ