Как заблудите от Втората световна война подхраниха Брекзит манията
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар: Макс Хейстингс, " Блумбърг "
Иронията обаче, към момента едва долавяна от необятната аудитория, е, че напускането на Европа няма да понижи имиграцията, идваща оттатък континента, която продължава да нараства. Нетната миграция от страни от Европейски Съюз към Англия е спаднала трагично, на 58 хиляди предходната година, и евентуално ще продължи да спада, защото жителите на Европейски Съюз губят правото си да живеят и работят тук. В същото време, сред март 2019 година и март 2020 година, 316 хиляди неевропейски мигранти са пристигнали във Англия и безусловно нищо, обвързвано с Брекзит, няма да ѝ помогне да понижи тази цифра. Големият политически триумф на брекзитърите е, че убедиха тясно болшинство от английския народ, че множеството от недоволствата им, даже и метеорологичните, произлизат от Европа. Доста шантаво е, че междинен по сан офшорен остров, с дребен личен промишлен потенциал, може да се пробва да демонстрира благосклонност към други народи. Проблемът с Европа е не толкоз заради натровените английски политици, а заради вкарания в медикаментозен ступор английски народ. Той е прегърнал носталгичната визия, че ще ни бъде отхвърлен дял в най-важните и вълнуващи неща, които следва да се случат в идните години. Ние гласувахме да станем бутафорен увеселителен парк на предишното. Писах преди две години, че в случай че Джонсън реализира упоритостта си да стане министър-председател, Англия ще се елементарни с всяка рекламация да бъде обсъждана като сериозна страна. Не отдръпвам тези думи.
Дори Чърчил признаваше, че Англия е дребна мощ, която става огромна посредством връзката си с Европа.
Преди три дни Англия приключи процеса по овакантяване на Европейския съюз, огромен акт на външната политика, от който по-голямата част от света е в изненада и счита за зле обмислен.
Това извиква загатна за мненията отпреди 15 години, направени на англо-германската конференция от тогавашния президент на " Мерцедес-Бенц ": „ Искам да кажа на нашите английски другари какъв брой доста се надяваме да останат наши сътрудници в Европейски Съюз. Ако въпреки всичко решите да напуснете, уповавам се няма да сметнете за неучтиво догатката ми, че в ера на великански търговски обединявания на открито може да ви се стори студено. “
И по този начин, за какво Англия предприе този скок в непознатото? Следващите редове са предъвкване по-скоро на характера на британците, в сравнение с нашето държавно управление.
Въпреки това, ще стартираме със забележката от предишния месец на Гавин Уилямсън, секретар по образованието, притежаващ грубо оспорваното отличие да бъде най-незабележимият от членовете на кабинета на Борис Джонсън. Попитан за какво британците са първата нация, разрешила имунизацията против COVID-19, той направи съпоставяне на качествата на американските и европейските учени и управляващи, след което сподели: „ Ние сме доста по-добра страна от всяка друга, нали по този начин? “
Основавайки се върху съвсем всичко, което Англия е направила от 1945 година насам, убеждението на по-голямата част от нейния народ е, че сме специфични, разнообразни, значими. Много средноголеми народи споделят това разбиране в известна степен – вижте Франция – само че малко от тях разрешават то да въздейства на политическия им курс по този начин, както настойчиво вършат наследниците на Уинстън Чърчил.
Втората международна война към момента господства в визията на британците за себе си. Като историк на спора, от време на време стигам до обезсърчение от решимостта на сънародниците ми да опазят националните легенди, вместо да признаят грубата действителност. Фразата „ Велик Алианс “, измислена от Чърчил, прилегна на грандиозния, изцяло утопичен конкурс, на който той стана най-влиятелният учредител, написвайки шесттомната си история на спора.
В реалност Съединени американски щати, Англия и Русия водиха войната със напълно разнообразни цели и излязоха от нея при доста разнообразни условия. Щатите бяха неоспорим победител и единственият, излязъл от войната в положение на доста засилена стопанска система. Русия понесе неописуеми човешки загуби – 27 млн. починали, при по-малко от половин милион за Щатите и Англия – само че завладяването на Берлин разреши на комунистическия водач да разгласи единствения си решителен народен триумф сред 1917 година и краха си през 1991 година " (с възможното изключение на изстрелването на спътника " Спутник " през 1957 г.).
Това в доста огромна степен изяснява за какво Русия към момента прави повече годишни възпоменания на своята „ Велика отечествена война “ от всяка друга нация.
Англия е финансово унищожена от войната, което също задейства алармата за империята. Нито едно следвоенно събитие или триумф обаче, даже постигането на съвременен стандарт на живот, който би се сторил напряко първокласен на бащите и дядовците ни, не е постигнало магията и не е влезнало в националния ни фолклор по този начин, както нашата самотна опозиция против нацистите през 1940-41 година Модерните брекзитъри прегръщат удивително глупавата забележка, която крал Джордж VI прави пред майка си след капитулацията на Франция, че в този момент е по-щастлив, тъй като „ няма съдружници, с които би трябвало да е общителен или за които да се грижи. “
Написал съм книги, в които показвам, че самият Чърчил не е виждал безусловно нищо велико в изолацията на Англия. Преди французите да признаят провалянето си, той прави обезверения, обезсърчителен жест, да предложи на техния министър председател Пол Рейно „ нерушим политически съюз “ сред двете страни, единствено и единствено Франция да продължи да се бори.
По-голямата част от висшата класа британци презираха американците съвсем толкоз, колкото и жителите на континента. Техният министър председател беше измежду малцината, които искрено уважаваха Щатите. Той признаваше, че успеха над Хитлер би била непостижима без американското присъединяване във войната.
Лондончанка от междинната класа на име Виър Ходжсън написа в своя военновременен дневник, отдавайки дължимото на на половина американския генезис на премиера: „ Ако беше чист британски благородник, той нямаше да бъде в положение да поведе по метода, по който го направи. “ Тя признава, че мнозина от приятелите на Чърчил от висшата класа са считали Чърчил за тъпанар, само че умно вижда: „ В този миг имаме потребност от освен това от добър усет, с цел да спасим Англия. “
Самият Чърчил написа в нощта след Пърл Харбър, когато към този момент знае, че Америка е във война: „ Легнах си и спах, избавен и признателен. “
Обществените настройки на британците през войната демонстрират доста по-слаб възторг към презокеанските съдружници, от този на премиера им – те към момента са влюбени в облика на храбрата дребна Англия, заявяваща неподчинението си от Белите скали на Довър.
Ричард Уейт, създател на студия от 2002 година, отдадена на модерните британци и тяхното търсене на еднаквост, написа за военната ера, че доста политици, поети, историци и вестникари вършат откровени паралели с Елизабетинската и Наполеоновата столетия: „ Те описваха Хитлер като следващият мним, деспотичен континентален деспот, като акцентират непоклатимата поредност на „ островната история “.
Забележителното е не, че тази теза упражнява такава власт през 1940 година, а че продължава да прави това 80 години по-късно. Преди година или две се оплаквах на моя другар, историка Майкъл Хауърд, извънредно умен съвсем столетник, от ксенофобията в ядрото на брекзит-движението. Невероятно е, споделях му аз, че британците гледат на чужденците с такова пренебрежение. Той въздъхна театрално и сподели: „ Скъпо момче, те постоянно са го правели. “
Във значимо проучване на връзките сред Британия и Европейски Съюз, оповестено през 1998 година, журналистът Хюго Йънг, самичък по себе си буен европеец, написа за антиките на Консервативната партия: „ Светът, който защитаваха, изглеждаше... носталгичен и стеснен, захласнат от демони, притеснен от екзистенциална комплицираност. Те бяха неспособни да проумеят опцията Европа, посредством неимоверното усилване на поствоенните локални стопански системи, да се окаже основател на националната страна в модерния свят. “
Преди съвсем половин век, през 1973 година, английският народ насилствено се съгласи да се причисли към Европейската икономическа общественост, единствено тъй като бяха изчерпали всяка друга опция да разширят въздействието си зад граница. Докато държавните управления на Обединеното кралство се радваха на близки връзки с Вашингтон, никой не се съмняваше, че ние сме извънредно подчинени на Съединените щати.
Когато Британската империя се усещаше слаба, тя се опитваше да реализира световно въздействие посредством господството си над Британската общественост, към която множеството от нейните някогашни колонии и доминиони принадлежаха. Тази институция потвърди, че има ритуално значение, което задоволява Кралицата, нейната публична глава, само че реализира минимални стопански изгоди и пренебрежими политически такива.
Мнозинството от английския управнически уред нерешително възприе концепцията за присъединение към Европа, тъй като се заблуждаваше, че може да я господства. Те отхвърлиха да признаят, че относителната икономическа уязвимост на Британия, съпоставена с възхода на Германия и възобновяване на Франция, ще направи това невероятно.
Също по този начин, продадоха на английския народ това участие с подправени реклами, убеждавайки го, че Европейската Икономическа Общност е единствено комерсиално партньорство, което не изисква жертва на суверенитет. Това беше неистина, което беше известна на всеки мислещ политик. Предателството – с цел да употребявам обичаната на брекзитърите дума от този момент насам – постави основите за открита неприязън по отношение на Европа, която по-късно беше сменена просто от всеобщо равнодушие.
В 21-ви век антиевропейската секта беше трансформирана в всеобщо придвижване от имиграцията, на която болшинството от английския народ се опълчи, тъй като смятаха, че нашият претъпкан остров е цялостен. През 2000 година Англия имаше население от 59 милиона. Днес цифрата е 68 милиона.
Иронията обаче, към момента едва долавяна от необятната аудитория, е, че напускането на Европа няма да понижи имиграцията, идваща оттатък континента, която продължава да нараства. Нетната миграция от страни от Европейски Съюз към Англия е спаднала трагично, на 58 хиляди предходната година, и евентуално ще продължи да спада, защото жителите на Европейски Съюз губят правото си да живеят и работят тук. В същото време, сред март 2019 година и март 2020 година, 316 хиляди неевропейски мигранти са пристигнали във Англия и безусловно нищо, обвързвано с Брекзит, няма да ѝ помогне да понижи тази цифра.
Големият политически триумф на брекзитърите е, че убедиха тясно болшинство от английския народ, че множеството от недоволствата им, даже и метеорологичните, произлизат от Европа. В реалност, чужденците съставляват доста комфортна черна овца, от което няма особена изгода. Има доста близки прилики сред племенното държание на последователите на президента Доналд Тръмп в Съединените щати и последователите на Джонсън във Англия. И едните, и другите виждат себе си на първо място като патриоти.
И едните, и другите са изгубили религия в обичайните си ръководещи елити, както и в колективистките правила, на които се основават националните им външни политики. Хюго Йънг един път разказа Европа като „ гробището, в което репутацията на необятната английска политическа класа лежи заровена “.
Точно както в Съединените щати, където доста от „ имащите “ в обществото поддържат Тръмп заради икономическа полза, във Англия капризно богато малцинство образува непредвиден съюз с плебеите брекзитъри, тъй като членовете им са задоволително привилегировани, с цел да бъдат персонално недосегаеми от националната икономическа цена на Брекзит. Те споделят неодобрението на „ нямащите “ към континента, разглеждайки го само като ваканционна дестинация.
Някои от нас постоянно са вярвали, че партньорството с Европа, макар всичките си недостатъци, предлага на нашата нация единственото задоволително бъдеще, до момента в който изолацията съставлява обвързаността с мумифицираното минало. Но ние загубихме разногласието, тъй като наследствената визия за Острова към момента упражнява изключителна власт върху доста британци, изключително в случай че са по-възрастни и бели. Дори и да не могат да цитират Шекспир по памет, водещият дух за тях е този на Джон Гoнт от „ Ричард II “, разказан в редовете за тогавашната Англия:
Родина на добра порода хора,
Тоз скъп камък в сребърния пръстен
На океана, който го защищава
Като предпазен вал и трап на цитадела
От завистта на другите страни,
Тоз край блажен, таз черна пръст,
Това велико кралство, тази наша
Прекрасна Англия... (Събрани съчинения, т.5, 1980, преводач Валери Петров – б. пр.)
Доста шантаво е, че междинен по сан офшорен остров, с дребен личен промишлен потенциал, може да се пробва да демонстрира благосклонност към други народи. Но френският обществен историк Франсоа Бедарида, притежаващ надълбоко знание за британците, изложено в няколко книги, не бърка, когато споделя преди едно потомство време, че „ влакът на предразсъдъка “ към Франция пътува през английските мозъци и е към момента „ върху релсите “.
Много от британците при започване на Божията 2021 година към момента искрено имат вяра, че тъй като сме били от страната на спечелилите през 1918 година и 1945 година, до момента в който множеството от континенталните народи са били унижени или засрамени, сме по-висши създания. След референдума за Брекзит през 2016 година Майкъл Хауърд видя: „ Трябва да бъдем наказани да станем международни блудници, правещи бизнес с всеки режим, който би ни приел, колкото и противен да е той “.
Някои наблюдаващи имат вяра, че следва британците да преживеят постепенно, мъчително събуждане. По-вероятно съгласно мен обаче е множеството да не виждат упадъка на нашето богатство, който евентуално нямаше да преживеем, в случай че бяхме запазили участието си в Европейски Съюз.
Проблемът с Европа е не толкоз заради натровените английски политици, а заради вкарания в медикаментозен ступор английски народ. Той е прегърнал носталгичната визия, че ще ни бъде отхвърлен дял в най-важните и вълнуващи неща, които следва да се случат в идните години. Ние гласувахме да станем бутафорен увеселителен парк на предишното.
Писах преди две години, че в случай че Джонсън реализира упоритостта си да стане министър-председател, Англия ще се елементарни с всяка рекламация да бъде обсъждана като сериозна страна. Не отдръпвам тези думи. Собствената ми победена секта може единствено да гледа тъжно в профил, до момента в който спечелилите в нашия драматичен спор за Европа се загръщат в изтощения остарял байрак на Съюза.
Източник: bloomberg.com
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
Коментар: Макс Хейстингс, " Блумбърг "
Иронията обаче, към момента едва долавяна от необятната аудитория, е, че напускането на Европа няма да понижи имиграцията, идваща оттатък континента, която продължава да нараства. Нетната миграция от страни от Европейски Съюз към Англия е спаднала трагично, на 58 хиляди предходната година, и евентуално ще продължи да спада, защото жителите на Европейски Съюз губят правото си да живеят и работят тук. В същото време, сред март 2019 година и март 2020 година, 316 хиляди неевропейски мигранти са пристигнали във Англия и безусловно нищо, обвързвано с Брекзит, няма да ѝ помогне да понижи тази цифра. Големият политически триумф на брекзитърите е, че убедиха тясно болшинство от английския народ, че множеството от недоволствата им, даже и метеорологичните, произлизат от Европа. Доста шантаво е, че междинен по сан офшорен остров, с дребен личен промишлен потенциал, може да се пробва да демонстрира благосклонност към други народи. Проблемът с Европа е не толкоз заради натровените английски политици, а заради вкарания в медикаментозен ступор английски народ. Той е прегърнал носталгичната визия, че ще ни бъде отхвърлен дял в най-важните и вълнуващи неща, които следва да се случат в идните години. Ние гласувахме да станем бутафорен увеселителен парк на предишното. Писах преди две години, че в случай че Джонсън реализира упоритостта си да стане министър-председател, Англия ще се елементарни с всяка рекламация да бъде обсъждана като сериозна страна. Не отдръпвам тези думи.
Дори Чърчил признаваше, че Англия е дребна мощ, която става огромна посредством връзката си с Европа.
Преди три дни Англия приключи процеса по овакантяване на Европейския съюз, огромен акт на външната политика, от който по-голямата част от света е в изненада и счита за зле обмислен.
Това извиква загатна за мненията отпреди 15 години, направени на англо-германската конференция от тогавашния президент на " Мерцедес-Бенц ": „ Искам да кажа на нашите английски другари какъв брой доста се надяваме да останат наши сътрудници в Европейски Съюз. Ако въпреки всичко решите да напуснете, уповавам се няма да сметнете за неучтиво догатката ми, че в ера на великански търговски обединявания на открито може да ви се стори студено. “
И по този начин, за какво Англия предприе този скок в непознатото? Следващите редове са предъвкване по-скоро на характера на британците, в сравнение с нашето държавно управление.
Въпреки това, ще стартираме със забележката от предишния месец на Гавин Уилямсън, секретар по образованието, притежаващ грубо оспорваното отличие да бъде най-незабележимият от членовете на кабинета на Борис Джонсън. Попитан за какво британците са първата нация, разрешила имунизацията против COVID-19, той направи съпоставяне на качествата на американските и европейските учени и управляващи, след което сподели: „ Ние сме доста по-добра страна от всяка друга, нали по този начин? “
Основавайки се върху съвсем всичко, което Англия е направила от 1945 година насам, убеждението на по-голямата част от нейния народ е, че сме специфични, разнообразни, значими. Много средноголеми народи споделят това разбиране в известна степен – вижте Франция – само че малко от тях разрешават то да въздейства на политическия им курс по този начин, както настойчиво вършат наследниците на Уинстън Чърчил.
Втората международна война към момента господства в визията на британците за себе си. Като историк на спора, от време на време стигам до обезсърчение от решимостта на сънародниците ми да опазят националните легенди, вместо да признаят грубата действителност. Фразата „ Велик Алианс “, измислена от Чърчил, прилегна на грандиозния, изцяло утопичен конкурс, на който той стана най-влиятелният учредител, написвайки шесттомната си история на спора.
В реалност Съединени американски щати, Англия и Русия водиха войната със напълно разнообразни цели и излязоха от нея при доста разнообразни условия. Щатите бяха неоспорим победител и единственият, излязъл от войната в положение на доста засилена стопанска система. Русия понесе неописуеми човешки загуби – 27 млн. починали, при по-малко от половин милион за Щатите и Англия – само че завладяването на Берлин разреши на комунистическия водач да разгласи единствения си решителен народен триумф сред 1917 година и краха си през 1991 година " (с възможното изключение на изстрелването на спътника " Спутник " през 1957 г.).
Това в доста огромна степен изяснява за какво Русия към момента прави повече годишни възпоменания на своята „ Велика отечествена война “ от всяка друга нация.
Англия е финансово унищожена от войната, което също задейства алармата за империята. Нито едно следвоенно събитие или триумф обаче, даже постигането на съвременен стандарт на живот, който би се сторил напряко първокласен на бащите и дядовците ни, не е постигнало магията и не е влезнало в националния ни фолклор по този начин, както нашата самотна опозиция против нацистите през 1940-41 година Модерните брекзитъри прегръщат удивително глупавата забележка, която крал Джордж VI прави пред майка си след капитулацията на Франция, че в този момент е по-щастлив, тъй като „ няма съдружници, с които би трябвало да е общителен или за които да се грижи. “
Написал съм книги, в които показвам, че самият Чърчил не е виждал безусловно нищо велико в изолацията на Англия. Преди французите да признаят провалянето си, той прави обезверения, обезсърчителен жест, да предложи на техния министър председател Пол Рейно „ нерушим политически съюз “ сред двете страни, единствено и единствено Франция да продължи да се бори.
По-голямата част от висшата класа британци презираха американците съвсем толкоз, колкото и жителите на континента. Техният министър председател беше измежду малцината, които искрено уважаваха Щатите. Той признаваше, че успеха над Хитлер би била непостижима без американското присъединяване във войната.
Лондончанка от междинната класа на име Виър Ходжсън написа в своя военновременен дневник, отдавайки дължимото на на половина американския генезис на премиера: „ Ако беше чист британски благородник, той нямаше да бъде в положение да поведе по метода, по който го направи. “ Тя признава, че мнозина от приятелите на Чърчил от висшата класа са считали Чърчил за тъпанар, само че умно вижда: „ В този миг имаме потребност от освен това от добър усет, с цел да спасим Англия. “
Самият Чърчил написа в нощта след Пърл Харбър, когато към този момент знае, че Америка е във война: „ Легнах си и спах, избавен и признателен. “
Обществените настройки на британците през войната демонстрират доста по-слаб възторг към презокеанските съдружници, от този на премиера им – те към момента са влюбени в облика на храбрата дребна Англия, заявяваща неподчинението си от Белите скали на Довър.
Ричард Уейт, създател на студия от 2002 година, отдадена на модерните британци и тяхното търсене на еднаквост, написа за военната ера, че доста политици, поети, историци и вестникари вършат откровени паралели с Елизабетинската и Наполеоновата столетия: „ Те описваха Хитлер като следващият мним, деспотичен континентален деспот, като акцентират непоклатимата поредност на „ островната история “.
Забележителното е не, че тази теза упражнява такава власт през 1940 година, а че продължава да прави това 80 години по-късно. Преди година или две се оплаквах на моя другар, историка Майкъл Хауърд, извънредно умен съвсем столетник, от ксенофобията в ядрото на брекзит-движението. Невероятно е, споделях му аз, че британците гледат на чужденците с такова пренебрежение. Той въздъхна театрално и сподели: „ Скъпо момче, те постоянно са го правели. “
Във значимо проучване на връзките сред Британия и Европейски Съюз, оповестено през 1998 година, журналистът Хюго Йънг, самичък по себе си буен европеец, написа за антиките на Консервативната партия: „ Светът, който защитаваха, изглеждаше... носталгичен и стеснен, захласнат от демони, притеснен от екзистенциална комплицираност. Те бяха неспособни да проумеят опцията Европа, посредством неимоверното усилване на поствоенните локални стопански системи, да се окаже основател на националната страна в модерния свят. “
Преди съвсем половин век, през 1973 година, английският народ насилствено се съгласи да се причисли към Европейската икономическа общественост, единствено тъй като бяха изчерпали всяка друга опция да разширят въздействието си зад граница. Докато държавните управления на Обединеното кралство се радваха на близки връзки с Вашингтон, никой не се съмняваше, че ние сме извънредно подчинени на Съединените щати.
Когато Британската империя се усещаше слаба, тя се опитваше да реализира световно въздействие посредством господството си над Британската общественост, към която множеството от нейните някогашни колонии и доминиони принадлежаха. Тази институция потвърди, че има ритуално значение, което задоволява Кралицата, нейната публична глава, само че реализира минимални стопански изгоди и пренебрежими политически такива.
Мнозинството от английския управнически уред нерешително възприе концепцията за присъединение към Европа, тъй като се заблуждаваше, че може да я господства. Те отхвърлиха да признаят, че относителната икономическа уязвимост на Британия, съпоставена с възхода на Германия и възобновяване на Франция, ще направи това невероятно.
Също по този начин, продадоха на английския народ това участие с подправени реклами, убеждавайки го, че Европейската Икономическа Общност е единствено комерсиално партньорство, което не изисква жертва на суверенитет. Това беше неистина, което беше известна на всеки мислещ политик. Предателството – с цел да употребявам обичаната на брекзитърите дума от този момент насам – постави основите за открита неприязън по отношение на Европа, която по-късно беше сменена просто от всеобщо равнодушие.
В 21-ви век антиевропейската секта беше трансформирана в всеобщо придвижване от имиграцията, на която болшинството от английския народ се опълчи, тъй като смятаха, че нашият претъпкан остров е цялостен. През 2000 година Англия имаше население от 59 милиона. Днес цифрата е 68 милиона.
Иронията обаче, към момента едва долавяна от необятната аудитория, е, че напускането на Европа няма да понижи имиграцията, идваща оттатък континента, която продължава да нараства. Нетната миграция от страни от Европейски Съюз към Англия е спаднала трагично, на 58 хиляди предходната година, и евентуално ще продължи да спада, защото жителите на Европейски Съюз губят правото си да живеят и работят тук. В същото време, сред март 2019 година и март 2020 година, 316 хиляди неевропейски мигранти са пристигнали във Англия и безусловно нищо, обвързвано с Брекзит, няма да ѝ помогне да понижи тази цифра.
Големият политически триумф на брекзитърите е, че убедиха тясно болшинство от английския народ, че множеството от недоволствата им, даже и метеорологичните, произлизат от Европа. В реалност, чужденците съставляват доста комфортна черна овца, от което няма особена изгода. Има доста близки прилики сред племенното държание на последователите на президента Доналд Тръмп в Съединените щати и последователите на Джонсън във Англия. И едните, и другите виждат себе си на първо място като патриоти.
И едните, и другите са изгубили религия в обичайните си ръководещи елити, както и в колективистките правила, на които се основават националните им външни политики. Хюго Йънг един път разказа Европа като „ гробището, в което репутацията на необятната английска политическа класа лежи заровена “.
Точно както в Съединените щати, където доста от „ имащите “ в обществото поддържат Тръмп заради икономическа полза, във Англия капризно богато малцинство образува непредвиден съюз с плебеите брекзитъри, тъй като членовете им са задоволително привилегировани, с цел да бъдат персонално недосегаеми от националната икономическа цена на Брекзит. Те споделят неодобрението на „ нямащите “ към континента, разглеждайки го само като ваканционна дестинация.
Някои от нас постоянно са вярвали, че партньорството с Европа, макар всичките си недостатъци, предлага на нашата нация единственото задоволително бъдеще, до момента в който изолацията съставлява обвързаността с мумифицираното минало. Но ние загубихме разногласието, тъй като наследствената визия за Острова към момента упражнява изключителна власт върху доста британци, изключително в случай че са по-възрастни и бели. Дори и да не могат да цитират Шекспир по памет, водещият дух за тях е този на Джон Гoнт от „ Ричард II “, разказан в редовете за тогавашната Англия:
Родина на добра порода хора,
Тоз скъп камък в сребърния пръстен
На океана, който го защищава
Като предпазен вал и трап на цитадела
От завистта на другите страни,
Тоз край блажен, таз черна пръст,
Това велико кралство, тази наша
Прекрасна Англия... (Събрани съчинения, т.5, 1980, преводач Валери Петров – б. пр.)
Доста шантаво е, че междинен по сан офшорен остров, с дребен личен промишлен потенциал, може да се пробва да демонстрира благосклонност към други народи. Но френският обществен историк Франсоа Бедарида, притежаващ надълбоко знание за британците, изложено в няколко книги, не бърка, когато споделя преди едно потомство време, че „ влакът на предразсъдъка “ към Франция пътува през английските мозъци и е към момента „ върху релсите “.
Много от британците при започване на Божията 2021 година към момента искрено имат вяра, че тъй като сме били от страната на спечелилите през 1918 година и 1945 година, до момента в който множеството от континенталните народи са били унижени или засрамени, сме по-висши създания. След референдума за Брекзит през 2016 година Майкъл Хауърд видя: „ Трябва да бъдем наказани да станем международни блудници, правещи бизнес с всеки режим, който би ни приел, колкото и противен да е той “.
Някои наблюдаващи имат вяра, че следва британците да преживеят постепенно, мъчително събуждане. По-вероятно съгласно мен обаче е множеството да не виждат упадъка на нашето богатство, който евентуално нямаше да преживеем, в случай че бяхме запазили участието си в Европейски Съюз.
Проблемът с Европа е не толкоз заради натровените английски политици, а заради вкарания в медикаментозен ступор английски народ. Той е прегърнал носталгичната визия, че ще ни бъде отхвърлен дял в най-важните и вълнуващи неща, които следва да се случат в идните години. Ние гласувахме да станем бутафорен увеселителен парк на предишното.
Писах преди две години, че в случай че Джонсън реализира упоритостта си да стане министър-председател, Англия ще се елементарни с всяка рекламация да бъде обсъждана като сериозна страна. Не отдръпвам тези думи. Собствената ми победена секта може единствено да гледа тъжно в профил, до момента в който спечелилите в нашия драматичен спор за Европа се загръщат в изтощения остарял байрак на Съюза.
Източник: bloomberg.com
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ